Public Republic Art Studio

Жълто, зелено, оранжево…

24 юни, 2010 от · 3 Коментара

Жени Костадинова — журналист, в. “Седмичен труд” гр. София; Фотограф: Жени Костадинова

Текстът на Жени Костадинова — в. “Седмичен труд” гр. София спечели първа награда на литературния и публицистичен конкурс на Public Republic “Доброто в нас” в категория “Публицистика”

bilkite_na_slavianka
Билките на Славянка

Те влизаха в душата ми тихо, неусетно, незабележимо. Тези невидими атомчета доброта изпълваха душата ми с копнеж и я караха да се радва на живота, да се усмихва на всичко, родено от любов и красота.
Атомчета доброта…

До малкото селце Парил в Южен Пирин, прегърнато от нежната планина Славянка се стига само, ако някой те е поканил или си объркал маршрута. Вероятността да си поканен е малка, защото в Парил живеят 7 души. С двама от тях – бай Боре и леля Иванка случих да се запозная по време на служебно пътуване. През 2004 г. група журналисти бяхме поканени от община Илинден да разгледаме селския туризъм в региона. От всичките 5-6 села, които посетихме, Парил ми остана в сърцето. Защото ме спря, погали и разказа приказка.

Бай Боре и леля Иванка бяха сърдечни хора.

Домакинът ни заразказва историята си. Преди 12 години живеели с жена му в Хасково. Той работил в завод, тя – във фабрика. Но нещеш ли жена му се разболяла тежко и лекарите й препоръчали да изкара последните си дни на място с чист въздух. Двамата напуснали работа и дошли в Парил. След три месеца, когато болната отишла на преглед, лекарите онемели: дробовете й били напълно чисти, нямало и помен от онова петно. Какво е това чудо, не проумявали? Ами, нарича се чист въздух, рекъл им бай Боре и ги поканил на гости в Парил.

do_kashtite_na_paril
До къщите на Парил

Установили се в старата къща. Запретнали ръкави и я превърнали от грозно пате в красив лебед.
Събуждам се очудващо наспала се. Навън – синигери и славеи се надпяват, целият Божи хор се е събрал и прославя с труда си великия Създател.

Протягам ръце и поглеждам през прозореца – пред мен зажълтява хълмът на красивата Славянка.
И как, Господи, човек може доброволно да напусне този рай!? Обещах и на глас: „Догодина, ще дойда тук непременно.”
Уви, не се върнах в Парил.

Но малките атомчета бяха пуснали коренчета в душата ми. От тях бяха избуяли големи, красиви жълти цветя. Като тези, които растат по Славянка, ширнала се пред къщата на бай Боре и леля Иванка. Като светлите души на тези чисти и щедри хора, намерили щастието в едно обикновено царуване с божиите творения – птици, животни, растения…

Пътят на репортера ме срещна с още едни такива чудни хора – Васко и Надя от Етрополе. Тяхната приказка прилича на току-що разказаната, само дето не неволята бе отвела тези хора в планината, а мечтата да живеят сред Природата. Васко, корав българин с романтична душа, се беше пенсионирал млад, на 45 години като командир на парашутна рота. Направил фирма за транспортни услуги. Посъбрал пари, закрил фирмата, взел жена си и се настанили в бащината му къща в Етрополска Рибарица. За 6 месеца вдигнал срещу старата къща нова, с голяма тераса. А старата превърнал в „екокъща за гости”. Интелигентен и находчив, военният бе спечелил няколко проекта и по един от тях с жена му направили екопътека, по друг – заслон и билариум (градина с над 50 вида билки), по трети – къщички, пригодени за хора с увреждания.

vasko_ot_etropole
Васко от Етрополе

Домакинът ни разказва какви ли не истории, но на мен най-интересен ми беше неговият импулс да прави добро и обичта му към Природата. За Васко и Надето Зеленото царство бе продължение на семейството им – грижеха се за птиците, билките и дърветата така, както за любимата си внучка Надежда. Водеха своите гости по няколко маршрута като посещението на манастира и водопада бяха превърнали в ритуал на посрещането. „За една капка красота съм готов цял самолет с любов да раздам”, усмихваше се Васко.

Малките атомчета неусетно прииждаха от неговата душа към моята, пускаха малки, но здрави коренчета, от които после поникваха вечно зелени, стройни дървета.
Какво ли е, Боже, да гледаш света през зеленото, да те събуждат всеки ден столетни борове и ели, да чуваш звука на водата… И да се усмихваш, небързащ за никъде…

Оранжево. Това е цветът на един вече несъществуващ ресторант в сива София. Казваше се „Метеор” и не беше ресторант като другите, защото го въртеше една фея. Тя бе направила малък оазис в големия град.
Синеоката фея владееше тайните на йога и здравословното хранене и превръщаше в „асани” (медитативни пози) всичко, до което се докоснеше – от менюто до интериорните възглавнички. Всяко нещо, направено с любов, е свещенодействие и феята на оазиса знаеше тази тайна.

zvetiata_v_meteor
Цветята в Метеор

Скъпо беше в Метеор. Попитах управителката защо. „Качеството струва пари, отвърна феята. А иначе, отношението ми към хората, стремежът да създам уют и да събудя добродетели, това е безплатно. Доброто и Красотата нямат цена.”

Преди година Жени тръгна за една арабска страна и остана там цяла година. Заживя сред мюсюлмани и опозна тяхната религия. „Тези хора са удивително чисти и скромни”, ми разказваше. Тя бе завършила НАТФИЗ и се бе отказала от кариерата на актриса понеже бе съзряла огромно лицемерие в тази професия. „Има по-истински театър, казваше тя, – този, който ние правим. Всеки от нас е актьор в собствения си спектакъл. Но най-важното е да се научиш да обичаш, да цениш красотата и да правиш добро. Това аз се стремя да науча чрез моя сценарий и моята роля в този живот.”
Оранжевите атомчета влизаха в душата ми всеки път, когато се озовях в Метеор. Особено, когато феята ми поднасяше зелен чай или пък запарка от български билки в оранжеви чаши. Обожавам този цвят. Той преобладава в душата ми. Дали феята го беше нарисувала или той си бе съществувал там винаги, от самото ми раждане…

Жълто, зелено, оранжево… Всички боички, с които е изпъстрена душата ми, може би съм си ги взела някога… от някъде… от някого… Но съм забравила. С тези багри цял живот рисувам една картина и все не мога да я довърша – че то има ли довършване при това изобилие на цветове и нюанси, при този великолепен, прекрасен, многоцветен живот! Моят си е такъв – пъстър. Не че няма и черно в палитрата, но… рядко го употребявам. Предпочитам да ми е шарено. И една от стихосбирките си кръстих така – „17 цвята любов”…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Деси // 24 юни, 2010 //

    Четейки тази прекрасна феерия от цветове и съдби, изживявах пътешествията като свои. Писателката прекрасно пресъздава атмосферата и красотата на България и истинските българи! Пожелавам на хората в забързаното си ежедневие да спрат, да прочетат този прекрасен публицистичен текст и да си вземат от тези “атомчета доброта”, за да бъдат спокойни и щастливи!

  • Alex // 24 юни, 2010 //

    Красиво,много красиво!
    Чудесно е,че имаме автори с красиви души и поетично слово,като Жени Костадинова!Те ни помагат да преодоляваме по-леко непрестанното облъчване на чалга-средата и с повече оптимизъм да вървим напред.
    Поздравления и за идеята,както и за цялостното съдържание и облик на Public Republic!

  • lussi7 // 24 юни, 2010 //

    браво! едно пръстче да си топне човек – своя дъга ще нарисува…

Коментирай