Public Republic Art Studio

Истинският Хосе

30 август, 2010 от · 1 Коментар

Палми Ранчев

3484838850_f498f97a76
Photo:evilerin

Прекрачи встрани от асфалтовата алея и влезе сред храстите. Беше сигурен, че дори ако някой от пенсионерите по пейките му е обърнал внимание, и е забелязал бутилката с ракия в ръката му, скоро щеше да го забрави. Отпи, задържа горещата глътка в устата си. Ракия като ракия. Намери бутилката до кофа за боклук. Вече беше сигурен, че са я оставили да зарадват някой като него. Продължи през тревата. Скоро се наложи да позабави ход. Забеляза, че на любимата му пейка, където смяташе да прекара следобеда, имаше двама души.

Мамка му, не ми провървя, каза той. Отново надигна шишето. Вече не пиеше спокойно както първия път, а полуобърнат настрана. Така двамата по-трудно щяха да забележат бутилката, ако погледнеха към него. След известно колебание вече беше сигурен, че няма да се върне обратно. Ще седне на съседната пейка. Двамата може да се почувстват неудобно от присъствието му, и да си отидат. Не се почувстваха. Тогава просто ще седи, и ще гледа настрани, без да им обръща внимание.

- Ще пийнете ли? – попита някак без да иска той и посочи с поглед бутилката между краката си. – Ей така, да се почерпим.

- Не пия! – отговори момчето и добави: – Всъщност не съм пълен въздържател. Но пия съвсем рядко.

- Тогава поне да се запознаем – предложи той и подаде свободната си ръка, в другата вече стискаше бутилката. – Хосе.

- Хосе.

- Моето име ли повтаряш? – попита той. – Или казваш своето?

- Хосе – повтори с усмивка момчето. – Казвам се Хосе.

- Значи сме адаши – учуди се той. – И ако кажеш, че родителите ти някога са били в Куба, направо ще се шашна.

- Казвам се Хосе. И родителите ми някога са били в Куба.

Лицето на момичето, което до този момент не беше промълвило нито дума, се озари от усмивка. Изразяваше великодушие към него, бутилката ракия, и най-вероятно към оръфания му черен костюм. Жените обръщат внимание на дрехите. Не се разбираше какво беше отношението й към неочакваните съвпадения. Дали ги приемаше като шега. По-вероятно не им обръщаше внимание. Поне така изглеждаше. Що се отнасяше до него, колкото и да не вярваше на подобни случайности, не искаше да продължат с разправии. След като момчето иска да се казва Хосе, като него, нека се казва. Дори се съгласи, че е възможно биографиите им да си приличат.

- Някога имах гадже като твоето – започна той. – Щяхме да се оженим. Поддържахме връзката почти година и половина. Но, нали разбираш, не се оженихме. Както често се случва и с много други.

-Ние също няма да се оженим.

- Откъде си толкова сигурен? – попита той. – Момичето е нежно. Има красива усмивка. Вярно, че е прекалено мълчалива. Тук е, а сякаш я няма. Но какво от това. Дори е за предпочитане.

- Тя ще ме напусне след два аборта – продължи младият Хосе. – Повече никога няма да я видя. И ще започна да пия.

- Стига! – изкрещя възрастният Хосе и ядно отпи дълга глътка. – Казах стига! Това се случи с мене. Къде се навираш в чужда история?

- Сигурно вече подозираш кой съм?

- Направо знам. Аз съм ти. И обратно. Хосе един.

- Сега имаш повече възможности.

- Искаш да кажеш, че нещо мога да променя?

- Всичко можеш да промениш.

Върху лицето му отново беше се появила усмивка. С нея искаше да му покаже, че знае повече от него. Дори поприсви доволен очи.

- Не вярвам в приказката за златната рибка.

- Това е друга приказка.

- В която ти си Хосе – продължи той и надигна бутилката. – А това означава, че съм аз. Разбираш ли, колко е обезкуражаващо?

- Какво искаш да кажеш?

- Нямам желание да се занимавам с тип като тебе. Знам какъв боклук си. Ето, и момичето си отиде. Изчезна. А беше толкова мило.

Срещу него Хосе наистина беше останал сам на пейката. Вече не се усмихваше. И беше от ясно по-ясно, че не знае повече от истинският Хосе. Нито за миналото, нито за бъдещето. Сега двамата, както седяха обърнати един срещу друг на двете съседни пейки, наистина си приличаха. Оглеждаха се продължително. Накрая младият Хосе кимна към бутилката.

- Ще пийна.

- А-а, значи вече и пиеш.

- Доста ми се насъбра.

- Вземи, ама внимавай .- предупреди го истинският Хосе. – Остави и за мене.

Сега вече той се усмихваше. Беше сигурен, че усмивката му изразява лека насмешка. Като на човек, който ги разбира тези работи. Тези, а и всички останали.

- Знаеш ли какво ми се иска сега? – попита истинският Хосе. – Да ти призная ли?

Другият Хосе не отговори . Отметнал назад глава, отново отпи от бутилката дълга глътка.

- Искам да те счупя. Ей така, на парченца.

- Опитай!

- Не си от стъкло.

- Предложих ти да опиташ – вдигна рамена младият Хосе. – Може да се окаже, че съм от стъкло.

И в същия миг изчезна, както беше изчезнало по-рано момичето. Тоест, не разбра как. Вече нямаше никой на отсрещната пейка. Тогава почувства, че желанието му започна да се изпълнява. Но не другият Хосе, а той беше станал стъклен. Толкова стъклен, че можеше да се счупи от някое рязко движение. Замря, напрегна сетива. Искаше да се увери дали е истина. После бавно започна да издиша. Протегна ръка и взе бутилката. Беше празна. Онзи боклук беше изпил всичко. Изчака да посъбере кураж и я захвърли през рамо назад. Бутилката излетя по дъга, после запада надолу. И от тази бавност всичко наоколо започна да заглъхва. Ставаше по-нереално. Същевременно беше сигурен, че се случва. Беше се случило. И никога нямаше да се повтори.

Рубрики: Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Юлий Тантилов // 4 юни, 2012 //

    Палми, знаеш моето добро приятелско отношение от 1967 г. към теб. Изкарахме заедно известно време във ВИФ. Възхищавам ти се като творец и треньор, но си задавам въпроса. Защо не използваш популярността си и за нещо друго. Призови хората от твое име да излизат по площадите. Мисля, че много ще те послушат. Ако всеки се постарае да олясни, че държавата ни ебава то нещата донякъде може и да се оправят.

Коментирай