Public Republic Art Studio

Мъка за милиони

31 юли, 2010 от · 1 Коментар

Петър Краевски

parkPhoto: [email protected]

В Борисовата градина беше пусто и есенно. Огромни жълтурести листа капеха по алеите като круши. Ако наистина бяха круши, щяха да изтрепят рошавите гарги, които грачеха край кофите за боклук грозно и протяжно: “Nevermore!… Nevermore!”. Грачеха, разбира се, на английски, защото кой ще се респектира от гарга, която кряска в превод: „Никога вече!… Никога вече!”?… Все пак здрачът припадаше наоколо с типичен български инат и на места се уплътняваше като сянка на клошар. За кратко, преди да се разсее в призрачните повеи откъм Витоша. Общо взето, зловещ мизансцен по Едгар Алън По, Стивън Кинг и драматургията на Стефан Цанев.

Та насред тая мирова скръб – строшена лампа. Под лампата – пейка. А на пейката – човек с блейзер и обувки от крокодилска кожа.
- Скапан живот, скапан, скапан, скапан! – простена костюмарът и захапа пура “Cohiba”. Очевидно беше милионер. Парите го биеха по главата.
Зад него, някъде от североизток, се прокраднаха тихи стъпки. От рехавата сумрачина изникна силует с чанта и незапалена цигара в устата.

- Извинете, имате ли кибрит?
- Не. Имам запалка.
- Жалко. Нали нямате против да поседна до вас?
Без да дочака отговор, силуетът се настани в левия край на пейката.
- Май не сте не кеф. – подхвана разговор той като потупваше чантата с кожените си ръкавици. – Какво ви тежи на душата, какво ви мъчи?
Човекът с блейзера изпъшка. Очите му са насълзиха. Нещо в него се отприщи.
- Мразя дни като тоя! – разтрепера се той. – Цял ден на черен хайвер, кралски скариди и шампанско! Пред къщи противно лъщи червеното ми порше. Поне да беше от старите, ами то – последен модел. С кожен салон, компютър, GPS и всевъзможни простотии. Да не говорим за джиповете в гаража и оня шибан хеликоптер на покрива. А пък яхтата направо не мога да я понасям! Само като я погледна и хващам морска болест. Каприз на жена ми. Нали е Мис Свят 2010-та, трябва да поддържаме стандарта, мамицата й мръсна…
Силуетът поклати глава и хвърли цигарата. Ветрецът откъм Витоша притихна. Здрачът се сгъсти.

- Къщата ми е като прогимназия. – продължи човекът с пурата. – Докато стигна до тоалетната, минават петнайсет минути, а понякога те са критични. Масата в трапезарията е дълга колкото си иска. Ако поканя някого на обяд, докато се храним, разговаряме по телефона. Приборите – златни до припадък. Чиниите – китайски порцелан от епохата Мин. Готвачът ми – французин, да го таковам в жабарина, направо ме съсипва с изтънчените си манджи: гъши дроб с боровинки, ризото с черни трюфели, мус от авокадо и пушена сьомга, редки животни в екзотични сосове, абе, от пиле кисело мляко, просто да полудееш! Остави това, ами все по-рядко влизам в хола, защото имам страх от открити пространства. Страдам от агорафобия.

В тундрата да бях, щеше да ми е по-уютно! Да не говорим, че навсякъде ме пази охрана. Тази сутрин отварям хладилника за една проста биричка „Будвайзер”, а вътре – бодигард с ушанка. „За вашата сигурност, шефе!”, така ми каза, а зъбите му тракат като кастанети. Писнало ми е от тия гавази! Днес едва успях да им се измъкна, иначе ме наобикалят на групи. Половината пешеходци по улиците са от личната ми охрана. Пиле не дават да прехвръкне…

Гаргите почтително се умълчаха. Листопадът намаля и отвори големи дупки в мрака. Силуетът седеше, без да помръдва. Гледаше втренчено пред себе си. Луната изгря и се отрази в очите му – изцъклени и мътни като матово стъкло. Оня с крокодилските обувки прие това за проява на съчувствие и въздъхна:

- Кофти работа, кофти, кофти, кофти! Ето, днес следобед, прислужницата да влезе при мен с бележка на златен поднос /каква сервилност, божке!/. Донесе ми поредния запис за един милион долара. Кафа! Който се сети за мен, ми превежда по един милион долара. Как една монголска тугрица не ми пратиха, ей така – за цвят! Отгоре на всичко, утре заминавам за Малдивите. Представяте ли си? Ще се насиля да изкарам цял месец в отегчителен лукс – хотели с пет звезди, банални пясъчни лагуни, некви кокосови палми, ебаси, барове с отвратително красиви манекенки… Еее, до гуша ми дойде! Това не е живот, бе!

Силуетът се размърда. Сбърчи вежди. В челото му се врязаха волеви черти.

- Трябва да ви призная нещо. – каза той и гласът му отекна в околната пустота. – Аз съм наемен убиец. Тук съм, за да ви очистя.
- Да ме, пардон, какво?
- Да ви убия. Затова съм тук. Казват ми Данчо Мъката. Пред мен и Джак Изкормвача е като милосърдна сестра. Не знам с какво сте подразнили поръчителя на вашето убийство, но той е особено озлобен. Държи да се мъчите кански и то възможно най-дълго. Затова съм си приготвил клещи, трионче от бамбук и копринено въженце за душене.

Под лъчите на луната проблеснаха уредите на възмездието.
- Изслушах внимателно вашата история. – продължи силуетът и прибра нещата в чантата си. – Вече знам, че намесата ми е излишна. Вие сте дълбоко нещастен човек. Носите ада в себе си. Няма равна на вашата мъка! Затова реших да ви пощадя, ако изобщо може да се говори за пощада. Ще разкажа на поръчителя всичко, което чух. Нека да разбере на какъв адски огън се печете. Мисля, че ще остане много доволен. Хайде, живейте си своя скапан живот и се мъчете със здраве. А що се отнася до Малдивите, не прекалявайте със секса. Като ви гледам, я кръста ще ви заболи, я простатата ще се обади…

- Обезателно, обезателно… – каза оня с блейзера, но вече нямаше на кого. Събеседникът му бе изчезнал в енигматичния мрак.
- Шибан живот, шибан, шибан, шибан! – разтресе се милионерът и сълзите му закапаха върху обувките от кожа на алигатор. – Животът ми е толкова гаден, че дори наемните убийци не искат да ме очистят! Как ще я карам нататък? Как?! Кааак?!!
- Стига! – чу се крясък от близкия храсталак. – Разбихте ми психиката!
Силуетът се възправи сред ято разлетяващи се гарги.
- Имам се за корав мъж. Може да съм Данчо Мъката, но не съм садист! – проплака той.
И го гръмна.

garga i lunaPhoto: [email protected]

Рубрики: Frontpage · Модерни времена · Хумор

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Гален Ганев // 1 авг, 2010 //

    Страхотно! Много свежо и истинско. Хумор – жив и естествен. Забавлявах се от сърце. БРАВО!!!

Коментирай