Public Republic Art Studio

Защо българските писатели не станаха световни

25 юли, 2010 от · 2 Коментара

Палми Ранчев

936394705_3de472288a
Photo: hashir

Седях във второто издание на кръчмата “При Мария” – в мазето на Градската библиотека, а не в предишното мазе, където в други времена, значително по-щедри към писателските портфейли, също са се събирали предимно пишещи. За някогашната кръчма само съм чувал. Кой какво поръчвал, как го поръчвал. Как всички разговаряли, но и се ослушвали какво става на съседната маса.

Знам, че е имало дори щатен доносник, или доносници, и значително повече доброволци. Това са вечери и разговори, които се преразказваха с подробности, интересни главно на участвалите в тях, въпреки отминалите години оттогава. За някогашната кръчма, както вече споменах, само съм чувал. Докато във второто издание на “При Мария”, в което се намирах в момента, се отбивам често.

През масата ни преминаха доста хора, преди да останем двамата с Николина и Янко Станоев, който бавно си поемаше дъх.

– Най-накрая сами – въздъхна той.

– И аз съм тук.

– Имам предвид, че сме само тримата.

– Това е друго. Иначе помислих, че искаш да си тръгна.

– Младите и амбициозни писатели не ме дразнят.

– Нито съм млад, нито – амбициозен. Дори не ме интересува дали съм писател. Аз съм автор. Това ми стига. Човек, който успява да публикува текстовете си. И печели по някой лев от това.

– Имаш право да се определяш както пожелаеш. Аз съм писател. Харесва ми да съм писател.

– На мен пък ми харесва да съм автор. Нещо реално.

– Твоя работа.

– Преди да се нарека писател, обикновено преглъщам два пъти – казах и го погледнах да разбера има ли желание да поспорим на тази тема. Веднага щях да му припомня в какво бяха превърнали професията през времето на социализма постоянните “слагачи” на властта. Но само добавих: – Премълчавам или казвам нещо друго. Така е вероятно защото никога не съм попълвал като теб и твоите приятели “писател” в графата професия.

– А забеляза ли колко са уморени и отчаяни? – попита неочаквано той.

– На техните години ти какво искаш – песни ли да пеят?

– И все пак…

– Какво “и все пак”, бе Янко! Не знаеш ли, че някои от тях и сега са се уредили да пишат речите на президента. Само изчакаха да дойдат пак на власт и изпълзяха с моралните си въздишки и каканижене. Някога се оплакваха, че не всички са достойни за комунизма, а сега набързо повярваха в Бога и станаха мистични. Я да не ги защитаваш!

– И все пак… – повтори Янко Станоев и добави: – Тъжно е!

Не бях съгласен нито с “И все пак”, нито с “Тъжно е!”, но си премълчах. Опасявах се, че след огромния брой кани изпито вино разговорът скоро щеше да се превърне в обикновено заяждане.

Накрая не се сдържах и попитах:

– Чудя се как и за какво още пишат твоите хора, след като от не знам си колко години кибичат на практика все в една и съща кръчма. Мястото се сменя, но те и антуражът им са си все същите. Такова ми е впечатлението.

– Не се заяждай! – проточи с досада Янко Станоев. – Това са подробности.

– Добре де, само го отбелязвам. Да се знае.

– Много по-важно е, че господинът, когото така добре имитирам – продължи той, – се оказа значително по-хитър от всички нас. Ама много, много по-хитър. Сякаш още е жив и винаги ще бъде жив, поне за мене и за тези, които са като мене.

– Т. Ж. ли?

– Кой друг? Той се оказа основният хитрец. Спечели състезанието, въпреки силната конкуренция. Защото у нас по онова време, пък и по-късно, дори сега – особено сега – дал Бог колкото искаш най-различни хитреци.

– Я пак поговори като него. Да знаеш, че направо ме побиват тръпки, когато не те гледам. Приликата е невероятна. Но като видя, че си ти, ми иде да се спукам от смях. Хайде, кажи нещо от последния пленум. Кой беше по ред?

Но той махна с досада ръка пред лицето си. Явно беше му писнало. И се наложи сам да повторя някои характерни изрази, с които по едно време Янко Станоев съкруши артистичните опити на няколко свои връстници; за кратко бяха се струпали около нашата маса. Проведоха импровизиран конкурс – кой по-добре ще имитира някогашния Първи. Настана голямо оживление. Всички повтаряха характерните жестикулации, настройваха тембри и интонации на великодушно-загрижено-просташка вълна. От няколко места се чуваше характерният смях.

– Бяхте ли тук, когато се проведе конкурсът? – попитах момичето, на което трудно бях запомнил името, и почти веднага виновно възкликнах: – Спомних си! Вие дори ги оценявахте.

– Учуди ме, че всички доста сполучливо имитираха някогашния Първи – обади се с мила усмивка Николина. – Държавен, политически и така нататък диктатор.

– А отговорихте ли си защо? – попитах насмешливо.

– За мен важен е фактът – отвърна със същата усмивка тя, сякаш не забелязваше, че отдавна е в компанията на двама полупияни мъже. – Но импровизираният конкурс, заедно с разговорите по-късно, ми бяха интересни. Сигурно защото уча българска филология.

– Това обяснява нещо – обади се Янко Станоев, после свадливо добави: – И същевременно нищо не обяснява.

– Оправдава полупрофесионалния ми засега интерес към писателите. Надявам се след някоя година да стане професионален.

– Тогава запомнете, скъпо дете, че повечето от тези уморени, остарели и талантливи мои приятели са много нещастни.

– Сигурно защото сега почти никой не им обръща внимание. Литературата е натикана в ъгъла, в периферията. Писателите за кратко време се превърнаха в маргинали.

– По-трагично е!

– Хайде, бе Янко, стига сюжети – намесих се по-категорично. – Отлагаш прекалено дълго развръзката. Кога започна, а още си в началото. Не тормози момичето, а и мене.

– Преди десети ноември всички ние пропуснахме да станем герои – продължи отчетливо той. – А имахме достатъчно поводи. На един му спираха книгите. Друг не го публикуваха цяло десетилетие. И дори повече. Живеехме сред неизвестен брой доносници, които ни провокираха. Привикваха ни на спявки в ДС и така нататък гадости.

– Ако не обясниш бързо за какво точно става дума, ще си тръгна – заявих. – И без това чашата ми от доста време е празна.

– Не направихме нищо, с което да заприличаме на връстниците си от другите страни – отвърна той. – Бяхме дошли кой от село, кой от малко градче и се опасявахме от всеки, дори най-малък риск. Самото присъствие в големия град за нас беше достатъчно опасно. Пазехме със зъби и нокти трудно постигнатия уют от близостта с представителната литература.

– Е, и?… – възкликнах.

Истината е, че отдавна се чудех какво да направя, за да остана насаме с Николина. Можех да я поканя в друго заведение. Ще й предложа да я изпратя. Или да се поразходим. Но започна да ми става интересно и го отложих за по-късно.

– Никой от нас не стана Йосиф Бродски или Милан Кундера – процеди Янко Станоев. – Защото хитрецът ни излъга. Не разбирате ли? Притискаше ни, дори ни преследваше, ако някой си позволеше повече волности. Но винаги знаеше кога да спре. Тогава се смееше, потупваше по раменете. Водеше някои на лов, с други се съветваше по разни световно маловажни въпроси. Останалите чакаxа да им дойде редът.

– След десетина години никой няма да го помни – успокоих го. – Възможно е да го забравят и по-рано.

– Това няма значение! – изрече той, изкривил ъгъла на тънките си устни. – Друго е значително по-важно. Всички ние си пропуснахме шансовете. Например аз, когато ме привика полковник Стоянов заради “Двойникът”, поисках да ме изгонят от страната. Точно така му казах: изхвърлете ме, щом не ви харесвам.

– И не се ли съгласи?

– Само се усмихваше – отвърна ми той. – Скоро се разприказвахме, открихме общи познати. Накрая се оказахме в една от дежурните писателски кръчми. Говорихме, говорихме. Накрая дори се напихме. Сега съм сигурен, че правешкият тарикат и тогава всичко е дирижирал.

– Казват, че на един от партийните конгреси сте продължили речта му – обади се Николина. – Без някой да усети разликата.

– В ефира на Радио Перник – добавих аз.

– Скъпо момиче, всеки от нас, които по онова време имахме талант и творчество, дребнаво проигра шанса си – изрече Янко Станоев, без да уточни дали въпросната история наистина се беше случила, или беше само един от митовете, украсили писателската му биография. – Аз например тогава не трябваше да пия с полковника. Бяха иззели романа ми от книжарниците, тормозеха ме. Трябваше да направя каквото е нужно, за да ме шамаросат в най-близкия милиционерски участък. После шумно да ме изгонят от страната. Тогава всички щяха да научат името ми. И сега нямаше да припомням на всеки срещнат, че съм авторът на първият модерен български роман.

– Важно е, че и теб, и романът ти ги има в кръстословиците – обадих се отново. – Други и на тази известност не могат да се зарадват.

– Затова са тъжни моите колеги и приятели – продължи Янко Станоев, без да ми обръща внимание. – Пропуснахме шансовете си светът да научи имената ни. И да станем световни писатели. Сега някои пренаписват биографиите си, украсяват ги. Обявяват се за малко дисиденти или за някакви други. Трети мълчат, четвърти… Абе все жалки пози.

Следях думите му, беше ми интересна посоката, в която разсъждаваше, ала повече се чудех защо още ми се виеше свят. Отдавна нямах вино в чашата, дори я отместих към срещуположния ъгъл на масата, а когато вдигнах поглед, установих, че продължавам да се напивам.

Сигурно затова, в опит по-скоро да се върна към реалността, реших да пусна ръка на момичето, което периодично и с подчертана акуратност кръстосваше закръглените си бедра. Погледнах решително към нея, и погледът беше засилването, след което щях да преодолея разстоянието помежду ни. Не беше кой знае какво. Нужен беше само един жест. Тогава тя бавно се изправи.

– Ето че моите познати най-накрая се появиха – обяви Николина. – Отдавна трябваше да ме вземат. Така бяхме се разбрали. Хайде, довиждане. Много се радвам, че се запознахме.
Само повдигнах след нея ръката си. Отново ми се зави свят. Хората, масите и столовете се разклатиха, а двете стени отсреща от доста време се разминаваха, и се чудех как още таванът и всичко, което се крепеше върху тях, не се е стоварило върху главите ни.

После, в момент на просветление, или по-скоро когато си спомних какво се готвех да направя, исках да попитам Янко Станоев как щеше да реагира, ако бях осъществил намеренията си. Щеше ли да реагира въобще. Или ще се направи на разсеян. Отговорът му щеше да ми е значително по-интересен, ако трябва да го сравнявам с пропуснатите възможности някой от популярните литературни шарлатани да стане дисидент. Така мислех.

Що се отнася до приятеля ми Янко Станоев, каквото и да беше направил, каквото и още да му се случи, ще напише нов разказ. Или следващия си роман. Оцелял сред развалини от разпадащ се декор и спомени за отминали години, както милостиво ще ги нарека. Заради това смятам, че е голям. Така му казвам: голяма работа си, Янко! И не само заради романите или някоя от другите му книги.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Toni Borisova // 27 юли, 2010 //

    Голям си, Палми!.. Голяма работа си!
    Ама идвало ли ти е наум, че след правешкия тарикат много вода изтече и,че след него, най-вероятно, се навъдиха много други тарикатчета и тарикатченца, които държат хем баницата, хем ножа и викат на НЕсветовно известния български писател: ” Не хлебом едином жив человек…” или още по-зле: “Пари нема – действайте!”. А най-актуалното е: “Докато има криза, пари за литература няма да има!” ( това си е съвсем автентичен цитат – В.Д.)………………

  • Toni Borisova // 27 юли, 2010 //

    Корекция: В.Р.!!!

Коментирай