Public Republic Art Studio

Европа на Далчев: метафора и реклама*

10 август, 2010 от · Няма коментари

Морис Фадел

literaturna_kritika

Стихосбирката “Париж” (1930) и цикълът “Ангелът на Шартър”, с чието название е онасловена първата антологична книга на Атанас Далчев (1943), изграждат един образ на модерна Европа, излизащ извън отношението “родно – чуждо”, спрямо което той се определя в по-раншната ни литература. Тук не е развита представата за родно и родина. Европа е лишена от двусмислеността, в която традиционно се мисли “чуждото”. Тя не е образец на социалния напредък, който трябва да следваме. Не е и свят на личностната и моралната деградация, причинена от същия този напредък, който заплашва да погълне нашето “родно”.

Далчев ни въвежда в такова преживяване, при което отношението “родно – чуждо” е невъзможно. Лирически герой в “Париж” и “Ангелът на Шартър” е странстващият човек. Много от лирическите сюжети са ситуирани в града. Фигурата на градското пространство се разгръща между фикционалното и реалното. В някои стихотворения се говори за един неопределен град, в други присъстват различни европейски центрове: Париж, Генуа, Неапол.

Странстванията на лирическия герой не са причинени от никакви лежащи извън самия него обстоятелства. Те са резултат от собствената му нагласа. Героят вижда себе си като несвързан с едно място. Той желае да бъде едновременно на всички места по земята, което влиза в противоречие с единичността и крайността на човешкото тяло, а тези единичност и крайност от своя страна контрастират с безкрайността на живота:

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там – навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

(“Вечер”)**

Когато мечтаеш да бъдеш навсякъде в света, ти не би могъл да имаш нито “родно”, нито “чуждо”. Навсякъде по земята ще си едновременно “свой” и “чужд”. Европа за теб не може да е “неродна” действителност. Тя ще е просто едно от многото места, на които искаш да бъдеш.

В “Париж” и “Ангелът на Шартър” можем да доловим и друга причина, поради която отношението “родно – чуждо” бива проблематизирано: явлението “масмедиализация”. Желанието да бъдеш навсякъде в света и това явление не са лишени от връзка. Само в реалност, правеща те свидетел на ставащото в един и същи момент на различни точки по земята може да възникне копнежът да си едновременно на много места. Въпреки времевата дистанция, която ни дели от публикуването на “Париж” и “Ангелът на Шартър”, Европа на Далчев в немалка степен е Европа днес, нашата Европа – част от големия и същевременно малък, създаващ впечатлението за обозримост масмедиализиран свят, в който релацията “родно – чуждо” място е все по-трудно удържима.

В “Париж” и “Ангелът на Шартър” обаче Далчев не само представя масмедиализацията, но също така гради гледна точка и език, способни да опишат отрицателния опит от нея. Те могат да бъдат видени в стихотворението “Носачи на реклама”, публикувано през 1929 г. в списанието “Българска мисъл” под заглавие “Носачите на реклама” и невлязло в стихосбирката “Париж”, но по-късно издавано редом с текстовете, включени в нея:

Те бродят в този град прокажен
без цел, превърнати на вещ,
и вече своя вид зловещ
самички не съзнават даже.

Със поглед тъп и образ впаднал
прекосват този свят засмян
и носят на гърба си – гладни –
меню на някой ресторан.

И как е странно под това
небе, изядено от пламък,
да виждаш (случва се това)
реклама да чете реклама.

Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.***

Важно място в Далчевите текстове, особено в онези от тях, писани преди комунистическия режим, заема парадокса. Стихотворението “Балкон” е фокусирано около образа на балкона, който прилича на много други като него (“такива има хиляди в света”), но е зазидан. “Повест” разказва за човек, на чиято врата пише “Стопанинът замина за Америка”, а изобщо не е заминавал. В “Носачи на реклама” парадоксите са два: първият е в това, че носачите са гладни, а рекламират менюта на ресторанти, а вторият е в момента, когато една реклама чете друга.

Изборът на носачите на реклама не е случаен. Далчев страни от фигурите на социалния престиж. “Строгите фасади не обичам: / те са лицемерни и сурови” – пише той в стихотворението “Задните дворове”. В “Париж” и “Ангелът на Шартър” дистанцирането от престижа е последователно проведено. Там персонажи са старият развратник и “полудетето” (“Нощ”), стражарите и проститутките (“Сняг”), работникът, жена му и малката им дъщеря (“Работник”), инвалидите (“Среща”).

Темата за самотата, характерна за “Париж” и “Ангелът на Шартър”, е представена чрез ситуацията на носачите на реклама. Подобно на лирическия герой те бродят из града. Нямат място в “света засмян” около тях. Не го интересуват. Той не ги забелязва, за него те не съществуват. Онова, което го вълнува, е стоката, която рекламират. Извън нея те нямат значимост за него. За “света засмян” носачите не са субекти. Но дори и за себе си те са престанали да бъдат такива. Лишили са се от собствената си индивидуалност (техният образ е “впаднал”), от съзнанието (“своя вид зловещ / самички не съзнават даже”, погледът им е “тъп”) и тялото си. Деинтимизирали са се, станали са публични вещи. Както вещите те са безсловесни и нерефлексивни.

Всъщност носачите не са уникално, единично явление. Метафоричният израз “град прокажен” ги приближава към социума, в който живеят. Проказата поразява външния облик на човека. Както града, носачите също са с нарушен облик. Образът им е “впаднал”. Подобно на тях, социумът не обръща внимание на болестното си състояние, на промените в идентичността си: той е “засмян”.

Реторическата структура на стихотворението е доминирана от метафората: градът е “прокажен”, носачите са вещи, образът им е “впаднал”, света е “засмян”, небето е “изядено от пламък”, рекламата чете реклама, човекът е “зид, / на който се лепят афиши”. На тематично ниво метафоризмът се успоредява от рекламата. Текстът установява структурно съответствие между езика и социалната реалност.

Това съответствие е оправдано. Метафората и рекламата са реализация на един и същи принцип: този на превръщението. Както метафората трансформира едно значение в друго, едно понятие в друго, така рекламата дава на стоката образ и глас, снабдява я с внушения, кара я да оживее в съзнанието на потребителя, манипулативно изтъквайки една нейна страна и прикривайки друга. Както метафоризмът оставя твърде малко пространство в текста за буквалното четене, така Далчев е скептичен относно способността ни да се противопоставим на силата на рекламата. За последното говори финалната строфа на стихотворението:

Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.

Перформативният характер на стиховете осъществява внезапна индукция, неочакван преход от частното (ситуацията на носачите на реклама) към общото (човечеството като цяло). Преходът е подготвен още в началото на произведението, където в контраст с извършваното в тези стихове присъства една не толкова ясно забележима дедукция: от града като цяло се преминава към сходното с него положение на носачите.

Тук обаче перспективата се разширява: оказва се, че носачите и града не са някакъв отделен случай, а разкриват нещо типично за всички хора, че те не са парадокс, а в тях прозира една закономерност, едно правило на глобалната социална игра. Въз основа на смисловия скок в края на текста, можем предположим защо Далчев в произведенията си не се обръща към социалния престиж. Той прикрива проблемите на обществото (затова “строгите фасади” в цитираните по-горе стихове за задните дворове са наречени “лицемерни”). Релевантна гледна точка към тези проблеми позволяват местата в социалния свят, лишени от престижност.

Обратът “от частно към общо”, който извършва последната строфа, засилва степента на подчиненост на текста спрямо метафората. Този обрат е метафоричен: носачите на реклама и града (който неслучайно не е конкретизиран: не е дадено неговото название, спестени са отличителните му характеристики) стават знаци за положението, в което се намира човечеството и модерната социалност. Пропорционално с нарастването на акциите на метафората се покачват акциите на рекламата. Подчертава се нейната власт да ни отнеме автентичността.

Фразата “Човек не ни е брат” представя дистанцирането на хората в света, характеризиран от рекламата, от интуицията за близост с другите, за общност с тях, на която се основава социалния живот. В този по правило “засмян”, както го нарича Далчев, свят нещата не са онова, което изглежда, че са. Подмяната, лицемерието, произвеждани от него, са способни да засегнат дори такива присъщи ни неща като сълзите и въздишките.

Метафората “Зид, на който се лепят афиши” очертава екстремната точка на денатурализацията, която може да извърши рекламата. Зидът е продукт на културата. Човекът, превърнал се на зид, е човек, отказал се от природните си идентичностни специфики. На тяхно място са дошли задаваните му от масмедиализираната рекламна реалност роли и стереотипи.

Фигурата на афишите, чрез която са въведени те, откроява тяхната ефемерност, нетрайност, честата им смяна. Както носачите, човекът се е овеществил и остокостил. Изчезнала е границата между него и рекламното съобщение. Самият той е придобил функции на такова съобщение. Както подсказва стихът “реклама да чете реклама”, на мястото на различията между индивидите са се настанили различията между отделните рекламни текстове.

Деавтентизацията присъства на много места в “Париж” и “Ангелът на Шартър”. Можем да я разпознаем в често срещащите се метафори на моралния упадък, болестта или насилието. Тя определя последните стихове на “Сняг”, на които обича да се позовава литературата за Далчев:

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.****

- където липсва радикализмът, характеререн за финала на “Носачи на реклама”. Тук той все пак е посочена реалия в човешкия свят, където има естественост: децата.

В контекста на деавтентизацията се разбира защо в “Париж” и “Ангелът на Шартър” е отделено толкова значително място на самотата – тема, разпространена в модерната поезия. Там, където нещата не са идентични на себе си, където преобладава социално наложената маска не е възможно откровеното ообщуване.

Там общуването прилича на взаимното четене на реклами в “Носачи на реклама”, а отчуждението е толкова силно, че дори смъртта не е събитие (както е в стихотворението “Смърт”, представящо как в стаята умира човек, а отвънка една латерна “звучи безгрижно”). В такаъв свят игнорирането на братството като фондамент на социалността води до отказ и от свързаната с него ценност и практика на добротата. За да се справи с този свят, за да оцелее в него човек по необходимост трябва да стане лош, което означава да бъде неавтентичен на себе си, защото така пренебрегва естествената си симпатия към другия:

Човек бе сътворен от кал, но
днес от желязо е света.
Тежко` на мекия! За малко
щях да умра от доброта.

Сега, уста безмълвни сключил,
свил гневно на юмрук ръце,
живея и усърдно уча
на зло беззлобното сърце.

(“Човек бе сътворен от кал”)*****

“Париж” и “Ангелът на Шартър” не са изпълнени с тъга по първичната самоидентичност на нещата. (Макар че носталгични нотки в тази носока могат да се усетят в стихотворенията “Завръщане” и “Пътник” – приноси към междутекстовия лирически сюжет на завръщането, който може бъде проследен в текстове като “На прощаване” на Ботев, “Да се завърнеш в бащината къща” на Дебелянов и “Есенно завръщане” на самия Далчев.)

Напредналата фаза в развитието на процеса на деавтентизация, която тематизира поетът, прави смешна илюзията, че сме способни да заживеем отново в точката преди началото му. Спасението от него, както четем в стихотворението “Ангелът на Шартър”, даващо теологична насока на едноименния цикъл, може да дойде само от благотворна Сила отвъд пределите ни – Божията сила.

От значение за позицията на Далчев в българската литературна класика има прочитът му (нелишен от идеологически и политически импликации) като автор несвързан с писателите, ориентирани към проблеми на социалността и дори като противопоставен на тях. По традиция Далчев е интерпретиран като поет, ангажиран с философски и екзистинциални теми, поет на ситуацията изобщо на човека в света, който избягва да се докосва до нейните исторически променливи конкретизации. Резултатите от четенето на стихотворението “Носачи на реклама” показват друго.

В това произведение мотивът за превръщението, разпространен в литературата от първите десетилетия на ХХ в. (да си спомним само за романа на Кафка “Метаморфозата” (1915), има обществени измерения. Демонстриран чрез структурният паралелизъм между метафората и рекламата, този мотив представя опасността от десубективизирането ни в реалност, характеризирана от глобализираща масмедиализация – реалност, в която идеята за европейска идентичност става проблематична. Можем и трябва да четем Далчев като един значимите социални поети.

Такъв подход би изяснил спецификата на отношението на поета към обществото. Наблюденията върху текстове на Далчев, извършени тук, извикват заключението, че това отношение е критично. Те също водят до извода, че Далчевата социална критика не е идентична с тази на левите автори, а – както личи от стихотворението “Ангелът на Шартър” – се проектира върху теологична перспектива.

Първата интернет публикация на текста е в Public Republic

______


* Текстът е публикуван в: “Да четем Далчев” – сборник от научна конференция по случай 100 години от рождението на Атанас Далчев, Издателство на Нов български университет, С., 2006.
** Далчев, Атанас, “Стихотворения”. Изд. “Български писател”, С., 1969, с. 91.
*** Пак там, с. 74.
**** Пак там, с. 72.
***** Пак там, с. 79.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай