Public Republic Art Studio

Илко Димитров: “Случването на живота е несекващото напрежение да питаш”

20 юни, 2010 от · 2 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Людмила Йорданова с автора на “Бог в Ню Йорк” Илко Димитров

Ilko

Какво представлява книгата „Бог в Ню Йорк”? Какво може да научи човек от нея?

Това е книга, която задава въпроси към начина и същността на познанието, не за същността на нещата, явленията. Тя се интересува от “защо” и “как”, а не от “какво”, епистемологични, не онтологични опити. Веднага трябва да кажа, че нямам каквито и да е претенции за правене на наука, за постигане на някакви научни резултати, дефиниции и прочее – от това ме предпазват както еклектизмът, така и скептицизмът ми.

Имам въпроси, обаче, които ме занимават и които искам да задам на глас. Не разбирам защо и откога трябва да се мълчи за нещата, за които не може да се говори – след като не очакваме и не търсим дефиниции и метафизични разрешения /тъй като по принцип не можем да достигнем до каквито и да било истини/, защо да се ограничаваме с наличните, защо да спираме да питаме.

След като не е възможно нещо да ни спре – нито последна, вечна истина, нито авторитет, крайно решение – защо да не продължаваме, свободни от бъдещи прегради, височини и препятствия? За мене не е важно какво питаш, защото към това “какво” не можеш да добавиш нищо, а как поставяш въпроса – защото това е новото, уникалното. Никой не може да зададе моите въпроси и аз не мога да задам ничии други въпроси – начинът, по който се задават въпросите е онова, което остава, за да допълни, да прибави още един неповторим нюанс. Когато отричаме или утвърждаваме правото и възможността да говорим за нещата, за които трябва да се мълчи, нека да си припомним историчността на познанието и неговите етапи – сега не трябва да питаме, но утре ще трябва да питаме, както сме го правили преди, след което пак няма да питаме, и така нататък.

Важна отлика – задаването на въпроси не е даване на оценки, не е даване на дефиниции – едни безспорно досадни, и често излишни, занимания. И когато днес казваме, че трябва да мълчим за каквото и да е, трябва да сме напълно сигурни, че по този начин вече сме се превърнали в болнавото, избеляващо минало на кипящото от необуздана енергия сега, което не понася ограничения и забрани, а най-малко – наложени от себе си. Убеден съм, че случването на живота е несекващото напрежение да питаш, тъй като никой не чака отговор, тъй като всъщност отговорът не е нито решението, нито целта, а може да бъде единствено част от следващия въпрос.

Чудя се как се чувства човек, след като е разкрил къде се намира Бог в модерния свят? Ню Йорк е „адресът” на Бог или адресът на модерното всъщност? Натам ли сме се запътили ние – дето сме си в България? Изобщо, още ли сме толкова рязко отделени от другия свят?

Ако този въпрос е зададен сериозно, ще отговоря, че най-вероятно Бог няма постоянно и точно определено местожителство и местоживеене – обратното определено би се отразило негативно на идеята за всеобщност, единност и всемогъщност. От друга страна няма съмнение, че всяка религия е исторически, социално, географско, етнически и културно обусловено явление. Това сигурно звучи атеистично, но не виждам нищо драматично едно религиозно чувство да има своите социални и културни корени. Напротив – затварянето на очите пред този факт маргинализира това чувство, обрича го на неминуема гибел.

Всъщност, въпросът, който най-много ме занимава е – дали религиозният опит, религиозното чувство, е етап в развитието на Човека, отразяващ едно по-развито духовно състояние, или съпътства Човека от началото на съществуването му /независимо дали това начало е свързано с Бог или с маймуна/. И ако е етап – какво би представлявал следващият етап. Страхувам се, че по въпроса – дали все още сме рязко отделени от другия свят – не мога да добавя повече от това, което съм казал в 42 фрагмент.

Къде пребивава човекът, когато е толкова скапан, че няма сили да се надява? Всъщност кой е стопанинът на това място? Тук ли е истинската среща с божественото начало или на Земята, дето скапаният може да остане „единствено в не-живо състояние”?

Всеки има подобни моменти – нещо като края на света. Питам се – как оживяват онези, които нямат божествена опора, а също – как и кога започва да помага Бог – когато е най-тежко, когато е просто невъзможно или след това, защото наистина мисля, че човекът помага на Бог, преди Последният да започне да му помага – дори като съсъд, където той /Богът/ пребивава, като негово средство, сечиво – но ако всеки разбере това, мисля, че и на Бог ще му бъде по-лесно.

Ilko1

Кой беше митът, който модерността се опита да създаде, но не успя?

Приемам за “модерност” времето след Коперник /много пъти съм казвал, че за мене понятието “постмодерност” не е нищо повече от неудачен опит да се направиш на интересен/ и това е времето на усилието на заместиш цялостният човек с неговия разум. Мисля, че това е опитът, който не успя – модерността се опитваше да сложи знак за равенство между разум и човек, за да отдели разумният Човек от не-разумния Космос, но се оказа, че Човекът не е равен на разума си, не се изчерпва с него, не е само и толкова разум, а и много повече, и, всъщност, изобщо не е и не може да бъде отделен от Космоса чрез своя разум.

Играта изобщо не е Разум срещу Космос. Интересното, обаче е, че тази визия за Човека е сменила други визии, които отново са визирали цялостността на Човека, но в други съотношения, понякога дори в една направо обезсърчаваща като завършеност, като закръгленост тоталност – както това е било по време на Ренесанса. Оказва се, че дори подобна закръгленост не задоволява. Това, може би, означава, че наистина не трябва да се гледа сериозно на митовете, особено ако вече не са актуални.

Споделяш, че не може да се обича по принцип. Кои са конкретните образи, които носиш в себе си? А кои са конкретните български образи, ако има такива?

Жена ми, няколко приятеля, ако могат да бъдат определени като конкретни образи, но това май е извън темата. Обичане по принцип, в контекста на съответния фрагмент от текста, означава да си поставяш и да се опитваш да отговаряш на въпроси като – „Когато казваш Бог, знаеш ли какво казваш? Когато се уповаваш на Бог, на какво се уповаваш?” Всички отговори минават през Човека, през конкретния човек, който знае как страда, но не знае /липса на непосредствен опит!/ как и дали Бог може да не страда.

Позоваването на Бог е позоваване през Човека, през конкретния човек, който като търси опора, търси в себе си, а не другаде. Но това е хватката – търсиш в себе си, но не търсиш себе си, защото тогава, в последния случай, се връщаш на изходна позиция, регистрираш нулев резултат – само дето си загубил време и усилия. Търсиш в себе си – и Бог или упованието с друго име се появява. Ти създаваш, откриваш упованието си, не то снизхожда в тебе.

Кои са тези „два, три възела, представляващи центровете на влияние на/върху човека, през които минават повечето от връзките с околния свят”?

Всеки човек има своите уникални centers of gravity – /нещо като “слаби места”, но с позитивно звучене/, които, всъщност, представляват неговите няколко жизнени интереси – литература, пари, наркотици, джаз и прочее. Това са местата/точките/зоните за въздействие/управление на човека – знам, че еди-кой си се интересува от пощенски марки – осигурявам му някакъв ценен експонат и така си осигурявам контакта с него.

Това е спекулативният/житейският прочит на въпроса с възлите – по-същественото е, че в действителност модерният човек е с тотално променена конституция – той е безформен, пропусклив, флуиден, без вътрешен център, без вътрешна конструкция – мрежа, а не статуя. Разбира се, става дума за “западния” човек, който пребивава в състояние на липса на време, липса на пространство и липса на контекст.

Имаш едно много важно прозрение – именно разумът е направил така, че вече не може да съществува отделно от не-разумното, за да участва Човекът действително?равноправно?ефективно? в отношенията си с Космоса. Каква е твоята прогноза – как ще се развият тези отношения и какъв ще е Човекът в тях?

То има няколко измерения. На първо място е отдавна ясно, че науката “следва” не-разумните достижения на вярата и духовните прозрения – т. е., първо нещата се предчувстват, предвиждат, предусещат – после се доказват – без значение кога това става ясно.

Ако има пример за обратното съм готов да определя това твърдение като глупост. На второ място – разумът не признава вече никакви граници, изкуствени разделения, които да го препятстват – както в отношенията си с останалите духовни наличности, така и по отношение на своите „вътрешни” конструкции. Това е определено ново състояние на нещата – състояние на съвместна употреба на духовните наличности за постигане на максимален ефект в отношенията на Човека с Космоса – което не е било възможно преди няколко столетия, когато е започнал този процес на сепариране на разум от дух – разумът вече е доказал, че владее и предоставя само част от средствата за посрещане на стряскащата комплексност и взаимообусловеност на явленията в Космоса, включително и на отношенията Човек-Космос.

И тъй като последните столетия Човек беше равен на Разум, с всичко не-разумно натикано в задния двор като второстепенно, нещо за временна употреба, нещо несъществено, не-характерно за човешката уникалност като разумно същество – сега разумът сам възстановява от името на Човека необходимата цялостност. Разбира се, всяко допускане е вероятно – моето е, че предстои нова синергия, ново затваряне на кръга, нова цялостност, така, както е било преди две хиляди години – с уговорката, че отново става дума за “западния” човек.

Непрекъснато подлагаш на преосмисляне представата за моралното в нашия свят. Може ли човекът да е сигурен, когато разрешава своите морални дилеми, дали е от мократа или от сухата страна на нещата?

Ако е сигурен в себе си – може. Не възприетите отвън норми, а вътрешната убеденост е ключът към “сухата” страна на нещата. Ако липсва ясна и здрава човешка конструкция – каквито и норми да снизходят, те няма да са приложими, няма да имат статута на надежден инструмент за решаване на дилемата. Аз се позовавам на индийците, които твърдят, че Човекът живее в свят, създаден от него. Ние съществуваме не непосредствено в реалността, а в реалността, видяна през духовните ни наличности – разум, дух и прочее.

Проблемът е, че Човекът не е в състояние все още да използва едновременно този наличен духовен инструментариум, а единствено част по част от него – или се позовава на разума си, или на духа, или на интуицията си и така нататък, оттук произлизат бедите – реалността е комплексна, а ние я посрещаме винаги едностранчиво. Колкото пъти в практически план сме се убеждавали в правилото, че – каквато нагласа имаш – сходен резултат ще получиш. Успяваме ли, обаче, да “преведем” това правило, което просто значи, че ние наистина съществуваме в свят, създаден от самите нас.

Дали реалността е извън, отвъд този наш свят, или е негов аспект, или пребивава в него по каналите на взаимопроникванията с нашия свят, или е непрекъснатата актуализация на нашия свят – не знам и не ме интересува. Знам, че около мене стои моята духовна наличност, която или е в състояние да “обработи” себе си и своите актуализации и живее в хармония и светлина, или е мачкана от тях.

Ние “обработваме” тогава, когато сме в състояние да хвърляме мостове, спасителни въжета през екстазите, пропаданията, през лошите си и добрите си състояния, преживявайки ги като хармонични части от пребиваването ни, а не като крайни, екстремни състояния, след които няма излизане, няма спасение, освен след решителна животоспасяваща интервенция. Любовта, религията, състраданието, правят възможно “обработването” – липсата им прави така, че винаги този, който търпи тази липса, да е от мократа страна, дори фактически да се намира от сухата.

Ilko2

Бог е в Ню Йорк – какъв е резултатът от говоренето за това? Как се чувстваш след срещата с първите си читатели тук и сега?

Определено окуражен и изненадан – наистина не съм се надявал на подобен топъл и същевременно градивен прием на тази книга – мога да го кажа само с две думи – текстът работи! Разбира се, срещам и отрицателни нагласи, но характерът и интензитетът на тези нагласи ми въздействат дори по-окуражаващо, защото на свой ред и на различни основания подчертават факта, че текстът работи.

Кой е въпросът, който най-много се надяваш да ти зададат заради книгата?

Не се надявам, но съм сигурен, че въпросът е – “Какво си въобразявам?”

Илко Димитров е роден на 23 декември 1955 г. в гр. София.

По образование е юрист, възпитаник на СУ “Св. Климент Охридски”.

Автор е на поетичните книги „Опит за определение“(1989), „Обратен водопад“(1995), „Вселена по здрач“(1998), „Трите кошници“(2000) и „Бяло“(2008). Издава самостоятелно три поеми – „Паркът“(1999), Разчленяване“(2001) и „Продавачът на конци“(2009). Негови са и Приказки за Попо“, книга за деца (1992), Някакво заглавие“, проза (1994) и „Двамата съдружници“, есета (2007).

През 1999г. е отличен с годишната награда на Сдружението на българските писатели за „Паркът”, а през 2009г. – с наградата „Иван Николов” за “Продавачът на конци”.

„Бог в Ню Йорк” е най-новата му книга.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Cobain // 7 юли, 2010 //

    “Приемам за “модерност” времето след Коперник /много пъти съм казвал, че за мене понятието “постмодерност” не е нищо повече от неудачен опит да се направиш на интересен/ и това е времето на усилието на заместиш цялостният човек с неговия разум.”
    !!

  • Габровска // 10 юли, 2010 //

    Толкова е вдъхновяващо, истинска проповед! Този автор наистина общува с Бог и го познава!!!

Коментирай