Public Republic Art Studio

Пристигане в Созопол

2 август, 2010 от · Няма коментари

Палми Ранчев

2649093685_b12e54fb95
Photo: Victor Frankowski

В памет на приятеля

Вече бях в началото на Стария град и се чудех откъде да мина, за да го обиколя. Само така щях да почувствам, че наистина съм пристигнал. Първото ми впечатление беше, че нищо не е както някога, когато тук се изсипваше цяла София. Тогава непрекъснато ме спираха, поздравяваха, питаха къде е купонът тази вечер.

Тогава чух:
- Господине, няма ли да пуснете някой лев в шапката?
- Точно мене ли избра? – изрекох машинално. – Изръси някой по-подходящ.
Китаристът, с къси панталони, шапка с широка периферия и дълъг до земята дънков шлифер, дори не ме поглеждаше. Продължаваше небрежно да подрънква. До него, изплувал от тъмното, видях Кембъла.
- Точно тебе избрах – потвърди весело той. – Нали сега пристигаш. Значи имам право да те лиша от някоя кинта.
- Идвам от Варвара. А преди това бях в Ахтопол.
- Е, тогава си ми ясен – каза той и размаха ръце. – Хайде, ще те водя с мене, черпя.

Беше ясно, че няма да обиколя Стария град. И по такъв начин окончателното ми пристигане в Созопол се отлагаше. Не се ли разходя из Стария град, идването ми просто не се броеше. Имаше, разбира се, и други подробности, с които красноречиво се отбелязваше пристигането. Но те обикновено следваха някак естествено, и за тях нямаше смисъл предварително да се говори.

През цялото време Кембъла жестикулираше и подрънкваше с железарията, овесена около шията, китките на двете му ръце и ушите: гривни, синджири, обеци, дрънкулки.
- Добре, тръгвам с теб – прекъснах го аз – Но ако обещаеш, че няма да говориш за “Гладиатор”.
- Кажи, защо ме заяждаше? – попита Кембъла и високо се засмя. – Вярно е, че срещнем ли се, винаги това питам. Но ти никога не отговаряш ясно.

И почти веднага, свил юмруци пред лицето си, заобяснява на китариста, който продължаваше да подрънква невъзмутимо:
- С този приятел бяхме водещи на едно спортно шоу. Кик-боксьори, биеха се… А той през цялото време се заяждаше с мен
- Така беше по сценария – обясних с досада аз. – Ти беше този, който не разбира от бокс и се опитва да коментира мачовете, аз, предполагаше се, че разбирам и също трябваше…

Кембъла е способен да говори за всичко – сладкодумно и продължително. Ще добавя, че свиреше в няколко състава, пееше, водеше телевизионно и радио предаване. Освен това беше ми дал ръкописа на огромен роман, който се състоеше от няколко романа, заедно със сборник вицове, лафове и други смешки.

Трябва да отбележа, че заниманията му, свързани обикновено с говорене и душевни напрежения, не се отразяваха на външноста му. Или се отразяваха вероятно други негови занимания и душевни напрежения, за които не знаех. Защото приличаше на мутра от ранните деветдесет. Държеше се като мутра, говореше като мутра и въобще мутрата му си беше мутренска. Така това само увеличаваше талантите му.

- Предишния път, когато се видяхме, беше влюбен в някаква малолетна – спомних си аз. – Какво стана с нея?
- Дъщерята на един приятел.
- Как завърши историята? – продължих, за да отклоня окончателно разговора от спортното шоу. – Спомням си, че ти я обичаше, а тя не чак толкова. Или тя те обичаше, а ти го научаваш прекалено късно.
- Всичко свърши.
- Как?
- Важно ли е?…

Вече се спъвахме по калдъръма на главната улица. Истината беше, че не вярвах стопроцентово в желанието му да почерпи. Мислех, че просто така си говори. Имах пари за няколко питиета. И сега ми стигаше, че вървим заедно и си говорим.
- Чете ли какво е написала за тебе Нева Мичева?
- Не съм.
- Най-богатия език в ефира на София. Невероятна смесица от стилове, диалекти, интонации. Нещо в този дух.
- Против мене ли говори?
- Казва, че си гениален.
- А-а, сега те разбрах.

Кембъла беше загубил настроение. Изглежда се размисли за малолетната си любов, с която всичко беше свършило.

- Само двамата ли ще пием?
- Чакам и две гаджета – сепна се той. – Една цигуларка…
- Това означава ли, че другата е за мене?
Вече бяхме стигнали там, където имаше среща. Намерихме свободна маса, придърпахме още няколко стола, и седнахме. Първа дойде цигуларката, после и другата, която се оказа и моя позната.
- Вчера ги забих – обясни Кембъла, който отново се развесели. – Както си вървях по главната.
- Постепенно започнах да усещам, че съм пристигнал в Созопол – обясних аз и отпих от рома. – Дори когато първоначално ти се струва, че нищо не е както преди. Идва момента, когато всичко се оказва същото. И вече май наистина съм в Созопол.

Пиехме, говорехме с Кембъла и се закачахме с двете гаджета. Моята позната обясни, че в случая тя не е гадже. И обеща да донесе цигулката на цигуларката, за да посвири. Така изглежда се надяваше да покаже, че и тя не е само гадже. Сигурно защото вече се целуваше толкова интензивно с Кембъла, сякаш изпълняваше норма.

Накрая изпълни нормата, пое си внимателно дъх и се съгласи да посвири. Вечерта заплашваше да стане прекалено изтънчена, когато на масата седна мустакат македонец. Оказа се скулптор. Спомниха си с Кембъла някаква случка от миналата година. Кембъла поръча още по един ром. За нас двамата и за македонеца. Поръча и за двете гаджета, каквото искаха. Изпихме ромовете и аз поръчах още по един. За нас двамата и за македонеца.

Двете отказаха, когато ги попитах искат ли още по едно, и продължиха да си ближат чашите. Тогава се появи китаристът с шапката, късите панталони и дългия до земята шлифер. Дойдоха още двама по-невзрачни, които също носеха китари. Поръчах още – не помня колко рома. Сложих чашите по средата на масата. Всеки можеше да си взема. Бях доволен, че моята позната още не беше донесла цигулката. Музикантите също не досаждаха с китарите си.

Ненавиждам традиционното созополско удоволствие – пияна компания, песни и раздрънкани китари. Кембъла стана от стола, закрепи се устойчиво, и тръгна нанякъде.
Около масата вече бяхме се събрали доста хора. Седяхме, пиехме и чакахме Кембъла да се върне. Поне така изглеждаше, защото той единствен се познаваше с всички. Отдавна никой не беше изричал и дума. Най-накрая Цигуларката си пое дъх и каза:
- Ще го потърся.

Продължих да пия и пуснах ръка на моята позната. Бедрото й беше еластично и обло, приличаше на едра риба. Чувствах как ръката ми топли бедрото, поема от топлината му, дори се движи. Тоест всичко изглеждаше както трябва. Но усещах, че няма истински диалог.

Понякога става така, когато знаеш прекалено много за бившите гаджета на някое гадже. В случая не знаех чак толкова много. Спомнях си смътно един-двама, или трима, без това да има някакво значение. Сигурно трябваше нещо да кажа, да поговорим, и така постепенно да я подготвя за евентуална промяна в отношенията ни.

Продължих да пия, и да съжалявам, че Кембъла го няма. Друго щеше да е, ако и той беше при нас. В един момент реших, че отсъствието му става направо фатално за всички около масата. После един от китаристите стана, и се отдалечи на зиг-заг. Когато се върна разбрахме, че Кембъла целува в храстите. Моята позната се разкикоти и аз отново й пуснах ръка. Просто така, да не се чувства изоставена. Бях готов да си оттегля ръката, ако се наложи. Отново мислех за безбройните таланти на Кембъла. Сега установих, че беше пристигнал в Созопол много повече от мене, ако пристигането можеше да се степенува. Беше със значителна преднина. Без да съм сигурен дали е обиколил Стария град. Ще добавя: и въпреки рома, с който продължих да се наливам.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай