Public Republic Art Studio

Котлети по швейцарски

16 юли, 2010 от · Няма коментари

Боян Биолчев

2078317541_bb278dda14
Photo: alicepopkorn

В памет на Евчо

В затънтени краища бракониерството не е алчност за месо, а лекарство за изначалната скука. Когато отникъде нищо не се случва, нелегалното преследване на дивеч е дълбок гъдел за мъжа, че все пак нещо се е случило. А ако и пиенето потръгне, тогава паметта освирепява, отърсва се от провинциалната меланхолия и ражда истории, които хич не са били, хептен не биха могли да бъдат, но е възможно разточително да се разкажат.

Който не познава селското стопанство от времето на развития социализъм, трудно ще си представи това, което ще бъде предмет на този разказ. И понеже, по естествения ред на нещата, все по-малко са хората, които познават онова минало и все повече са тези, които не го помнят, ще се опитаме да разказваме така, че да е понятно за оня, който има време и нерви да чете. Защото животът, независимо от това, дали е изминал или предстои, си е все същият – хлъзгав за запомняне, монотонен като протичане, прилепчив за описание.

Машинотракторната станция – създадена, за да поддържа техниката на селския кооператив, бе осеяна с повредени части, които хващаха ръжда, без някому да дойде на ум да ги изхвърли. Резервни части, естествено, липсваха в склада и самите обезкостени машини стояха неподвижно в двора край повредените си детайли сякаш бяха изхвърлени от някаква друга, много голяма машина. Голяма машина, разбира се, нямаше. Имаше звънък мързел в безнадеждно крайграничен район, невъзможност да се извърши каквото и да било с предварителна цел и неистова страст към пиене от сутринта. Въздухът лепнеше, земята жвакаше в неизползвана влага, а хората се разминаваха между ръждивите части в двора, гледайки се подозрително, да не би някой все пак да отива да работи.

Директорът на станцията бе завършил агрономство по случайност. Всъщност обичаше от дете да чете приключенски романи за червенокожите индианци, които редовно скалпират белите, а в замяна на това белите ги застрелват заедно с косата. В селото не всички приличаха на индианци, но той бе се приучил да си доизмисля липсващото в живота.

До него седеше селският поп с неразбиваемото име Важин, който беше така плешив, сякаш бе скалпиран от самия индиански вожд. Попът обичаше футбол, ракия, добре опечено месо, пържени картофи без сирене и страшно се дразнеше от миряните.

Разбира се, от лявата му страна беше партийният секретар на машинотракторната станция. Той пиеше дневно по каса бира, хвърляше в коша всички материали, които му пращаха от градския комитет на партията и изпитваше огромна досада от факта, че е женен. “Дългокосо, плиткоумно!” – беше схващането му за жените, въпреки че благоверната му съпруга бе с къса коса и почваше да крещи в мига, когато го зърнеше, така че бе трудно да се установи какъв ум проявява – плитък или дълбок.

Четвъртият човек беше Хопчи. Да се каже “човек” за него бе пресилено. Но прякорът му бе още по-пресилен – Зеленото чудовище. Той ходеше винаги в работни дочени дрехи, които, преди да придобият цвят на горено масло, навярно са били сини, но зелени – в никой случай. Хопчи, осъден като трудовак, бе прекарал в дисциплинарна рота достатъчно време, за да не му се влиза и в граждански затвор. Бе имал неблагоразумието да се напие преди офицерите в поделението и да каже на ротния си командир, “Махай ми се от пътя, че ще те лизне самата зелена смърт”. Завърнал се след години най-после в село, той постъпи в МТ-станцията и се ожени за четиресет и пет годишна стара мома, която, вместо да се връща към четиресетте, както си въобразяваше Хопчи, устремно летеше към петдесет, както повеляваше природният закон, а изглеждаше на доста повече. Зеленото чудовище биеше жена си, защото е стара, а изпълняваше безропотно всичко, каквото му кажеше директорът, не защото директорът беше по-млад, а защото Хопчи вече знаеше, че началник няма как да бъде лизнат от самата смърт. По никакъв начин. Това бе причината да слуша и партийния секретар. Изпълняваше и нарежданията на попа, може би защото той като духовно лице имаше често вземане-даване със смъртта, която го бе лизнала само по темето и бе се юрнала на жътва сред простосмъртното население.

Четиримата току що се бяха върнали от лов за зайци.

Джипът работеше на три цилиндъра, затова пък фарът му беше откраднат от зенитен полк и лъчът му проникваше на километри в тъмнината като бургия в масло. Зайците се изправяха с увиснали предни лапички, вдървяваха се и трябваше само да се натисне спусъка. Сигурно щяха да избият несметни количества, но стрелбата е ефикасна, когато патроните не са напълнени с каменарски барут, както беше в случая. Целеха се един след друг – директорът, попът и секретарят, пушката издаваше невероятен трясък, но едва плюеше съчмите и само от време на време изврещяваше някой заек, засегнат от заблудена дробинка. Тогава идваше ред на Хопчи. Той се втурваше като копой подир раненото животинче и в края на крайщата успяваше да го спипа в някой синор. Връщаше се доволен, заекът пищеше, увиснал за ушите в ръката му, а Хопчи скачаше в джипа, с един удар приспиваше пресния си лов и винаги казваше едно и също нещо:

- Ще ми бяга, тоя простак!

Хопчи надали правеше разлика между възпитани и невъзпитани зайци, но се дразнеше, че и едните, и другите странят от него.

Когато на пода на джипа се натръшкаха седем заяка, нощната канонада свърши, защото свършиха патроните. Нещо естествено, след като на десет изстрела само един е приблизително сполучлив.

И тъй като бракониерският лов доставя истинско удоволствие, ако има и премеждия, джипът им ги осигури – изведнъж изгаснаха светлините, които, впрочем, винаги гаснат изведнъж.

Прибраха се по изпитана система – тримата вървяха отпред и пушеха, а зад тях Хопчи, стиснал кормилото, се ориентираше по цигарите. Изпълваше се и старата мечта на простия труженик – началниците да ходят пеш, а да се вози подчиненият.

В тая пустош кой да те залови в неразрешен лов, щом горският, види ли джипа, ляга да спи. Угризения на съвестта няма никой, защото в провинцията съвестта е нещо не до там изяснено, нещо като селския учител – всички знаят, че съществува, но никой не го е виждал.

Трите цигари светеха най-силно върху лъснатото теме на попа. Той никога не носеше друго, освен килимявка, а тя не е много подходяща за лов. Расото му пък в черквата бе досущ като престилка на приемчик в автосервиз.

- Ей така Мойсей е водел хората си в пустинята – каза той. – Само дано не налетим на блатото, че аз надали ще мога да разделя водите…

Ако бе индиански вожд, Директорът не би могъл да води задръстеното си племе иначе, освен с лулата на мира. В случая водеше джип с цигара.

По партийна линия джипът никога не е повреден и работи винаги с всичките си цилиндъри, така че нямаше какво толкова да се мисли. Партийният секретар бе установил, че съществуват две действителности – едната е хвърлена в коша, а другата се случва извън него. Така че те никак не си пречеха. Партиен секретар може да пуши и пред джип, а ако иска и след джипа.

Може и да пие.

Точно това стана, след като нацелиха някак селото и хлътнаха в Машинотракторната станция. Никой не е луд да се прибира при жена си, макар тримата да бяха донякъде по-сполучливо оженени от Хопчи.

Ракията беше плодова, но вкусът й бе, сякаш е варена от дънер. Нощно време това няма никакво значение. А много често и през деня.

Тримата водеха тежък разговор за ниското качеството на барута, за раздутите цеви на пушката, за гадостите на съдбата и за това как да сготвят заека.

Имаха разногласия единствено за последното, при положение, че в станцията имаше само един тиган, почернял като сенегалец и един ръждясал повече от частите в двора котлон с външен реотан – следователно друга възможност освен да изпържат месото нямаше. Разбира се, в случай, че има олио. А в станцията се намираше само машинно масло, от което са задъхваха комбайните, та камо ли да го приеме човешко гърло.

Все пак Хопчи откри в едно шкафче парче сланина и я сложи да се топи на котлона. Замириса на екарисаж.

Междувременно, отпивайки здраво от ракията, Зеленото чудовище неимоверно сръчно одра зайците. В дъното на двора имаше кладенец и Хопчи хвърли кожите в него. Този кладенец бе останал от времето, когато на това място е имало нива и хората са утолявали жаждата си по жътва. Сега, след десетилетие разгърната дейност на бракониерската дружинка, той бе пълен с кожи почти догоре, защото всички следи от нелегалния лов трябва да бъдат напълно заличени. Ако след няколко столетия го откриеха археолози, нямаше да намерят нищо в него, защото заешката кожа е доста нетрайна.

В мига, когато нещата изглеждаха горе долу наред, изгасна електричеството.

- Писна ми от тоя режим ! – въздъхна директорът. – Къде го дяват нощем тоя ток.

- Светят другаде – философски заключи секретарят.

- И джипът угасна, а сега и станцията – каза попът. – В това шантаво село утре ще угасне и слънцето.

- Помоли се на господа – засмя се секретарят.

- Ще се помоля. Да ме прати в село, където вас ви няма. Барутът каменарски! Ток няма! Олио няма! Живите зайци не са печени! На всичко отгоре трябва да ви слушам глупостите!

Появи се мазна светлина. Хопчи бе направил факла от парцали, обилно напоени с нафта. Изпъна се край тримата си началници и каза:

- Изгоряха бушоните. От открития реотан.

- Ами поправи ги! – сопна се попът.

- Не знам къде са.

Директорът и секретарят се спогледнаха. И те не знаеха. И тъй като в черквата покрай изобилието от свещи бушонът няма особено приложение, единствен се обади попът:

- На факлата ли ще печеш заека! Гладен съм!

Когато попът е гладен, дори и да го вържат, селото не е мирно.

Хопчи вдигна другата си ръка. В нея висеше розово одраният заек.

- Искате ли да го опържа тоя простак!

- Как ще стане? – оживи се директорът.

- Знам един начин. От казармата. Казва се котлети по швейцарски. Само не бяха от заек, а от младо магаренце. Старата служба го открадна…

- Ти не знаеш къде е Швейцария!

- Той България не знае къде е! – отсече секретарят.

- За България знам! – убедено кимна Хопчи. – Тука е!

- Къде тука, бе…

- Точно където сме ние, там е!

- За какво му е да знае, къде е Швейцария – нетърпеливо каза попът. – Стига да знае как се прави заек по швейцарски.

Директорът наля от ракията в четирите чаши. Хопчи остави заека на земята, изпразни чашата си, вдигна животинчето отново и се отдалечи в ъгъла, тръскайки полепналия боклук от месото.

След малко се чу пукот. Лумна оксижен.

Сланината зацвърча. Може би заек по швейцарски е вкусно ядене, но не трябва да го приготовляваш след пета чаша. Особено от тая ракия.

Не след дълго Хопчи отново се появи. С факлата в лявата ръка. От дясната, с нахлузена азбестова ръкавица, стърчеше дръжката на тигана.

Вместо да върти тигана над оксижена, Хопчи се бе замислил малко по-продължително, отколкото бе обичайно за него. Бе се втренчил в ъгъла, сякаш там някъде беше Швейцария, Швейцария на Балканите, макар злополучното Зелено чудовище да виждаше само вонясал от мазут мрак. И когато отново насочи поглед към тигана, установи, че го няма. А с него и заекът. Оксиженът бълваше синкави пламъци. Все пак имаше в станцията поне един уред, който работи като хората.

Дъното на тигана се бе стекло в причудлива форма на пода, а месото се бе превърнало в миризма, която и след молитва на гладен поп не става за ядене.

Тримата изпъшкаха и станаха. Щеше да се наложи все пак да се отбият при свещеника, защото от трите жени попадията беше най-сънлива и нямаше да им пречи.

Нощта можеше да си остане тъмна, докогато иска. Слънцето можеше да не изгрява на другия ден. И за неговите бушони бе време да изгорят при тая досадна повинност да осветява цялата земя, пък и точно това село.

Едно бе сигурно. Че ракията няма да стигне.

И още нещо – че швейцарците така и няма да се научат да правят котлети по швейцарски.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Белег”, изд. “Стандарт”, София, 2006 г., с. 59-71.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай