Public Republic Art Studio

Ще открия нещо голямо

9 август, 2010 от · 1 Коментар

Палми Ранчев

4201267870_482431fbcc
Photo: alshain49

Единият скитник пристъпваше ситно около контейнера с боклук, сякаш изпълняваше някакъв танц. Стремеше се винаги да е срещу другия, който беше напъхал ръката си чак до рамото. Когато застана нормално, тоест вече не беше изкривен на една страна, той продължи да рови с металната си тръба.

– Шапка, какво подскачаш насам-натам. Ела откъм моята страна. Ще работим заедно.

– Предпочитам сам – изрече Шапката, след известно време. – Защото чакам, нали знаеш, да открия нещо голямо.

– Такива като тебе никога не откриват “нещо голямо” – повиши глас другият. – Само огризки и боклуци.

– Не си прав! – възрази Шапката и отново пристъпи, за да остане срещу него. – Чувствам, че един ден ще открия нещо голямо. Пръстен с брилянти. Или пачка долари. Може и левове. Но да са петдесетачки.

– Нищо няма да откриеш!

Шапката не обърна внимание на думите му, а само внимаваше навреме да пристъпи в подходящата посока, за да се запази разстоянието помежду им.

– Ще извиняваш, не мога по друг начин. Обичам да си ровя сам.

– Рови. Но, ако беше до мене, щях да ти дам от сандвича.

– Не искам сандвич.

– Няма и да ти дам.

Помириса парчето хляб, отхапа и започна да дъвче. Движеше се не само изпъкналата челюст, от която лицето му имаше разтеглена настрани форма, движеха се и рошавите му вежди, и носа, особено извития нагоре край, защото продължаваше да души храната. Срещу него Шапката оправяше вълнените си ръкавици, от които стърчаха голи пръсти. На темето му, въпреки сгъстяващия се полумрак, се виждаше черно филцово парче, заради което някога му измислиха прякора.

Двамата бяха се срещнали пред един строеж. Тогава му се стори, че по един и същи начин надаваха ухо край хората, които бяха се събрали около оградата. Разбраха, че жилищния блок се строи вече седем години, и вероятно през следващите седем няма окончателно да бъде завършен. Предприемачът продал апартаментите по три пъти, и накрая забягнал в чужбина.

– И ние можем да ги продадем.

– Няма как, приятелю – възрази Шапката. – Той, нали разбра, вече ги е продал.

– Не съм ти никакъв приятел.

Въпреки това оттогава, след като се заселиха още същата нощ в строежа, го наричаше Приятел. На третия етаж си направиха удобни легла от сламени рогозки и парцали.

– Гнездото ми! – възкликна Шапката.

– Най-обикновено легло.

– На мене ми прилича на гнездо – хилеше се Шапката.

По цял ден обикаляха улиците, ровеха в боклуците, просеха пред две черкви в центъра, или спяха по пейките. Стъмнеше ли се достатъчно, за да се приберат незабелязано, тръгваха към строежа. Приятел имаше фенерче, което понякога палеше, за да виждат къде стъпват, понякога отказваше. Смяташе, че така батериите ще издържат по-дълго. Защото не искал, когато настане истинска тъмница, каквато е в ада, или на друго подобно място, да няма светлина. Шапката не беше сигурен, че е възможно някога да стане по-тъмно, отколкото беше обикновено, когато се връщаха. Никога не подканяше Приятел да запали фенерчето. Оставаше го сам да реши, както и за повечето други работи. И само с облекчение въздъхваше, когато не се налагаше да внимава на всяка крачка, докато ситнеха към третия етаж, при неговото “гнездо” и при “леглото” на Приятел.

– Аз, да знаеш, е по-възможно да намеря нещо ценно – настоя той, продължи да дъвче и чукна с металната тръба по ръба на контейнера. – И ако е наистина ценно, тоест получа достатъчно пари, ще се откажа.

– От какво?

– От боклуците.

Шапката го гледаше изпод вежди, защото ровеше с две ръце.

– Бях две години милиционер, и се отказах – продължи Приятел. – И треньор по футбол бях в село. И пак се отказах. Важно е, че мога да се отказвам. Ще се откажа и от боклуците.

– Аз не знам дали ще се откажа.

– Ти ще продължиш да си ровиш.

– Открия ли пръстен, или пачката с долари, мога и да се откажа.

Шапката държеше нещо с два пръста, и го помахваше пред лицето си. Не се разбираше веднага точно какво е, защото още не бяха запалили уличното осветление.

– Ето какво намерих – изрече Шапката, който вече отваряше портфейла. – Нали ти казах, че предпочитам пари. Ако бях попаднал на пръстен, нямаше да го видя в тъмното. Пръстен можеш да намериш само денем.

– Сега какво намери? – изръмжа Приятел.

И отново чукна с металната тръба по ръба на контейнера. Огледа се, дали не е обезпокоил някой със звука. Наоколо нямаше други хора. Само по отсрещния тротоар бързаше възрастна жена. Той още веднъж удари с тръбата. Шапката не му обърна внимание. Беше се обърнал гърбом. Приятел бързо заобиколи откъм по-късата страна на контейнера. Шапката побягна, като го гледаше през рамо. Спря едва когато отново бяха един срещу друг, и можеше да контролира положението.

– Има ли нещо вътре?

– Нали ти казах, че ще намеря нещо голямо.

– Какво намери?

– Каквото търсих.

– И значи тогава ще ми дадеш половината.

– Ама тогава няма да е същото – промърмори той. – Няма да се е случило голямото хубаво, каквото исках да ми се случи.

– Казах ти, че ще ми дадеш.

Приятел рязко се хвърли настрани, и се опита да скъси разстоянието помежду им. После смени посоката. Шапката му се изплъзваше известно време. Скоро Приятел го настигна. Хвана го за ръкава на сакото, и с късо движение го удари с металната тръба по рамото. Вторият удар попадна малко по-настрани и нагоре, защото Шапката се дърпаше с широка усмивка. На горната му челюст стърчаха три зъба. Още се хилеше, когато подгъна колена. После челото му се удари в асфалта. Приятел измъкна портфейла изпод тялото му, и с разтреперани пръсти зарови в него. После обърна Шапката по гръб и прерови пазвата му, където знаеше, че крие ценностите си.

– Какви пари бе? – възкликна Приятел. – Никакви пари не си намерил. Няма пари!…

Хвърли върху гърдите му празния портфейл, и се наведе да чуе дали диша. Наведе се по-ниско, но още не беше сигурен. Огледа се, седна на асфалта, и неочаквано започна да плаче с глас. Изтри очите си със свободната ръка. После захвърли настрани металната тръба и продължи да трие лицето си с две ръце. Не се осмели да провери още веднъж дали Шапката диша.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • lussi7 // 9 авг, 2010 //

    и всеки от нас рови някъде с тази мисъл… страшничко…

Коментирай