Public Republic Art Studio

Боб – част 1

10 юли, 2010 от ·

Елин Рахнев

Пиеса

1044124325_d4e7eae2f0
Photo: generated

“Боб” е дебютната пиеса на драматурга Елин Рахнев. Поставяна е няколко сезона в Народния театър и на много други сцени.

В нея зрителите навлизат в емоционалния свят на една възрастна двойка, прекарала заедно последните 40 години. Семейството се храни само с боб – смислово натоварен детайл, който поддържа напрежение и провокира размисъл. Истинският драматизъм се крие в изпълнения с чувства диалог.

Действащи лица:

ТЯ – на около 70 години
ТОЙ – на около 70 години
ПИАНИСТЪТ – на около 70 години

Пиеса за нощен бар, джаз-клуб, сладкарница, камерна сцена.

ТОЙ. Все ме лъжеше. /пауза/ Аз най-обичах да ме лъже. Да ме гледа и да ме лъже. В очите… Такава я обичах… И се възбуждах. Ставаше ми хубаво. Направо откачах да ме лъже. Иначе какво щяхме да правим четирийсет години. Поне така се забавлявахме. И си беше невероятно. Да, сега като се замисля… Хубаво ни беше. Аз си знам, че всеки може да ме излъже. За каквото си поиска. /пауза/

Все ме лъжеше. Хем само мен обича, а обича всички мъже. Хем само за мен си мисли, а си мисли за целия квартал. Хем готви боб за мен, а всъщност го готви за цяла дивизия. Тя все е аристократка, а аз нещо отдолу. /пауза/ Вярно е, че покрай нея зачетох Чехов. Но да не е лесно цял да го четеш. Изобщо не е лесно. Че само заради един Серебряков може цял живот да си останеш на цъкната лампа. /пауза/ А на мен така ми харесва.

И боб. Лекувал бил болести. И Чехов лекувал болести… /пауза/ Може и да лекува. /замисля се/ Ама ей така, можеше да ме излъже както никой друг. /пауза/

И кой ще дойде на моето погребение? Никой. Ама никой. Дори и децата няма да разберат. /пауза/ Те къде ли са сега? Къде ли са? Вече съм им забравил лицата. Походките. Всичко съм им забравил. Важното е, че не са музикални. /пауза/ Това е важното. Другото… /пауза/ А нейното погребение – народ. /пауза/ Колко мъже. Броях ги, броях ги. Не успях… И все мъже. И защо толкова много мъже?! Дори продавачката не дойде. Но и пианистът го нямаше. /пауза/ И всички с насълзени очи. И млади мъже. Много млади мъже…

Първа картина

Кухня. Маса. Столове. Около 20,00 часа. Той влиза леко запъхтян.

ТОЙ. Готов ли е?

ТЯ. Още малко.

ТОЙ. Мислех, че вече е готов.

ТЯ. Още малко.

ТОЙ. Когато стане.

ТЯ. Да, когато стане.

ТОЙ. Докато чаках, го четох.

ТЯ. Пак ли?

ТОЙ. Четох го по-особено от друг път.

ТЯ. Но ти само това правиш.

ТОЙ. Не ми се яде.

ТЯ. Изобщо.

ТОЙ. Да.

ТЯ. Има водка и сок. И няколко ябълки.

ТОЙ. Ще изпия чаша сок.

ТЯ. Днес сутринта се разхождах. Отдавна не бях излизала.

ТОЙ. Трябва да го правиш по-често.

ТЯ. Беше ми хубаво сред дърветата. Усещах зеленината. Изпълвах се. Отдавна не бях се чувствала така добре.

ТОЙ. Трябва да го правиш по-често.

ТЯ. Знаеш ли, ще хапна малко.

ТОЙ. Сигурно вече е готов.

ТЯ. Трябва да е готов. Ей сега ще сложа.

ТОЙ. Всичко мирише на лук.

ТЯ отива до печката. Започва да бърка боба.

ТЯ. Още малко трябва до поври.

ТОЙ. Нещо ми става през тези дни.

ТЯ. Сигурно е от сезона.

ТОЙ. Миналата година по това време не беше същото.

ТЯ. Променил си се през последните седмици.

ТОЙ. Сигурно. Може и да е от лука.

ТЯ. Дори много си се променил. /пауза/ Странно…

ТОЙ. От годините е.

ТЯ отива до печката и леко разбърква боба.

ТЯ. Днес за трети път ще ядем боб.

ТОЙ. За трети? /учудено/

ТЯ. Не мислиш ли, че…

ТОЙ. Какво лошо има?

ТЯ. Понякога не мога да те разбера. Особено напоследък.

ТОЙ. Мисля, че няма нищо лошо. Какво лошо има? Всеки ден е така. Не мисля, че има нещо по-различно.

пауза

ТЯ. Утре ще стана много рано. Ще изляза. Ще пия кафе някъде по улицата. Ще се подстрижа. Имам нужда от нови дрехи. Мога да мина през шивачката. След това ще се прибера. Ще сготвя боб. Ще вечеряме. Смятам да сготвя от онзи, специалния. Още не сме го опитвали. Казаха ми, че бил много добър. Само че от него се пълнеело. Бил някакъв смесен сорт, много специален.

ТОЙ. За първи път чувам, че от боб се пълнее.

ТЯ. И аз не бях чувала.

ТОЙ. Нещо не мога да разбера в Елена Андреевна. Толкова години – и не мога да го разбера. Серебряков ли й е виновен за всичко? Нещо не мога да разбера.

ТЯ. Не, не е Серебряков.

ТОЙ излиза леко запъхтян.

затъмнение

На другия ден сутринта. Някъде около 8,00 часа.

ТОЙ. Къщата мирише на лук.

ТЯ. Това е заради боба.

ТОЙ. Не искам да мирише на лук.

ТЯ. Аз не го усещам.

ТОЙ. Искам дните, които ни остават, да бъдат различни. Да не мирише на лук.

ТЯ. Проветрявам колкото е възможно.

ТОЙ. Не се усеща.

ТЯ. Ти вече нищо не забелязваш.

ТОЙ. Винаги така казваш. И това не е вярно. И много добре го знаеш.

ТЯ. Иска ми се да е така.

ТОЙ. Така е.

ТОЙ я хваща за рамото.

ТОЙ. Защо така си мислиш?

ТЯ. Имам правото да си го мисля.

ТОЙ. Дори не съм ти дал повод.

ТЯ. Сънувам те. Звучи направо глупаво след толкова години. Тази нощ пак те сънувах.

ТОЙ. Много хубаво звучи. Разнежващо.

ТЯ. Дори понякога /смее се/, все още ми се иска да навлизаш в мен – гладко избръснат, малко меланхоличен, стеснителен. Да броя пулсациите ти. После да ги сънувам. Да ги рисувам върху стената. Ти да си блед и мнителен. Гладко избръснат. Леко сглупен. Малък. /пауза/ Като преди…

ТОЙ. Колко малък?

ТЯ. Много малък. /замисля се/

ТОЙ. Отивам да чета.

ТЯ. Добре. Сега ще сготвя онзи боб.

ТОЙ. Няма да прекалявам. /Излиза/

Вратата се отваря. Влиза.

ТОЙ. Готов ли е?

ТЯ. /мълчи/

ТОЙ. Готов ли е?

ТЯ. Бобът ли?

ТОЙ. /мълчи/

ТЯ. Още не. Искаш ли да отидем да вечеряме навън?

ТОЙ. Предпочитам да си останем вкъщи. Имаме какво да правим тук.

ТЯ. Не ми се стои вкъщи. Искам да отидем в онзи клуб, в който ходехме през 1956-та. Да пием водка с фъстъци и шоколад.

ТОЙ. Напоследък пак си започнала да пиеш.

ТЯ. Когато те видях за първи път, си мечтаех да не си говорим. Само да се гледаме. Да се гледаме дълго. Да ходим по кръчми, да пием и да се гледаме.

ТОЙ. Никога не съм те харесвал пияна. Само онзи път.

ТЯ. И като се гледаме, да се обичаме още повече. После да си лягаме. Да се преливаме един в друг. Спонтанно. Да се сънуваме един друг. Да четем заедно. Да уеднаквим движенията, диафрагмите си. Да го правим постепенно…

ТОЙ. Стомашните ни сокове да текат върху чаршафа… Да се преливат един в друг. Един в друг… Знам го наизуст. Повтаряш го от четирийсет години.

ТЯ. Да.

ТОЙ. И да отидем после до Зеландия.

ТЯ. Да.

ТОЙ. Или през пролетта, или през лятото.

ТЯ. Ако съм жива да си ушия нова рокля.

ТОЙ. Със самолет или със кораб. Специално до Зеландия.

/ТОЙ става и носи две купи за боб/

ТОЙ. Бобът е готов. Онзи, от север. Дето се напълнява. Да сипвам ли?

ТЯ. Трябва да отидем до Зеландия… Понякога си мисля колко много трябва да отидем до Зеландия. И на колко места не сме ходили… Почти никъде не сме ходили.

ТОЙ. Не сме ходили. /пауза/ Днес сутринта пак го четох. Пак не разбирам. Нещо ми се губи.

ТЯ. Какво?

ТОЙ. Не мога да преценя какво. Това не мога.

ТЯ. Внимателно ли чете.

ТОЙ. Много…

Сядат на дълга дървена маса на другия край на сцената. Започват да се хранят. Хранят се дисциплинирано, с определени навици и привички. 12,00 часа е.

ТОЙ. Обичам жените, които се възбуждат от незнайния войн. В погледа им виждам всичко.

ТЯ. Всичко?

ТОЙ. Да…

ТЯ. Кой ще ти го прости?

ТОЙ. Жените!

ТЯ. Никой.

пауза

ТОЙ. Това е най-добрият боб, който съм ял.

ТЯ. Правила съм и по-добър.

ТОЙ. Кога?

ТЯ. Сега не мога да си спомня.

ТОЙ. Опитай се.

ТЯ. Защо стана така?

ТОЙ. Никога не съм си задавал този въпрос.

ТЯ. Сега е момента.

ТОЙ. Обичам войната. Самолетите и бомбите. И жените, които се възбуждат от незнайния войн.

ТЯ. Ти не си незнайния войн.

ТОЙ. Откъде знаеш…

ТЯ. Има само един незнаен войн…

ТОЙ. Стотици са.

ТЯ. Ял съм и по-добър от този.

ТОЙ. Къде?

ТЯ. Вече не мога да си спомня.

ТОЙ. В детството ли?

ТЯ. Не, не в детството.

затъмнение

Втора картина

Празна сцена.

ТЯ. Колко деца имахме?

ТОЙ. Две.

ТЯ. И къде са те сега?

ТОЙ. По света.

ТЯ. Защо не се обаждат?

ТОЙ. Далече са.

ТЯ. Колко далече?

ТОЙ. Достатъчно, за да не ни се обадят.

ТЯ. Виж пердетата. Вятърът ги полюшва. Светлината се свлича в тях.

ТОЙ. Слънцето иска да влезе заедно с буболечките. Знам го наизуст. Казваш ми го от четирийсет години.

ТЯ. Трябва да сменим пердето. От колко време все е същото.

ТОЙ. Това перде ми харесва. Винаги ми е харесвало. /замисля се/ Готов ли е?

ТЯ. Още не.

ТОЙ. Много ми се яде боб с наденичка.

ТЯ. Не си спомням да има наденичка.

ТОЙ. Бях купил.

ТЯ. Защо тогава ме питаш?

ТОЙ. Наистина трябва да сменим пердето.

ТЯ. И колко пъти казваш, че си ми изневерявал?

ТОЙ. Само веднъж. Всъщност, още веднъж.

ТЯ. Бобът сигурно е готов.

ТОЙ. Три пъти, три пъти…

ТЯ. С наденичка или…?

ТОЙ. Бях купил.

ТЯ. Аз само веднъж. С един пианист от оперетата.

ТОЙ. Знам.

ТЯ. И още веднъж с един тромпетист, пак от оперетата.

ТОЙ. И за него знам.

ТЯ. И още веднъж. Пак с един от оперетата.

ТОЙ. Да не е бил валдхорнист.

ТЯ. Не, не. Не беше валдхорнист…

ТОЙ. Хубаво, че поне не е валдхорнист. Ако беше с валдхорнист, просто не знам. Просто не понасям валдхорнисти. Какво щях да правя?! Не знам, наистина не знам.

пауза

ТОЙ. Помниш ли, когато скачахме от онзи басейн? Ти си удари коляното. Имаше някакъв писател там…

ТЯ. Не си спомням.

ТОЙ. В Зеландия.

ТЯ. В Зеландия? Не беше ли в Несебър? Колко отдавна не сме ходили в Несебър.

ТОЙ. Той полудя по теб. Направо, както се казва, взе да си говори сам. Дано да е умрял този дърт графоман.

ТЯ. Води ме в някаква кръчма с много вкусни калмари. Това бяха най-добрите калмари, които съм яла.

ТОЙ. Знам… /замисля се, става, разхожда се/

ТЯ. Колко деца имахме?

ТОЙ. Две.

ТЯ. Защо избягаха от нас?

ТОЙ. Стари сме. Миришем. Къщата мирише на лук.

пауза

ТОЙ. Ще ми зашиеш ли после това копче? /показва си ризата/

ТЯ. Не мога да виждам. Вече не мога и боб да готвя добре. Съблечи я, ще се опитам. Трябва да видя само къде съм си оставила очилата. Ти виждал ли си ги някъде? Или са в спалнята. Ще проверя там.

ТОЙ. В спалнята ги нямаше. Виж другаде.

Трета картина

ТЯ и ТОЙ отиват на другия край на сцената. Дървена маса. Ядат боб. Почти не се чува шум на лъжици. 12,00 часа е.

ТОЙ. Помниш ли войната в бивша Югославия, Карибската криза, Втората световна война, Първата световна война, Балканската война, войната Ирак – Кувейт? А Хирошима, Нагасаки?
Помниш ли ?…

ТЯ. Нямам чувството, че помня. Защо трябва до помня?

ТОЙ. Помниш ли военното положение в Тайланд? Раниците на войниците, пълни с боб?

ТЯ. И смърт…

ТОЙ. Да… , /замисля се /, раниците им пълни с боб. От този, най-евтиния сорт. Дето можеш да го сготвиш само в казан. В гърне не става. Пълен с някакви животинки…

ТЯ. Не беше ли всичко една раница боб? Не е ли една раница боб? Ако не е една раница боб, няма какво да е. /замисля се/

ТОЙ. Няма по-кофти сорт от него. Най-кофтия сорт…

Съвсем леко започва да звучи парче от Боб Дилън. Двамата ядат боб. Чува се само леко тракане на лъжици.

Четвърта картина

ТОЙ и ТЯ в кухнята. Празна маса. Около 20,00 часа. Тихо, спокойно, меланхолично…

ТЯ. Искам да ме събориш както някога. Да ме заболи. Да започна да блея. Да цъфна от блеене. И после да помълча. Да си измислям неща, сюжети… Да си измисля всичко наново. Много наново.

ТОЙ. Знам го наизуст. /замисля се/ А и сме много стари…

ТЯ. /мълчи/ Да…

ТОЙ. Вече миришем.

ТЯ. Знаеш ли защо не смея да пазарувам? Защото когато видя продавача, ми се иска.

ТОЙ. По-добре отиди да си легнеш.

ТЯ. Знам, че си мислиш…

ТОЙ. Нищо не си мисля.

ТЯ. Ти никога нищо не си мислиш. А и за какво да си мислиш.

ТОЙ. Наближава лятото. Трябва да купуваме репички и марули. Много репички и много марули.

ТЯ. И сол трябва да купуваме. Всяка сутрин ще купуваме сол.

ТОЙ. Виждаш ли нищо не може да ни спре да купуваме репички, марули и сол.

ТЯ. Да, нищо… Дори че сме стари, че миришем. Пак не може да ни спре.

ТОЙ. Голяма чиния боб. Леко излиза пара. Зърната – леко кафеникави. И една огромна купа със салата. Зеленината изпълва стаята. Мирише на лято. А ти ми говориш за…

ТЯ. А аз ти говоря… /пауза/… За какво ти говоря?

ТОЙ. Знаеш, че започнах да полудявам по нея. Знаеш го. Затова не ми говори, не ми говори… Или за каквото и да било. Нали го знаеш? /раздразнено/ А? Нали го знаеш?

ТЯ. Вече съм сигурна.

ТОЙ. Знаеш го, много добре го знаеш. Правиш се, че не разбираш. Винаги така се правиш. Цял живот се правиш.

ТЯ. Утре е неделя.

ТОЙ. Това няма значение.

ТЯ. Аз съм една стара готвачка на боб. Това съм аз. А ти си чувствителна душа, нежна душа…

ТОЙ. Всичко ще свърши съвсем скоро.

ТЯ. Най-мразя готвачките, с цялото си сърце ги мразя.

ТОЙ. Учудваш ме…

ТЯ. Повече никога, ама никога няма да готвя боб.

ТОЙ. Защо? /изнервя се, започва леко да трепери/

ТЯ. Четирийсет години боб.

ТОЙ. Но… как няма да готвиш боб? /още по-истерично/

ТЯ. Винаги, когато ти кажа, че повече няма да готвя, ти откачаш, направо откачаш. Физиономията ти се променя, цвета на лицето, жилите ти ще се скъсат. Задникът ти се качва нагоре.

ТОЙ. /спокойно/ Ти беше купила боб от магазина зад ъгъла. Аз те загледах. И ти го изтърва. Цялата пресечка се изпълни с боб. Аз започнах да го събирам. Ти се разплака. После влязохме в кафенето.

ТЯ. После те заведох в къщи. И казах на майка ми, че се женя. /пауза/ Знам го наизуст. Четирийсет години ми го повтаряш.

ТОЙ. Майка ти се зарадва. Тя винаги ме е харесвала. Дори много ме е харесвала.

ТЯ. Стига сме го повтаряли. Само го повтаряме.

ТОЙ. После отидохме вкъщи…

ТЯ. И така четирийсет години. Знам го наизуст.

ТОЙ. Ти винаги ми казваше, че само боба, само боба…

ТЯ. Така е…

/Той изпада в истерия. Става и ляга в краката й/

ТОЙ. Ти мислиш за всичко друго, но само не и за това. Разваляш магията. Иска ти се да правиш всичко друго, само не да готвиш боб. Нали заради теб? Нали всичко заради теб?

Става от земята и излиза леко запъхтян.

ТЯ. Ще се върнеш. Няма кой на този свят да ти готви сутрин, обед и вечер боб. Няма…

пауза

ТЯ /на себе си/. Сутрин, обед, вечер готвя боб. Пера, гладя, почиствам. Готвя боб. Когато сънувам виждам полета с бобени растения. Върху тях накацали щъркели. Щъркелите са сини. Тъмносини. Така са накацали върху боба, че те е страх да се събудиш. Понякога правят любов върху боба. Само в съня си съм виждала щъркели да правят любов върху боба. Когато се събуждам, усещам целия свят в едно бобено зърно. Грамадно бобено зърно. Все едно Марс и Венера са в него. И се върти…

Пак заспивам. Разхождам се в полето. Няма хора. Коленете ми са леко охлузени. Драскотините са приятни. По-приятни от всичко останало. Докато се разхождам, ми се пие вода. Много вода. И да съм будна, пак съм в този сън. Той не може да разбере това. /пауза/ Когато отивам на магазина, продавачът веднага ми пълни чантата с боб. Не ме пита искам ли мляко, сирене, хляб, тиквички… Когато няма боб, той изпада в кризи. Направо абстинира. Вече не усещам вкуса на боба. Ям и си представям, че е нещо сладко. Като сладолед. Или солено като калмари. Или не знам какво.

ТОЙ влиза.

ТОЙ. Готов ли е?

ТЯ. /всеотдайно/ Ей сега ще стане, … до десетина минути.

ТОЙ. Казаха ми, че на отсрещната улица донесли някакъв нов сорт.

ТЯ. /пак всеотдайно/ Утре ще намина.

ТОЙ. Може да отидем заедно.

ТЯ. Разбира се… Би било чудесно.

ТОЙ. Да, чудесно… Да отидем заедно да купим боб. Много искам да отидем заедно…

Пета картина

Кухня. Маса. Столове. Около 20,00 часа.

ТЯ. Имаме ли някакви пари в банката?

ТОЙ. Нищо нямаме…

ТЯ. А онези, които ги спечелих на залагането?

ТОЙ. Спечели залагането през петдесета или май по-отдавна.
Вече не си спомням…

ТЯ. Мислех, че има нещо останало в банката.

ТОЙ. Имали сме достатъчно пари. Сега нямаме…

ТЯ. Помниш ли, когато почти го направихме върху бакенбардите на онзи пианист. Тогава имахме много пари.

ТОЙ. Помня.

ТЯ. Тогава ти ми каза, че това е всичко. Че вече няма какво да правим. И само спокойно можем да я дочакаме.

ТОЙ. Така беше. Помня го. Бакенбардите му бяха по-големи от лицето…

ТЯ. Беше полутъмно. Нямаше много хора. Той свиреше страхотно. Ние излязохме отпред, пред пианото. Пода беше с дюшеме. Вече не правят такива дюшемета.

пауза

ТЯ. Танцувахме дълго. В един момент не издържахме. Ти започна да ме притискаш към пианото. Свърши много бързо. Никой нищо не разбра.Тогава усетих, че сърцето ми става по-претенциозно. Някак губи формите си. За първи път го усетих такова.

ТОЙ. След това пианистът дойде на нашата маса. Пихме тримата. Бяхме нещо като герои без война. Точно като герои. Беше много отдавна. Дори не мога да се сетя точно кога беше… Не искам да знам! /сопнато/

ТЯ. Знаеш ли, че след години спах с пианиста? /пауза/
Една вечер ми се обади по телефона. Покани ме на вечеря. Ти беше заминал някъде. Ядохме някакви страхотни калмари. Мисля, че бяха шотландски.

ТОЙ. За първи път чувам, че има шотландски калмари.

ТЯ. Вкусни са. Малко сладникави… Наподобяват на унгарския боб, но не точно.

ТОЙ. Унгарския не го харесвам.

ТЯ. Винаги съм си мислила, че ти допада.

ТОЙ. Никога не сме говорили за унгарския боб. Хранили сме се два-три пъти с него, не повече.

ТЯ. После той ме заведе у тях. През цялото време си мислех за теб. Но всъщност ми беше приятно. Пихме вино с ядки.

ТОЙ. Сигурно е било много отдавна. Поне преди двайсет години.

ТЯ. По-далеч. Много по-далеч.

ТОЙ. Сега си спомням физиономията му. Имаше огромни бакенбарди и корем. Докато свиреше, се потеше. Да, да спомням си го. Имаше доста голям корем. Направо свирепо голям корем… /сериозно/

ТЯ. Беше с една зелена риза. /пауза/ Докато сме го правили, ни гледал непрекъснато. После, когато бях с него, ми каза, че много ме харесал. Направо луднал. Не бил спал няколко седмици.

ТОЙ. Сега се сещам за унгарския боб. Точно така. За първи път мисля, че се е появил през 13-ти век… Точно така… /припряно/ Трябва да проверя в справочника. Точно така, през 13-ти век. Но наистина, за по-сигурно, трябва да го проверя в справочника.

ТЯ. Когато влязохме у тях, той седна на пианото и започна да свири. Мисля, че Шуберт. После ме пита, дали искам да го направим върху пианото. Каза ми, че е готов на всичко само да го направим върху пианото.

ТОЙ. Всъщност унгарския боб е направен по специална технология. Първите семена са кръстоски от няколко неизвестни до тогава култури. Мисля, че така пишеше в справочника.

ТЯ. Аз му казах, че пианото го пазя за теб. И го направихме върху някакъв издънен диван със скъсани пружини. /замисля се/ После дълго свири… Каза ми, че съм една от малкото жени в живота му. По-точно ми каза, че съм единствената.

ТОЙ. Да, точно така пишеше в справочника.

ТЯ. Така ми каза…

ТОЙ. /пауза/ Сигурно е умрял от инфаркт. Приличаше на човек със слабо сърце.

ТЯ. Може и да е умрял. Да, да… със сигурност е умрял.

Затъмнение.

Около 7.00 часа сутринта. Кухня. Маса. Столове.

ТЯ. Колко деца имахме?

ТОЙ. Две…

ТЯ. Сигурно са някъде по света и ядат боб.

ТОЙ. Би било хубаво.

ТЯ. Когато бяха малки, ги учехме. Колко бяха смешни?! Непрекъснато се цапаха. Замерваха се. Правеха цели представления…

ТОЙ. Седяхме на тази маса. Всички. Все още никой не беше си тръгнал. Слагахме им лигавниците. Бях им направил специални дървени лъжици. Всяка – с инициали.

ТЯ. Докато още не можеха да четат, много се забавляваха.

ТОЙ. Хранехме се на музика. Тържествено, много тържествено. Винаги беше празник.

ТЯ. Хранехме се дълго, много дълго. Понякога те заспиваха на масата.

ТОЙ. Тогава си мислех, че цял живот ще е така – ние двамата и те. Храним се с боб. Всички четем Чехов.

ТЯ. Понякога идваха и гости. И те сядат. Готвех още боб. Всички ме хвалеха, че правя най-добрия боб. Дори веднъж, помниш ли, по радиото говорих за специалните рецепти. Имаше много телефонни обаждания. А после някакъв издател ми предложи да направя книга с рецепти. Помниш ли?

ТОЙ. Издателят ти завъртя главата, но ти отказа книгата. Искаше повечето рецепти да останат само за нас. Не знам дали беше права. Всъщност… ти имала ли си нещо общо с онова говедо издателя?

ТЯ. Взимаш един килограм боб. Първо го сваряваш. Изхвърляш мъртвата вода. Пак го слагаш в тенджерата. После сипваш двеста грама доматен сок. Настъргваш четвърт моркови. Другата четвърт ги слагаш цели. Две лъжици захар. Магданоз. Сушени сливи.

ТОЙ. Може малко бадеми, малко брашно. Гьозум и пресен лук.

ТЯ. Някой звъни.

ТОЙ. Бакпулвер, черен, червен пипер.

ТЯ. Може и пресни чушки.

ТОЙ. Не, не, аз не обичам чушки.

ТЯ. Някой звъни.

ТОЙ. Да поври два-два и половина часа. После още магданоз. Може и още малко захар. И пак малко сол…

ТЯ. Май някой звъни…

ТОЙ. Няма кой да е.

ТЯ. Гладен ли си?

ТОЙ. Още не…

Пауза.

ТЯ. Таванът ни е пълен с боб. Когато умрем кой ще го яде?
Събирали сме го цял живот. Сорт по сорт. Държава по държава. Цял живот. По картата сме го събирали. /пауза/ Децата са далеч.

ТОЙ. И няма да се върнат.

ТЯ. Сигурно…

ТОЙ. Защо трябва да се връщат?! Ако са добре, защо трябва? Нали стоят някъде и ядат боб? Какво по-хубаво?! И те като мен го обичаха с много оцет, точно като мен. С по две лъжици оцет.

Шеста картина

ТОЙ и ТЯ в различни части на стаята. Маса, столове. ТЯ стои на стол. ТОЙ е прав и гледа през прозореца.

ТОЙ. Навсякъде е пълно с курви. Щъкат насам-натам. Непрекъснато щъкат. Ходят с найлонови бикини. Всичко им се вижда. Само курви и вятър. Озонът полепва по задниците им. Бягат, разхождат се… Курвенски град. Малко вали. Дори не вали. Дърветата са малко. И храсти няма. Само курвите се виждат. Фигурите им гълтат прозореца ми. Зрението ми. Диафрагмата ми. Всичко … Вдишвам ги. После не мога да го изхвърля. Малко ме възбуждат. Курвите не ме възбуждат. Не трябва да ме възбуждат.

Само Елена Андреевна може да ме възбуди. /пауза/ Много може да ме възбуди./пауза/ Аз си стоя тук и ям боб. От сутрин до вечер ям боб. И ми е добре. Преглъщам много внимателно всяко зрънце. От всяко усещам тръпка. Вратните ми жили припукват от задоволство. А навън само курви. Те никога не са яли боб. Български, корейски, филипински, шведски… всякакъв боб. Добре ми е, добре ми е тук… Не искам дори да ги гледам през прозореца. Не искам да излизам. Ходя само до продавачката да купувам боб. Чета си Чехов и си ям боб. Не че е кой знай каква философия, но все пак… Изисква чувство за отговорност. Една много съществена отговорност. Ако я нямаш, се задушаваш. Повръщаш. Трябва да ходиш непрекъснато, да изхвърляш. Червата ти могат да се оплетат. /пауза/

Иначе какво по-приятно от това да си напълниш купичката? Може малко сол. Оцет може и да не слагаш. И без хляб може. И започваш бавно. Празнично. Пускаш си музика. Нещо барок, нещо 18-ти век. Животът ти става кеф… Дори можеш да си купиш специални дрехи. Фрак, папийонка. Ядеш боб с фрак, папийонка и лъснати обувки. А те нека си щъкат с найлоновите си задници. И тя е като тях /към нея/. Точно като тях. Мислят, че ще ме… Ама на… /среден пръст/

Нищо не могат да ми вдигнат. Курвенски град. Никой не яде боб. Само аз. Само аз правя този ритуал. Цял живот, от сутрин до вечер. Понякога и през нощта не спя. А ям. И ако не ми се яде, само галя, само пипам зърната. Мириша ги. Това ме възбужда страшно. Изпълва ме със сладост. Понякога дори мога така да свърша. Като го галя зърно по зърно. Зърно по зърно. Толкова много и толкова различни. Всяко с различна форма и миризма. Възбуждам се чак до ходилата. Толкова ми харесва тази възбуда. Тя е по-различна, не е като другите възбуди. По-различна, по-специална.

ТЯ. Какво ти пречат курвите? Защо цял живот ти пречат? Ако не курвите – нещо друго. Елена Андреевна също е курва. Много добре го знаеш. И то от тези, най-гадните курви, прикритите. Дето уж са си съвсем безобидни. Но всъщност са си курви. И много добре го знаеш…

ТОЙ. Тя не е курва. /сяда на дивана/

ТЯ. Няма по-голяма курва от нея. Тя е една много съществена курва. Много. Курва с чувство за отговорност…

ТОЙ. Елена Андреевна не е курва. /става и излиза/

ТЯ. /дълга пауза/ Вече нищо не може да ми се случи. Слънцето напича. Април си отиде. Животът само се мярка тук-там. Всичко е по-различно. И бобът е по-различен. Само боб. Боб – дрога. Боб – пролетен цвят. Боб – звук. Денят ми кипва като тенджера. Бавен е. Муден е… Вечер не ми се спи. Прозорците са затворени. Пердетата са спуснати. Нищо не продължава. Обирам паяците по стените и готвя боб. Превеждам боба на всички езици. Трябва да го ям на всички езици. Само в началото ми беше хубаво. После всичко свърши. Прекипя. Превари се. /пауза/

Дори от боба не се напълнява. А винаги така съм искала да напълнея. Дори много съм искала. Само те прави по-здрав. По-жилав. Прави те и по-чувствителен. Някога, когато за първи път ядох боб, изпитах вълнение. Все едно, че отивам в Индия. Започнах леко да се притеснявам. Кръвта напълни мозъка ми. Позачервих се. Беше октомври. Една хубава, такава жлъчна есен. Седях между майка ми и баща ми и се хранехме. Беше хубаво. Беше някакъв много непопулярен сорт. У нас още не беше дошъл. Майка ми го купи от някаква жена, която започнала да го отглежда в градината си.

ТОЙ влиза пак запъхтян.

ТОЙ. Ти си курва. Не Елена Андреевна. Ти ме накара да ям боб. Оженихме се и ме накара. Всичко е заради теб – сутрин, обед, вечер – да съм си взимал купичката. Било полезно, не знам си какво. Било за мъжкари. Ти си виновна. Кучка. Елена Андреевна е стопроцентова жена. Вълшебна жена.

ТЯ. /спокойно/ Ти виждал ли си я?

ТОЙ. Веднъж, докато пазарувах някакъв нов сорт, една жена до мен също пазаруваше. Ръцете й бяха дълги и непривични. Имаше специален маникюр. Не бях виждал такъв. Глезените й – съвършени. Шията й – съвършена. Всичко съвършено. Запознах се с нея почти без да искам. Тя изтърва една монета. Аз се наведох и й я подадох. Благодари. Излъчваше възторг. Не беше курва. Със сигурност не беше курва. Поканих я да пием кафе. Седяхме дълго, пихме кафета, водки, коняци, сокове…Какво ли не пихме. Продължихме повече от десет часа.

Тя ме покани у тях. Живееше сама. Сготви ми от нейния боб. Беше направо съвършен. Нахранихме се. И аз се прибрах. Дори не съм я докосвал. След няколко месеца я срещнах пак в магазина. Купуваше боб. Поканих я на кафе. Пихме цял ден кафе. Отидохме у тях. Тя ми сготви боб. Ядохме. Останах там вечерта. И другата вечер. И по-другата… Не съм я докосвал. У тях имаше съвършени прибори за ядене на боб. Прибрах се вкъщи. Ти ме чакаше. Мислеше, че съм ти изневерил. Че съм преспал с някой найлонов задник. А ти беше сготвила… Купата стоеше и ме чакаше на масата.

ТЯ . Ти виждал ли си Елена Андреевна?

ТОЙ. Понякога, понякога, много за малко.

ТЯ. Толкова не исках да остарявам, че цял ден стоях и се гледах в огледалото. Това започна още докато бях съвсем млада. Стоях и изследвах бръчките си. Бяха малко, но достатъчни… Ти в началото се прибираше рядко. Рядко се хранеше, рядко правихме любов. Нямахме още деца. /пауза/

Някъде по това време засади първия сорт на тавана. Тогава разбрах, че животът се променя. Много се променя. И започнах да старея много по-бързо. Ти ходеше всяка вечер да го поливаш. Понякога заспиваше на тавана. По-късно ти донесоха индианското семе. От него наистина стана великолепен боб. Все по-рядко правехме любов. Бобът започна да ти отнема цялото време. Напусна работа. Първо продадохме колата, после – част от покъщнината. Напълнихме се със заеми. Ти не искаше никъде да излизаме. Само от време на време ходехме до бакалията да купуваме боб. После таванът започна да не стига. Трябваше да търсим още тавани.

ТОЙ. Знам го наизуст. Това няма нищо общо с Елена Андреевна.

ТЯ. Всичко има общо с Елена Андреевна.

ТОЙ. Така ми харесваше повече от всичко друго. Целият – обграден от боб. И от теб. И от Чехов. Правехме рядко любов. Така е…

ТЯ. Старостта започна да ме прави по-сантиментална. Започнах да усещам, че все съм в крайности. Вземах лекарства. Когато се гледах в огледалото, то се пропукваше и аз изчезвах. Бягах… Нервите ми заприличаха на някакви евтини дрънкулки. Тогава се качвах горе на тавана и започвах да поливам боба. Яростно, всеотдайно, напористо го поливах. Така си отмъщавах. Първо на себе си. После на теб. И на Елена Андреевна си отмъщавах. Връщах се долу. Готвех боба и заспивах. Понякога сънувах много мъже. Голи или само по слипове. И всички гладни. Няма кой да им сложи. И аз започвах да сипвам, да сипвам, да сипвам… И така, докато …. /Замисля се/

Трябва да боядисаме къщата зелена. Толкова зелена, че да чуруликат птиците и мравките. Да се зачервим от зеленина. Това е единственият смисъл сега. Поне за мен. Всичко да е зелено. И огледалото да е зелено. Трябва да я боядисаме зелена… Като магданоз и целина, толкова зелена.

Следва 2 част

Първата електронна публикация на текста на пиесата “Боб” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini