Public Republic Art Studio

Сладко нищо

13 август, 2010 от · 1 Коментар

Боян Биолчев

wawel
Photo: iwona_kellie

При един от поредните държавно-чиновнически напъни ми поискаха дипломата за висше образование. За нов вид компютърно обслужване. Търсенето на диплома, десетилетия след като си завършил и си постъпил на работа, е изключително досадно занимание. Всеки нормален човек ненавижда ровенето в шкафчето с документите, където дипломите имат равни граждански права с бележки за телефона или парното, гаранционни за изхвърлени вече уреди, писма от забравени хора и черно-бели снимки, станали вече кафяво-бели; като отдолу под всичко това дремят донесени от неидентифицирано някогашно дете мидички – дъно на пресъхнало море.

Служителката, която приемаше документите, имаше свирепо изтерзан вид. На въпроса ми, защо се прави всичко това, тя заяви, че не я интересува, тъй като не й плащат, за да обяснява. И понеже аз слушах безстрастно, реши да се пошегува, та ако отговоря, да ме постави окончателно на място:

- Събират дипломите, за да си спомните края на студентството.

- Още следвам – отговорих аз. – Седма специалност.

Тя не издаде разочарование – моментално като лазерен лъч премести погледа си върху следващия, въоръжен с диплома клиент.

Вече на улицата, под опушеното мартенско небе, аз си помислих, че тя всъщност е права. Какво е дипломата, „парчето хартия”, както казват предимно тези, които го притежават. Може би е документ за заглъхнала памет. А може би е нотариален акт за един миг, преди животът да те грабне в съвсем друга посока.

Вместо мартенския ден пред очите ми изплува краковският юни. Ние сме край Вавелския дворец. Висла се извива пред очите като ивица от бялата нощ – часът е два. Купонът след връчването на дипломите се е превърнал от шеметно пиене и нечленоразделни възторзи в полигон за идиотски предложения, които винаги се решават на открито пространство. Сигурно сме двадесет души – кой ще ти брои, завършили сме филология, а не математика. Топло е, а ние сме пълни с енергия. Пред нас е най-сладкото нищо – предстоящият живот, за който нямаме и понятие.

В такива случаи се ръкомаха. Следствие на което навитата на руло диплома на Марек – пълния отличник на курса, който за момента я ползва като палка на регулировчик, пада във водата, до която всъщност сама ни е довела. Течение почти няма, но полъх на вятъра я отнася на метри от нас. Момчетата хвърлят мигновено дрехите си и след миг сме във водата. Дипломата е спасена, момичетата надават тържествен кикот от брега, а в река Висла, в която съвършено излишно се е удавила легендарната Ванда, се ражда идея да се плува до другия бряг. След гигантско пиене идеите се превръщат в реалност без паузи за размисъл.

- Ще се удавите! – пищят момичетата.

- Няма – отговаря бълбукайки единствено Тадек.

Бихме могли да се замислим, че за първи път чуваме гласа му от началото на следването, но сега имаме друга цел, първата цел с диплома в джоба, който е в дрехите на брега, защото тук сме голи – целта да стигнем другия бряг. Води ни Чарек, спасителят на дипломата. Той държи над водата документ, който на сушата би бил за него силно недостъпен. Необуздана енергия бликва в гърдите на слаб студент, щом в ръката му има отлична диплома, която отново служи за палка на регулировчик. При това положение възжеланият бряг ни посреща сравнително бързо със затиненото си дъно. Изправяме се до кръста във водата.

- Пристигнахме! – изревава Тадек.

- Всички ли? – викат момичетата от другата страна.

- Като се върнем ще ни преброите.

И в този момент се чува заядлив глас:
- Аз не се връщам.

Изпълзял от водата, отличникът Марек се е изправил на брега, като междувременно е успял да грабне дипломата си от Чарек.

- Не знам да плувам! – казва ожесточено той.

Всички мълчат и от мълчанието се оцежда естественият въпрос – като не знае да плува, как се е намерил на другия бряг. Макар че в това мълчание има и отговор. Бяхме добре подквасени и той при влизането не се е сетил, че не знае да плува. Сега е изтрезнял от водата и мисли с цялата си глава. И всеки от нас, предполагам, се досеща, че докато плувахме, той пляскаше, вдигайки цели фонтани и непрекъснато се ловеше за някого. Но на отличниците не всичко им се забелязва веднага.

- Не знам да плувам – повтаря Марек. – Ще заобиколя до моста и ще се върна по другия бряг.

И веднага тръгва.

Докато плуваме обратно, долавяме в приводно ехо първото чуруликане на птичките. Когато стигаме брега, е вече светло. Поне достатъчно светло, за да видим, че един изумен милиционер стои при момичетата и не разбира обясненията им на въпроса му, чий е този куп от елегантни костюми на брега на Висла. Нашето появяване, вместо да внесе яснота, го обърква още повече. Той се хваща за спасителния милиционерски пояс – бързото обвинение:

- Нямате право да ходите голи!

- Нали сме във водата.

- Във водата също!

И в този миг удивлението му неимоверно нараства. Защото от развиделилия се Дембницки мост се задава Марек. Чисто гол, с диплома за висше образование в ръката. За скулптура на Праксител му липсват килограми мускули, но и така той си е бегач с щафета на науката сякаш от зората на цивилизацията.

- Много рано стават в тоя град – вика отдалече отличникът. – Сума хора срещнах.

- Не е разрешено да ходите гол в населено място – му казва милиционерът.

- Като вървиш гол и е пълно с хора, трябва да гледаш съсредоточено напред. И всички се успокояват, защото мислят, че това е част от някаква по-голяма задача – отвръща Марек.

- Облечете се все пак – казва милиционерът и си тръгва, обдарен със случка, която и след като я разкаже, няма да разбере.

А ние дишаме последните глътки общ въздух, олекнали от водата, с ясен и тръпен ум, който човек придобива след бързо изветрял алкохол призори, безполово прегърнали момичетата, за които е отредена по-тежката част от предстоящия живот.

- След мен! – казва Марек и сочи нанякъде с мократа диплома.

Но вече не вървим след него. Пръсваме се постепенно и всеки потъва в раждането на ден, към който вече няма връщане…

Тук паметта се разми…

Пред очите ми засивя отново оловното мартенско небе. Възкресеният спомен се прибра в съответната мозъчна клетка, съживените хора застинаха там като в микроскопичен музей на мадам Тюсо.

И само дипломата ми, документът, парчето хартия, плуваше с входящ номер по административната рекичка, далече от мен, зад мен, извън мен, в тъмнината на някаква папка.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Сладко нищо”, ИК “Анубис”, София, 2001 г., с. 43-48.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • dimension // 14 авг, 2010 //

    Между чистата голота, с диплома за висше образование в ръка, до тъмнината на някаква папка – сме!
    ……….
    Поздравления за разказа!

Коментирай