Public Republic Art Studio

Боб част 2

13 юли, 2010 от · Няма коментари

пиеса от Елин Рахнев

3886669297_f883be0170
Photo: ciat

продължение

Седма картина

ТЯ и ТОЙ отиват на дървената маса и започват да се хранят с боб. 12,00 часа е. Чува се само леко тракане на лъжици.

ТОЙ. Понякога излизам от Чехов.

ТЯ. Разбирам те…

ТОЙ. От целия “Вуйчо Ваньо” излизам.

ТЯ. И? …

ТОЙ. И ти ли? …

ТЯ. Аз не…

ТОЙ. Когато Серебряков напуска имението си…

ТЯ. Нали ти казах, че не съм…

ТОЙ. И знаеш ли защо повече никога не се връща?

ТЯ. Защо?

ТОЙ. Защото не е могъл, ама изобщо не е могъл да го понесе.

ТЯ. Защо?

ТОЙ. /измънква нещо неразбираемо/

ТЯ. Какво ти стана?

ТОЙ. Цялата гмеж…

ТЯ. И при рибите е така.

ТОЙ. /замисля се, много се замисля/ При рибите не е така.

ТЯ. Точно така.

ТОЙ. Във “Вуйчо Ваньо” има едно излизане, едно приплъзване. Много естествено.

ТЯ. Като бягство ли ? …

ТОЙ. Не точно така. Има едно раздвоение, което те кара да си ръфаш кожичките на пръстите. Кара да си гризеш ноктите. Направо да се хвърлиш в огледалото.

ТЯ. Точно както при рибите?

ТОЙ. Не точно така.

ТЯ. Ти откъде си сигурен?

ТОЙ. Когато Серебряков и Елена Андреевна си тръгват от имението, зад тях остава само прах и гмеж. Чехов не продължава, защото след това трябва да има само празни страници. Сто хиляди празни страници. Ти разбираш ли какво значи сто хиляди празни страници?

ТЯ. Страшно е да има празни страници. Много е страшно. Май от това по-лошо няма.

ТОЙ. Може и така да е.

ТЯ. Така е… Така е… Празни страници…

пауза

ТОЙ. Когато препрочитам “Вуйчо Ваньо”, така се влюбвам в Елена Андреевна, така се влюбвам в Елена Андреевна, че направо…

ТЯ. Може да не ми го казваш всеки път. Нали? Ако поне малко държиш на мен.

ТОЙ. Остави това. Трябва да ти го казвам всеки път.

ТЯ. Ти виждал ли си я?

ТОЙ. Елена Андреевна ли?

ТЯ. За какво ли те питам. И да си я виждал…

ТОЙ. Виж какво, да си говорим за нещо друго. Какво ще кажеш? Да си ядем боба и да си говорим за нещо друго.

ТЯ. Ти започна за Чехов. Аз за Чехов не искам.

ТОЙ. Аз започнах за “Вуйчо Ваньо”.

ТЯ. Че не е ли същото…

ТОЙ. Не е същото. /раздразнено/ Какво му е същото… Стига толкова.

ТЯ. Чакай малко бе…, ти как си се влюбил в Елена Андреевна като не си я виждал, а? Защо ми пълниш само главата? /ядосано, нервно, сприхаво/ Ти почваш, след това – не ми се говори. Говорим си, а след това – не си я виждал. Виждал си я само на книга, нали? Само на книга си я виждал. И само си измисляш. Всичко ей така си измисляш. Виждал ли си й очите, гърдите, задника, че си влюбен в нея. Кажи де…?

ТОЙ. /целият трепери/ Остави ме… Дай да си говорим за нещо друго…

ТЯ. Ще те оставя като ми кажеш какви са й очите на Елена Андреевна – сиви ли, оранжеви ли, розови ли? Тогава ще те оставя.

ТОЙ. /спокойно/ Чеховски…, чеховски очи… /започва тихо да се чува парче от Запа, след което музиката се засилва/

Осма картина

Кухня. Маса.Столове. Някъде около 16,00 часа.

ТЯ. Колко деца имахме?

ТОЙ. Пак ли забрави. /пауза/ Кучка… /спокойно/

ТЯ. Не искам да си спомням.

ТОЙ. Ти помниш всичко. Само не и това.

ТЯ. Нещо не мога да си спомня.

ТОЙ. Ще го слагаш ли да се вари.

ТЯ. Да, но трябва да обеля лука. /Става и започва да бели лука./

пауза

ТЯ. Утре ставаш на 72. За първи път ставаш на 72. Купила съм ти подарък.

ТОЙ. На колко ставам?

ТЯ. На 72. /брои с пръсти/ Да точно на 72.

ТОЙ. Колко много… Нямат край, нали. Нямат. /сприхаво/
Дори понякога си мисля, ако свършат тези години? След това – празни страници. Много празни страници. Без номера и полета.

ТЯ. 72 е хубава възраст. /чисти лук/

ТОЙ. Не ми говори така. Всичко приключи.

ТЯ. Купила съм ти подарък.

ТОЙ. Нямаше нужда. /разнежено/

ТЯ. Исках утре да те изненадам, но не се сдържах. /спира да бели лук/ Бих искала да се сетиш.

ТОЙ. Не, не мога.

ТЯ. Нов справочник.

ТОЙ. Какво…?

ТЯ. С най-новите, последните рецепти. /усмихната/

ТОЙ. /става, целият разтреперан/ Не мога, не мога, направо ще се побъркам. Откога го чакам… къде, къде го намери? От толкова време търся.

ТЯ. Това няма значение. Нали е изненада.

ТОЙ. Ще ми дадеш ли да го видя?

ТЯ. Там върху хладилника е.

ТОЙ отива, взима справочника, леко го гали, целува го, пада на колене, очите му се насълзяват, не може да се удържи, започва да се тресе на земята. ТЯ продължава да бели лук. Не му обръща никакво внимание. ТОЙ тръгва към нея. Пада в краката й и започва да хлипа. ТЯ продължава да бели лука.

ТОЙ. Направо ще получа инфаркт. Това е най-добрият подарък, който съм получавал. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало през последните години. Дочаках го. Не мога да повярвам… Наистина не мога…

ТЯ. Радвам се… /продължава да бели лука/

ТОЙ. Сега приличам ли ти…

ТЯ. Малко…

ТОЙ. Защо малко. Мисля, че много трябва да ти приличам.

ТЯ. Още малко трябва. Серебряков, нали разбираш… той сякаш е потънал. Удавил се е. Но всъщност плува. Удавен плувец.

ТОЙ. Не го разбирам. Все не мога да го разбера.

ТЯ. Още малко трябва. Жестовете му са по изпъкнали. Но душата, душата му е по-отпусната. А ти направо си луд. Разбираш ли, той не е толкова нервен. Ти си нервен сега, много си нервен.

ТОЙ. Това не са нерви. Емоции са. Превъзбуда.

ТЯ. При него няма толкова емоции. Всичко е естествено. Много естествено.

ТОЙ. Ще отида пак да прочета.

ТЯ. Без това бобът скоро няма да стане. /продължава да бели лук/

ТОЙ излиза с разтреперани крака. ТЯ продължава да бели лук. След това започва да чисти боба. Върти се из кухнята. Пуска си Запа. Започва леко да влиза в ритъм. Постепенно изпълва ритъма. Продължава така около половин минута. Полека музиката утихва.

Вратата се отваря. ТОЙ влиза.

ТОЙ. Не мога да чета, не мога да спя. Нищо не мога да правя.

ТЯ. Излез да се поразходиш. Може да са пуснали някакъв нов сорт. Да го приготвя утре за рождения ти ден.

ТОЙ. Не ми се разхожда. Таванът е пълен с най-различни…

ТЯ. Ще каним ли гости?

ТОЙ. Гости…? /учудено/ Кога сме канили? Аз никой не познавам.

ТЯ. Е, все някога можем да поканим.

Той. Нямам никой предвид. Може би ти… Аз нямам кой да поканя. Само децата, но те са далеч. Нямам… / замисля се/ Нямам кой да поканя.

ТЯ сваля готварската престилка. Сяда на дивана.

ТЯ. Бих искала да поканим един човек, когото и двамата добре познаваме. /притеснява се/ Той със сигурност би дошъл. Дори би се зарадвал.

ТОЙ. /разтреперан/ Добре, добре, покани го. Който искаш покани.

ТЯ. Пианистът… от бара. Когато го правихме… върху…

ТОЙ. Онзи с бакенбардите, със зелената риза, дето се изпотяваше? /пауза, втренчено/ Онзи, с когото беше спала?

ТЯ. /леко притеснена/ Същият.

ТОЙ. Нали ми каза, че бил умрял.

ТЯ. Не, не е умрял. Дори…

ТОЙ. Какво дори…

ТЯ. Дори той ми намери справочника.

ТОЙ. Но, защо ще ми намира той справочника. Един пианист ще ми намира справочника. Беше умрял, сега е жив… Чукал те е, не те е чукал… Че даже ми намира справочника…

ТЯ. От 1954-та до сега винаги съм поддържала връзка с него. Чувахме се по телефона, разхождахме се. Имам дори две деца от него…

ТОЙ. От 1954-та какво? Какво каза накрая? /става от дивана/

ТЯ. Имам две деца от него.

ТОЙ. /сяда пак на дивана/ Чудесно. Къде са те сега?

ТЯ. По света.

ТОЙ. /пауза/ Искаш да кажеш, че това са нашите деца?

ТЯ. Точно това исках да ти кажа. Нашите деца. Твоите деца.

ТОЙ става. Отива към прозореца. Пуска Запа. Спокоен е.

ТОЙ. Мога ли да разбера… нашите деца са неговите деца и обратно… Неговите деца са нашите деца и обратно.

ТЯ. Така. Точно така.

ТОЙ. Моите деца са и негови деца и обратно…?

ТЯ. Така. Добре си ме разбрал…

ТОЙ. Пак ме лъжеш. От четирийсет години само това правиш. Кучка. Само това правиш.

Пак тръгва да обикаля стаята. Дълга пауза. Само музика от Запа. Постепенно – пълна тишина.

ТЯ. Бях сигурна, че все пак трябва да ти го кажа.

ТОЙ. Сега какво да правя. Би ли ми обяснила сега какво да правя?

ТЯ. Нищо. Каквото и до сега си правил.

ТОЙ. Дори се сещам…

ТЯ. Никога няма да го разбереш. Не си прави труда. Знам, че в момента не си на себе си, но опитай да се овладееш. /пауза/ Разбери ме правилно. Трябваше да ти го кажа. /пауза/

ТОЙ ляга на дивана. ТЯ сяда до него.

ТЯ. Децата не знаят нищо. За тях ти си единственият. Няма друг. Искам добре да ме чуеш – няма друг. Това е по-важно от всичко, нали? Това е по-важно. /пауза/ Трябваше да ти го кажа, нали? Кажи, не съм ли права? /нервно, почти истерично/ Кажи, не съм ли права? Ако не бях ти го казала, как щеше…?

ТОЙ мълчи. Не помръдва от дивана.

ТЯ. Точно сега трябва да ми кажеш нещо. Нещо трябва да ми кажеш. /истерично/ Напсувай ме. Хайде, напсувай ме. Кажи ми пак, че съм кучка. Курва… Че не съм Елена Андреевна. Че цял живот онанираш на Елена Андреевна. Моля те, поне ме напсувай. Един път, само един път. Удари ме. Напсувай ме. Като мъж.

Затъмнение

Девета картна

Дървена маса в другия край на сцената. Ядат боб. Едвам се чува тракането на лъжиците.

ТОЙ. Искам някой да ми каже за пеперудата…

ТЯ. За кое?

ТОЙ. Ако не може, поне да се опита.

ТЯ. За кое?

ТОЙ. Ако изобщо я има, да ми каже.

ТЯ. Нещо ти става. Става ти нещо, разбираш ли? …

пауза

ТЯ. За Елена Андреевна ли? Кажи ми, моля те, кажи ми…

ТОЙ. Тя е една, не са сто. И сто да са, пак да ми каже.

пауза

ТОЙ. Спал съм с пеперуда, /пауза/ беше лесно, хубаво, приятно…

ТЯ. Полудяваш… Аз съм виновна. Полудяваш…

ТОЙ. Искам Запа…

ТЯ. Няма Запа, няма Шуберт, нищо няма. Ти, ти…

ТОЙ. Да попеем за пеперудата, да я удавим в химни.

ТЯ. /бута си купата с боб и се заглежда проницателно в него сякаш за първи път. Иска да каже нещо, но не може/

ТОЙ. Опитай с пеперуда, опитай. Лесно е…

ТЯ. Добре, добре… /истерично/

ТОЙ. И е приятно, и е лесно…

музика – Запа

затъмнение

Десета картина

Рожден ден. На масата – боб, ядки, плодове, цветя. Около 20,00 часа. Пусната е касета на Запа. ТЯ и ТОЙ. Не се хранят. Стоят и мълчат.

ТОЙ. Дали ще дойде?

ТЯ. Обеща.

ТОЙ. Той знае ли, че си ми казала?

ТЯ. Предположил е…

ТОЙ. Не ги е виждал, нали? /нервно/

ТЯ. Никога.

ТОЙ. Имал ли е желание?

ТЯ. Много.

ТОЙ. На колко години е?

ТЯ. На 72.

ТОЙ. Има ли други деца?

ТЯ. Децата не са негови.

ТОЙ. Така и предположих.

Чува се звънец. ТОЙ става нервно и не знае какво да прави. ТЯ също става.

ТЯ. Ще отида да отворя.

ТОЙ кимва с глава. ТЯ отива. Отваря вратата. Появява се ПИАНИСТЪТ. Носи бутилка и цвете. В първия момент силно се притеснява. По лицето му е избила пот. Подарява й цветето.

ПИАНИСТЪТ. Приятно ми е да се запознаем. /подава му ръка/
Отдавна бих искал да го направя. Желая ви здраве и още повече успехи в отглеждането на боба. /оставя бутилката на масата/

ТОЙ. Благодаря. /ТОЙ към нея/ Мисля, че е време да пийнем.

ТЯ. И аз така…

Тримата сядат на масата. Неловка тишина. Само се чува Запа.

ТОЙ. По ирония на съдбата днес имам рожден ден.

ПИАНИСТЪТ. Защо по ирония.

ТОЙ. Дойде ми на езика.

ТЯ. /към двамата/ Кой какво ще пие? /усмихнато, лъчезарно/

ТОЙ. Аз ще налея.

ПИАНИСТЪТ. За мен един пръст ракия.

ТЯ. За мен повече ракия.

Разлива. На себе си налива водка.

ТОЙ. Трябва ли да се случи нещо тази вечер?

ТЯ. Не мисля. Просто исках да се запознаете. Вие всъщност се познавате. Но така, по-отблизо.

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Аз ви помня съвсем бегло.

ТОЙ. /към ПИАНИСТА/ Тогава сте гледали само нея. Така, че е нормално. По-нормално не може и да бъде.

ПИАНИСТЪТ я поглежда скрито. Оправя си косата. Пипа се за носа.

ТЯ. /към него/ Гледал е и двама ни. Но аз все пак съм жена.

ТОЙ. /към нея/ Гледал е само към теб.

ТЯ. /към него/ Аз все пак съм жена.

ПИАНИСТЪТ. /към нея/ Нещо не разбирам…

ТЯ. /към ПИАНИСТА/ Казах всичко. Абсолютно всичко.

ПИАНИСТЪТ. /към нея/ Всичко…

ТОЙ. /към ПИАНИСТА/ Най-вече за децата…

ПИАНИСТЪТ. Мисля, че ….

ТЯ. /към ПИАНИСТА/ Мисля, че сега е моментът да си кажем всичко. Тримата. Няма време.

ТОЙ става. Започва да обикаля стаята. Приближава се към масата. Отпива глътка водка. Пак става. ТЯ гледа надолу в чашата си. ПИАНИСТЪТ гледа надолу в чашата си.

ПИАНИСТЪТ. /към двамата/ Смятам, че е редно…

ТЯ. /към ПИАНИСТА/ Редно е и ти да си тука… /пауза/ Все пак си дошъл на рожден ден.

ПИАНИСТЪТ. /към нея/ Редно да обясня все пак…

ТОЙ. /към ПИАНИСТА/ Мисля, че всичко е ясно. Всъщност как поддържате това шкембе вече толкоз години? От музика ли или работите извънредно? Предполагам, че само от музика не става…

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Не знам дали сега е моментът.

ТЯ. /към ПИАНИСТА/ Сега е моментът, няма други моменти. Няма време за други моменти.

ТОЙ. /към нея/ За какво няма време? Защо все няма време?

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Вижте, нищо не е случайно. И това не беше. Изобщо не беше…

ТОЙ. /към ПИАНИСТА/ Пак ви казвам – сега е момента.

ПИАНИСТЪТ. /поглежда към нея, към него/ Не знам как ще прозвучи. Може би адски банално. /гледа към нея/ Това е жената на живота ми. Разбирате ли. Единствената жена, първата, последната. Майка, дете, жена, всичко… Жената… разбирате ли…?

ТОЙ. /към ПИАНИСТА, видимо напрегнат/ Не се чувствайте длъжен чак толкова, че да разбирам.

Налива си още малко водка. Долива всички чаши на масата.

ТОЙ. Все пак не са ли много силни думи?

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Силни думи… /сприхаво/ То няма думи. Всъщност изобщо няма думи. Откъде може да има такива думи?

ТОЙ. /към ПИАНИСТА/ Има нещо перверзно в това някакъв мъж да ми обяснява, как жената, с която живея от 40 години, му е и майка, и дъщеря, и жена, и всичко.

ПИАНИСТЪТ. /към него/ И кислород, и вода, и цвят, и пеперуда… Каквото си искате. Каквото си изберете.
/пауза/ Вижте, адски е деликатно.

ТЯ. /към него/ Ако искаш, мога аз да кажа /притеснено/

ТОЙ. /към нея/ Ти не мислиш ли, че това все пак е перверзия? Поне малко не го ли мислиш?

ТЯ. /към него/ Защо перверзия? За теб всичко е перверзия. Кое не е перверзия за теб? Поне до края на живота си бих искала да знам кое не е перверзия.

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Вижте… /изключително притеснен/ Вижте, аз децата не съм ги виждал. И сигурно няма да ги видя. Разбирате ли ме. Тя никога не ми е позволявала да ги видя. Искал съм поне веднъж, ей така… някакъв подарък… Поне така, някак си…

ТОЙ. /към него/ Изобщо не приличат на вас.

ПИАНИСТЪТ. /към двамата/ Дори не са музикални?! /учудено/

ТОЙ. /към него/ Малко, съвсем малко. Като всички останали.

ПИАНИСТЪТ. /към нея/ Не мога да повярвам.

ТЯ. /към него/ Така е. Не са музикални. Приличат на мен.

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Ето, виждате ли!? Не са музикални.

Пауза. Минали са няколко часа. Около 1,00 часа. Малко уморени.
Още напрегнати.

ТОЙ. /към пианиста/ От вчера си мисля, че това е сън. И сега е сън. Дори не знам случва ли се нещо. Дали живея, не знам. През всичките години все се питам защо толкова я обичам. Вчера пак се питах. Защо толкова? Какво трябва да се случи? Има ли изобщо нещо, което може да се случи? Когато я видях за първи път знаех, че е тя. /пауза/

Хареса ми скромното червило. Беше някак матово. Жестовете й ме притегляха. Стопяваха се саркастично в уличката. Крайчеца на устата й ме възбуждаше. Още като я видях, разбрах… Разбрах, че е тя. После си говорихме с часове, с месеци, с години. Без да спрем. Бях сигурен, че в нея е всичко. Вчера пак си го мислех. Дори след като разбрах… Още повече си го мислех.

пауза

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Беше с едно такова матово червило, когато го правихте върху пианото. Аз ви гледах. Тя ви целуваше дискретно. Аз ви гледах и свирех. Тогава всъщност беше най-добрият ми концерт. Тялото й се извиваше деликатно над пианото. От време на време се стопяваше и пак се появяваше. Аз разбирах, че е тя. Разбирах го със всеки нерв в мозъка си. След тази вечер изобщо не заспах. Стоях на прозорците. Обикалях улиците. Започнах да се погубвам.

Разбирате ли ме? Мина известно време и се обадих по телефона. Поканих я. Тя дойде. Казах й, че преди дори да е проговорила, преди да я познавам, е вече част от мен. Същата вечер вие не бяхте в града. Направихме го на едно старо легло, останало от баба ми. Аз мечтаех да го направим на пианото. Тя винаги ми казваше, че то е само за вас. Спали сме много пъти. И все на тази стара пружина. Все на тази пружина.

ТОЙ. /към ПИАНИСТА/ Веднъж се прибра пияна. Седна до мен и ми каза: “Само бобът ще ни спаси”. /пауза/ Каза ми: “От утре започваме да ядем боб”. /пауза, замисля се/ Започнах да събирам различни сортове. Всяка сутрин, обед и вечер ядяхме боб. Може по малко, по една лъжичка, но ядяхме. Опитвали сме всички възможни сортове. Тя правеше най-вкусния боб. Никога не съм си го представял по-вкусен. Посадих специални сортове на тавана. Дори имаме индиански семена. В града само ние имаме от тях. /пауза/

Възпитахме децата да ядат боб. Всички казваха, че бобът действа положително. Дори лекарите. С годините тя постепенно губеше желание. При мен беше точно обратното. Все повече и повече. Сутрин, обед, вечер.

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Понякога вървя по улиците и си мисля как стоите двамата и ядете боб. Сутрин, обед, вечер. С отмерени жестове. Винаги съм мечтал /пауза/ и аз цял живот с нея да ям боб – сутрин, обед, вечер. Дори посреднощ. Много рядко сме яли заедно боб. Почти не помня кога. Все ми обясняваше, че иска вие двамата… /гледа към нея/

ТЯ. /към ПИАНИСТА/ Ако искаш, ти му кажи.

ТОЙ. /към двамата/ Още нещо ли има?

Дълга пауза.

ТЯ. /към него/ Не, нищо…

затъмнение

Единайста картина

ТЯ и ТОЙ отиват в другия край на сцената. Сядат на дървената маса и започват да ядат боб.

ТОЙ. Искам да й направя небе. С малки свенливи облачета.

ТЯ. На кого?

ТОЙ. Да няма космонавти, самолети и делтапланери.

ТЯ. Пак ли…

ТОЙ. Да ги напълня с червило, с шампанско. И с други работи.

ТЯ. С какви други работи?

ТОЙ. Да се полюшват монотонно. Напред-назад, нагоре-надолу.

ТЯ. Напред-назад, нагоре-надолу…

ТОЙ. Да е толкова есенна, като Елена Андреевна.

ТЯ. Добре си, нали си добре? …

ТОЙ. Да е толкова бяла, като Елена Андреевна.

ТЯ. Ти нали не си Серебряков, нали не си…

ТОЙ. Да е толкова малка, като Елена Андреевна.

ТЯ. Виж, ако нещо те боли, можеш просто да ми кажеш. Да ми прошепнеш, да ме предупредиш…, нали ме разбираш…

ТОЙ. Да е облаче някакво сред другите облаци…

ТЯ. А ти какво ще си? Кажи де, ти какво ще си… /истерично/

“Парче” от Боб Дилън

Затъмнение

Тримата в стаята. Стоят на масата. Много след полунощ е. Много уморени. Почти пияни.

ТЯ. /към него/ Ти не можеше да имаш деца. Разбрах го три месеца след като се оженихме. Казаха ми, че някои бобени зърна имат свойства да оправят безплодието. Хванах се за това. Всичко трябваше да изглежда нормално. Затова започнахме да се храним с боб. Сутрин, обед, вечер. /пауза/ Мина време и разбрах, че нищо няма да стане. Търсих дълго баща на децата ни. Беше ми трудно… Не исках нищо да разбереш. /пауза/

Когато го правехме на пианото, непрекъснато го гледах /към ПИАНИСТА/ Погледът ми замръкваше в клавишите. Усетих го. Бях сигурна, че това ще е той. /пауза/ Бобът изобщо не помогна, но ти свикна с него. ТЯ /обръща се към ПИАНИСТА/. Той знаеше това още от самото начало. Разбираше, че едва ли не го използвам за разплод. Може би трябва само да му благодариш. Или не знам, но мисля, че така е редно. /пауза/ Никога не му позволих да види децата. Дори да ги чуе по телефона. Молил ме е стотици пъти. /пауза/ Стотици пъти… Никога не му позволих. /пауза/

Както ти казах, бобът изобщо не помогна. /пауза/ Една вечер сънувах Чехов. Беше чисто гол. Седна до мен и започна да ме гали. Галеше ме дълго, напоително. Говореше несвързано, заекваше. Разказваше ми някаква пиеса. Знаеш, че никога не съм обичала театъра. Но го слушах. Имах, чувството, че този сън променя нещо. Опита се да ме целуне по коляното и аз се събудих. Тогава реших, че ти и аз трябва да четем Чехов. Знаех, че е глупаво, дори смешно, но си мислех, че това може да ни помогне да имаме свое дете.

По-късно ти свикна с Чехов и започна да го препрочиташ всеки ден. Ядеше боб и четеше Чехов. Не знам дали има човек на света, които да го е чел повече от теб. Възпита децата да четат Чехов. Малко по малко. /пауза/ Чехов също не помогна. /пауза/ Това бях моите опити. Моите експерименти. Животът ми… Може би много неуспешни, но… /обръща се към ПИАНИСТА/, но поне опитах. Направих, търсих… Не съм стояла… Нали разбираш? Той знаеше и за Чехов, и за всичко. Мисля, че не трябва да му се сърдиш. Най-нормално е…

ТОЙ и ПИАЯНИСТЪТ мълчат.

Мисля, че все някога трябваше да ти го кажа. Исках и той да бъде тук /обръща се към ПИАНИСТА/. Той има това право. Всъщност, с моите експерименти аз те промених, много те промених, но мисля, че беше за добро. /пауза/ Ако мислиш, че съм сгрешила, можеш… каквото искаш… Но все пак опитах. Имах право на този опит. Имах ли право? Кажи де? … Имах ли? …

ТОЙ. /на себе си / Толкова много боб и толкова много Чехов…

ТЯ. /към него/ И много Елена Андреевна…

ТОЙ. /към нея/ Значи сме живели в нещо като лаборатория.

ТЯ. /към него/ Може и така да се каже. Но нали разбираш? Нали ме разбираш? Не точно лаборатория.

ТОЙ. /към нея/ Ние тримата сме били едно семейство. Едно семейство. Такова, по-странно, но семейство.

ТЯ. /към него/ Не знам дали е точно така. Всъщност може, но…

ТОЙ. /към ПИАНИСТА/ Вие как мислите? Едно семейство ли сме били?

ПИАНИСТЪТ. /към него/ Не, не… не мисля /пауза/ Трябва да тръгвам. /пауза/ Не сме били едно семейство. Няма такова семейство…

ТОЙ. /към ПИАНИСТА/ Не, не си тръгвайте. /към нея/ Кажи му да не си тръгва.

ТЯ. /към себе си/ Не знам. Просто не знам. Изобщо трябваше ли?

ПИАНИСТЪТ. /към двамата/ Трябва да тръгвам. /Облича се набързо. Целува я по челото. Излиза./

Пак Запа. Много Запа. Леко затъмнение. ТЯ и ТОЙ се преобличат и постепенно започват да танцуват. Двама красиви, жизнени старци танцуват. В този танц годините не се подчертават. Няма години. Има пиано. Пианистът свири на пианото. Те двамата танцуват силно притиснати. Танцът продължава две минути. На екран се появяват жени, които чистят боб. Мъже, които сеят боб, деца, които събират боб. ТЯ танцува и не гледа към ПИАНИСТА изобщо. Малко по-късно се появяват и чехови героини. И Елена Андреевна между тях. Те също танцуват. Постепенно танцът свършва. ПИАНИСТЪТ напуска незабелязано сцената. Вече е станало ранна сутрин.

ТЯ и ТОЙ силно притиснати на дивана.

ТЯ. Днес сутринта пак си бил в Чехов.

ТОЙ. Да… Пътувах си. Играх си. Пях.

ТЯ. Сигурно ти е било приятно?

ТОЙ. Да.

пауза

ТЯ. Сега го сложих да се вари.

ТОЙ. Какъв сорт? /оживява се/

ТЯ. Дори не видях. Мисля, че е от унгарския.

ТОЙ. В бакалията пуснали някакъв съвсем нов. Експериментален.

ТЯ. Ще проверя. Ако има, ще купя.

ТОЙ. Дано да не е свършил. Тези сортове винаги свършват бързо.

пауза

ТЯ. Защо никога не си купихме пиано?

ТОЙ. Все щяхме, и все нещо ставаше.

ТЯ. За децата беше важно …

ТОЙ. Важно беше, но така се случи. /пауза/ Те къде са сега?

ТЯ. По света.

ТОЙ. Не се обаждат. Взех да ги забравям.

ТЯ. Ще се обадят. Винаги се обаждат.

ТОЙ. Колко му е, само един телефон.

ТЯ. Имат работа. Нямат време.

ТОЙ. Само един телефон…

ТЯ. За какво сме им. /пауза/

ТОЙ. Имам чувството, че избягаха от нас. Остаряхме. Миришем.

ТЯ. Не са, не са…

ТОЙ. Да, да, избягаха…

ТЯ. Не са. Просто така трябваше. Така е по-добре.

ТОЙ. Те всъщност много приличат на мен.

ТЯ. Много. /усмихва се /

ТОЙ. Пеят толкова фалшиво! Ама много фалшиво!

/пауза/

ТЯ. Искаш ли да сложа повече домати?

ТОЙ. Добре.

ТЯ. Ще сложа много домати и чушки. Ще го направя така, както го правихме преди.

ТОЙ. Тогава слагахме много домати. Сега почти не слагаме.

затъмнение

ТОЙ и ТЯ в другия край на сцената. 12,00 часа. Ядат боб. Съвсем леко се чува тракането на лъжиците. Малко по-силно от предишния път.

ТОЙ. /гледа към нея/ Усещам, че се променям. Ям боба нервно. Мляскам. Лъжицата ми е неудобна. Започва да не ми харесва боба. Все го мириша преди това. Оглеждам го. Разяснявам си го. Преди не ми се беше случвало да ям боба така. Ако ме види Елена Андреевна сега… Само ако ме види. Ще припадне още на вратата. Няма да иска да влезе. Ще си отиде веднага. Ще ме забрави.

Трябва да се успокоя. Да не мляскам. Трябва да не мисля за глупости. Да ям по-културно. По-изискано. С чувство за отговорност. Поне заради Елена Андреевна да го направя. Поне заради нея. Иначе, какво ми трябва повече? Нищо. Ама нищо. Само това ми трябва. Да се успокоя. И да започна да ям боба по-спокойно. По-прилежно. И Елена Андреевна да седне до мен. Двамата да се храним. Ето тук, от лявата ми страна. Или срещу мен. Все тая. Само да е тука някъде. До мен да е.

пауза

ТЯ. Елена Андреевна ще дойде. Да, ще дойде. И друга като Елена Андреевна ще дойде. Мляскай си спокойно. Мляскай си. Ще дойде. Вярваш ми, нали? …

ТОЙ. Винаги така казваш. Винаги все така казваш.

ТЯ. Аз не чета Чехов.

ТОЙ. Това не ми пречи.

ТЯ. Добре…

пауза

ТОЙ. Аз дори не съм я виждал.

ТЯ. Красива е. Стройна. Елегантна. Малко нервна.
Гласът й е нежен и предизвикателен. Очите й – големи, големи. Достатъчно големи, за да остарееш в тях.

ТОЙ. Да остарея ли?

ТЯ. Червилото й е гъсто. Много гъсто. Шията, особено шията й… /разплаква се/

ТОЙ. Ти да не си я виждала?

ТЯ. Стотици, хиляди пъти…

ТОЙ. Колко?

ТЯ. Стотици хиляди пъти… Ще ти хареса… много ще ти хареса.

ТОЙ. Как искам да…

ТЯ. Ще те заведа, ще те заведа… /бърше си скрито очите/

затъмнение

Дванайста картина

ТОЙ. Готов ли е.

ТЯ. Още малко.

ТОЙ. Купих бои да боядисаме къщата.

ТЯ. Какви.

ТОЙ. Зелени. Светло и тъмнозелени.

ТЯ. Откъде ще започнеш?

ТОЙ. От тавана.

ТЯ. Там е пълно с боб!?

ТОЙ. Ще го махнем.

ТЯ. Къде ще го сложим.

ТОЙ. Ще го раздадем.

ТЯ. Какво?

ТОЙ. Ще го раздадем.

ТЯ. Нещо ти е станало.

ТОЙ. Решил съм го.

ТЯ. Защо?

ТОЙ. И Чехов ще раздадем.

ТЯ. И Чехов? /недоумяващо/

ТОЙ. Ще боядисаме къщата. Решил съм го.

ТЯ. Къщата? …

ТОЙ. Тази къща. Зелена къща. /отива към прозореца. Гледа навън./ Колко много Елени Андреевни – една, две, четири, пет, шест, седем. Ето пак една Елена Андреевна. Колко много. И с какви найлонови бикини. Всичко им се гледа. Озонът е полепнал по задниците им. Харесва ми да ги гледам. Какви прически? Какви гримове? Все едно са излезли от някакъв филм. Направо от филма – на улицата. И къде отиват сега? Отиват някъде. Вървят си и отиват нанякъде.

ТЯ. /сяда/ Когато спях с него, си мислех за теб. Започнах да свиквам с него през годините. Но всъщност никога не свикнах. Ходих у тях. Събличах се и лягах. После си представях, че съм с теб. Все едно ти пулсираше, все едно ти ме целуваше. С твоята миризма. С твоите пръсти. /пауза/ Сигурно никога няма да ме разбереш.

ТОЙ. Ще заминем.

ТЯ. Къде?

ТОЙ. В Зеландия, Индия, Маями, Несебър… Все някъде. Ще заминем.

ТЯ. Децата са си твои. Ти си им баща. Те нямат хиляди бащи. Имат един.

ТОЙ. Ще ходим по барове, по кръчми. С големи пиана и запотени пианисти. Ще танцуваме и ще пием. Ще се глезим.

ТЯ. Той дори много искаше. Все ме караше…

ТОЙ. Трябваше да го направим отдавна. Много отдавна трябваше. Без туй тук мирише на лук.

ТЯ. Но аз все му отказвах. Все му отказвах. Дори едно бобено зърно не съм му сготвила. После той ми каза, че ей така ще си остареем. Тъпо, много тъпо ще си остареем.

ТОЙ. Излизам от Чехов и виждам луна, гоня я, гоня. Нищо. Краката ми са мъртви, стар съм, мириша. /пауза/ Нямам сили да се прибера.

ТЯ. Поне нещо да беше се случило. Нещо по-различно да беше се случило.

ТОЙ. Прибирам се в Чехов. Тъмно е. Мрачно. Някак облачно. Той свири до теб. Двамата сте силно притиснати до пианото. Той ти говори нещо на ухото. Целува те по шията. После те целува по-надолу. Все те целува.

ТЯ. Как ще оставим тази къща. Тя е толкова стара. Толкова е стара. Стените са закърпени – едвам, едвам… Таванът тече. Всичко тече…

ТОЙ. Трябва пак да изляза от Чехов. Насреща ми луна. Ще я гоня, ще я гоня. И пак нищо. Нищо. Но вече няма да се прибирам. Повече не ми трябва да бъда там. Не ми трябва. На кой му трябва да бъде в Чехов.

ТЯ. Сигурно ще умрем някъде по пътищата. Вече сме стари. Много сме стари. Ще умрем някъде по пътищата. Кой ще ни погледне? Децата са далеч. Много далеч. Дори не знам къде са.

ТОЙ. /отива към прозореца/ Ето една Елена Андреевна. Маха ми, маха ми. Ето, и аз ще и махна. /маха й/ Ето още една Елена Андреевна. /маха й/ Ето още една… ах, какви, какви…
/маха й/ Пълно с Елени Андреевни. И все ми махат. Всички ми махат.

ТЯ. И как ще тръгнем без боб? Ти не можеш без боб. Ти нищо друго не хапваш четирийсет години. Нищо друго не хапваш. Как без боб?! Не може без боб!

ТОЙ. /стои на прозореца/ Махат ми, махат ми!

Прилошава му.Отива към дивана и сяда.

ТЯ. При Елена Андреевна ли ще ходиш…? При нея ли? Защо сега? Трябваше отдавна. Много отдавна. А не сега. Сега е късно. /пауза/ Четирийсет години ти чистя комплексите. С носна кърпичка. Един по един. Един по един. С носна кърпичка. Уж за добро. То не бяха комплекси, то не бяха проблеми… И все ти прав. Все аз курвата. Спала съм с много мъже! Не само с онези от оперетата. Спала съм. Децата са от друг. От друг са. Пиех…, наливах се. Всичко правех.

Така ми харесваше. Но все исках да ти помогна. И пак само теб обичах. Беше слаб и затова. Да не мислиш, че заради друго. Никакъв не беше. И все боб ти готвех. Уж да се оправиш. И после Чехов. /пауза/… Все си мислеше, че всичко е война. Война с мен. Война със съседите. Война с продавачката. Война със себе си. Все на война. Едва се оженихме – и започна. Четирийсет години война. Само децата. Децата ги гледаше… /пауза/, /сменя тона, по-спокойно/

Дори веднъж ми каза, че искаш да имаме 12. Помниш ли? И аз те питам:”Колко?” А ти – 12. С една голяма усмивка. Никога не съм те виждала с такава усмивка. Една ей такава /показва/. Тогава, още тогава трябваше да ти кажа. И тогава нито боб, нито Елени Андреевни. Щеше да си четеш вестниците като всички други. Да си ходиш по мачове като всички други. А аз – не. Все да ти помогна…

леко затъмнение

ТЯ и ТОЙ на масата.

ТОЙ. Готов ли е? …

ТЯ. Има време… Сега ще нарежа лука. Ще нарежа лука.

ТОЙ. Добре.

ТЯ. Ще го направя по онази рецепта.

ТОЙ. И повече домати.

ТЯ става и започва да бели лук. Постепенно започва да го бели много бързо.

ТЯ. Омръзна ми този лук. Много ми омръзна.

ТОЙ. Искаш ли нещо да ти помогна.

ТЯ. Не. /пауза/ Главата ми ще се пръсне… / оставя лука, отива към прозореца/ Навън е толкова хубаво. Ние никъде не излизаме. Само стоим в тази къща. Стоим, стоим и нищо. Навън е толкова хубаво. Трамваите пресичат тротоарите. Едни такива тържествени. И колко много мъже… Все млади. Все стройни. Така харесвам млади мъже. Особено раменете им. Най-обичам раменете им. Като реки са. И си се разхождат, разхождат си се. Напред – назад. Пият бира. Работят. Ето сега един ме заглежда. Само да си пооправя малко косата. /пооправя си я/

Да, да, гледа ме. И аз го гледам. Погледите ни се пресичат. Има обица на лявото ухо. Квадратна… И ме гледа. Докога ще ме гледа? Не, не искам да ме гледа. Но, защо ме гледа… /истерично/ защо, защо…!? Не искам да ме гледа! /спокойно/

затъмнение

Край

Първата електронна публикация на текста на пиесата “Боб” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай