Public Republic Art Studio

Клубът

13 юли, 2010 от · Няма коментари

Гален Ганев

2724818_f3cbc0b417
Photo: jacobgarcia

Обетован храм на изкуството, пристанище за несретници, кръчма, в която димът от цигари, предимно евтини, е примесен с тежкия дъх на алкохолни изпарения. Едно свърталище на самотници, за които няма място под слънцето. Или около които слънцето се върти. Кой знае!

Пуша и размишлявам. Поети и музиканти, художници и актьори, сенките на мъртвите и още по-мистичните сенки на живите витаят наоколо. Какво е Клубът изобщо? Ако някой ви зададе този въпрос, просто му кажете „наздраве”. Още по-добре ще бъде, ако го почерпите. Поне докато плащате, ще ви благославя. И славослови, разбира се. Протягам ръка и отпивам. Абсурден спектакъл в един още по-абсурден град.

В момента думата има Шамана. Той винаги има думата. Просто сам си я взема. Новакът би изтръпнал от фалцетните заклинания, от фанатичния екзалтиран поглед, от беззъбата усмивка, която смразява кръвта, от африканските танцови безумия. Шамана е в стихията си. Приближава се, изпива водката ми на екс, взема цигара и изчезва. Страхотен е – въздиша новакът. Досаден – проплакват наоколо. После сяда зад пианото и свири. Полюси, екватор, апокалипсис и най-после Оазис – Шамана е станал.

Вратата бавно се отваря и влиза Морената. Полюшва ритмично натежал задник, най-после избира стол и сяда. По-скоро рухва. Удивително е, но столът преглъща обидата. Ако масите проговорят и покривките закрещят, ще чуете невероятни истории. Толкова странни, колкото и самите хора. Всъщност, запушете уши. Уважавайте нежните мембрани на слуха – ще ви потрябват. Морената хълца. Днес тя обича хората, обича целия свят. Мрази единствено себе си. Ден за покаяние и сълзи. Морената е сантиментална и пияна до смърт. До нея Пантерата загадъчно се усмихва.

Еротични видения замъгляват погледа, разтварят устните. Няма пари, но днес черпят Редакторите. Добрия важно дърпа от цигарата – добра марка, а Радикала многозначително почесва брада. Очаровани от своето призвание, двамата усърдно се потят над неразрешима дилема – кой от кого По. Внезапно Добрия скача. Очите му мятат мълнии, а уста проклина цяла вселена. Яростни словесни потоци заливат залата. Ушите ми страдат, но това за Добрия няма значение. Заканително разкопчава панталон, готов на всичко.

„Люто чушле е Добрия – размишлява Морената – в пряк и преносен смисъл.” Но на Радикала тия не му минават. Свикнал с подобни щуротии, врял и кипял в не един скандал, Радикала всъщност е консервативен. Вдига натежал поглед, в който се чете съмнително дружелюбие. Това стъписва Добрия и той кротва. „Наистина е добър” – мисля си. „Кратка схватка и отново радикалите летят” – идва ми още наум. Звън на измъчени чаши, пиянско остроумие и още по-пиянски жестове. Едно наистина забележително естетическо присъствие. Майната им – нека спорят. Това е част от номера – един и същ номер в една и съща пиеса. Време е за по още едно.

Сервитьорката бърза с поредната водка. „Колко водка и колко вода? – питам. Усмихва се. И това е отговор. Пък и думите си приличат.

Ах, поетите! Пияници и сластолюбци, жертви в мрежите на Пантерата. И негодници, разбира се! Пантерата си поръчва, намига ми. Отвръщам. Морената все-още плаче. Шамана спи. Идилия.

Влиза Човекоядеца: среден ръст, тумбест, ниско чело, сферична брада. „Изискан интелектуалец” – ще каже за себе си. „Ха-ха” – ехидничат познавачи. „И все-пак ерудиран човек и сръчен антрополог, осветил не една мумия – ще се намерят защитници. Човекоядеца поръчва водка с бира, отпива от първото, запива с второто, възкръсва. Да ме прости Шарл Перо, да ме извини и Вадим Лазаркевич, но животът е по-силен от приказките.

Забелязвам как към масата се промъква Рижата, съпроводена от Фирмата. Двете са страхотен тандем. Първата жизнерадостно чурулика и сяда. Втората важно се намества, оправя очила, небрежно пали цигара. Поглежда ме умно през облаци ориенталски дим. Накрая вади тефтерче и калкулатор и започва да смята. Безкрайни сметки, които никога не излизат.

От това Фирмата не губи кураж. Поръчва вино, а късогледите й очи неуморно търсят цифрите. Върти някакъв бизнес, на който никой не може да му хване края. След някоя и друга успешна далавера се появява в Клуба, черпи приятелите и методично и съзнателно се напива. Охранява я млад юнак, когото тя представя като Племенника. Наистина няма нищо по-умилително от това да гледаш как един плещест двайсетгодишен плейбой нежно гука на четирийсетгодишната си леля, положил невинна лапа на крехкото й рамо.

Рижата лениво премята дъвка, надува балонче, пука го, а погледът и хищно шари наоколо. Кого ли ще избере? Може би онзи новичкия? Има вид на художник – задължителната брада, дълги къдрави коси, топъл кафяв поглед. Новичкият си заслужава. Какво пък – ще опита. Прекалено млад е за нея, но дето има една приказка – „не питай старило, питай патило.” Кой ли го знае какъв е палавник. Съблича го с поглед – меракът й се разпалва. Грабва чашата и отива. Запознават се, разговарят, стават, излизат. А Фирмата смята ли смята. Даже бутилката свършва.

На съседната маса сключват примирие. Равновесието на силите се възстановява. Редакторите, освежени от водката, разговарят сърдечно. При тях сяда Абстрактния. Дошъл е да си допие, пък и да се порадва на приятели. Добрия покровителствено го потупва по рамото. Душа човек, пък и минава за модерен художник, майсторски пипа. Абстрактния признателно фъфли, очите му се наливат с влага. Неблагодарна орис е изкуството. Бъхтиш безспир, а накрая – червеи. Труден жребий.

Този път Радикала скача и изтичва на друга маса. Устата му бълва змии и гущери, а очите застрашително пронизват. Позната и полезна тактика. Малко му трябва на Радикала, за да посегне. Другата маса е друго нещо – променя статуквото. Жилавите ръце на Радикала са далеч от жертвата. Парен каша духа, та и неговата работа. Отпивам. Очите ми сълзят. Проклятие.

Ето го и Ловеца. Усмихва се дружелюбно, донякъде стеснително и сяда. Отново е подстриган. И както винаги – с вратовръзка.От вътрешния джоб на добре скроеното сако наднича писалка. Скъпа. Ловеца си пада по писалките. Хоби. Има цяла дузина, разменя ги, получава, подарява. Писател, как иначе! Пък и закъде е Ловеца без писалка? Поет без писалка – ченге без патлак. Гърми, та се пушек вдига, но с по-благородно оръжие.

Хвърля едно око на Фирмата, поглежда наоколо и унива. Няма нещо такова, което би могло… нещо по така. Морената, Пантерата, Фирмата. Все едни и същи фусти – съкрушава се Ловеца. Да беше поне Рижата – би се прежалил. Вади някакъв текст и чете. Одобрявам. Кима, нещо поправя. Ободрява се. Минутите текат – кап, кап, кап… Ловеца вече е подпийнал и търси врагове. Просто така – да разсее скуката. За шоу – както казва.

Бива си го за тази работа. Започне ли някого – довършва го. Пък и да се заяждаш не е проста работа – изисква тактика, стратегия. Ловеца го прави добре – шапка му свалям. Спира се на Добрия. Прикотква го, а после хапе. Не му завиждам на Добрия – спукана му е работата. А и Ловеца днес е във форма. Машала! Радикала тихо злорадства и му поръчва водка, съвзема се. Нещата си идват на мястото и разговорът потръгва. Всеки си носи кръста, а кръстове – кой от кой по-тежки. Като чанове. Пасе си стадото, подрънкват чановете. Романтика!

Сякаш да потвърдят мислите ми, жалостиви вопли на овчарска свирка изпълват пространството, достигат прозорците и излитат. Поемат някъде на юг, към Сакарския балкан. Стройната фигура на Белобрадия излъчва достолепие. Един непривичен и очарователен свят нахлува в душата ми, търси пристанище. Какво прави тук Белобрадия? Робинзон Крузо на необитаем остров? А може би мелодията на свирката ще укроти кобрата, ще омагьоса дивите зверове, а птиците ще запеят по-весело? Не знам. Белобрадия свири ли свири – тялото му е тук, а душата пърха с криле в простора на спомена.

Задава се и Агента. Среден ръст, студени сиви очи, саркастична усмивка. Знае си цената. Днес рекламата цена няма, а светът плаче за информация. Но откъде ще я вземеш? Плащаш и нямаш проблеми. Агента добре се е погрижил – информатори, източници – всичко е в ръцете му. Реши ли, ще те продаде с дрехите и паспорта. Има висок рейтинг и го знае дяволът. Бизнесмените отсреща утре ще фалират. Новоизлюпени пиленца – къде са тръгнали! Пак до него ще опрат и тогава ще ги довърши. Надушва бизнеса като куче и нищо чудно утре да паркира някоя лъскава лимузина пред Клуба.

Само Дисидента го няма. Запиля се нанякъде, от години не идва, пък и в България рядко прескача. Погнаха го навремето с камъни – пирамида да спретнеш. Проклет мизантроп, все системата му крива. Не му издаваха книгите, даже подписка направиха срещу него – да се знае и помни. Гръмнаха вестниците – ум да ти зайде! Емигрира Дисидента, отърва кожата. Ама тези тук спират ли? Отцепник бил, родоотстъпник!

Като не сяда на кьор-софрата, кой му е виновен? И хляб щяха да му дадат и нож в ръката. После времето се обърна. Навън го признаха, а и тук заговориха. Прибра се, но в Клуба не стъпи. И на това му намериха колая. Купят бутилка и хоп – при него на гости, на сладка приказка. „Признат грях, половин грях” – казва народът. А половин ли е – отпиши го съвсем. Добър човек излезе, забрави раните, прости им. Гледаше, слушаше и тъжно се усмихваше. Когато го задави политиката, пак го предадоха – както старите врагове, така и новите приятели. Човек не знае да плаче ли, да се смее ли?

Най-после идват вестниците. Големи и малки, скъпи и евтини, с широки и тесни шапки. Поне вестници дал Господ. Клубът бръмва като кошер. И не случайно. Поети и писатели, артисти и музиканти – всички са журналисти. И куцо и сакато пише ли пише. Статии, репортажи и какво ли още не. Модерно е да си вестникар, престижно е! Пък и хлябът си вадят хората. Пустият му хляб – нов ден, нов къшей! И понеже конкуренцията е страхотна – до един са експерти. Не знам си какви шрифтове, заглавия, подзаглавия и тем подобни. Усещам как лицето ми пламва, а гърлото рязко пресъхва. Май ще е най-добре да тръгвам.

Сбирщина от винопийци и развратници, амбициозни бездарници и талантливи прахосници, гладко избръснати сноби и сломени пияници – това е твоят Клуб! – ще се нахвърлят върху ми. Няма да отговоря. Нека се огледат, нека помислят. „Най-напред диагнозата, после рецептата” – би казал Доктора. Човек-експерт – всичко знае. А пък аз ще си пуша цигарата.

„А ти? Каква е твоята роля в тази пиеса? – ще запитат с основание. Заключваш ни в разказа и се омиташ!” Търся отговор. През това време Шамана грабва водката и побягва. Фирмата се събужда и се залавя за калкулатора. Рижата се завръща, съпроводена от възхитения поглед на Палавия. Редакторите отново скърцат със зъби, а Пантерата отдавна спи, завряла нос в чашата на Добрия. Облягам се назад и втренчвам поглед в близкото дърво. Бавно броя листата: едно, две, три…

Първата публикация на текста на текста “Клубът” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай