Public Republic Art Studio

Тя не вярваше в заклинания

15 май, 2010 от ·

Херардо дел Валье

Превод от испански: Димитър Ангелов

Mare
Снимка: Prairiekittin

Госпожа Соледад вече беше във форма. Това ставаше ясно от пъргавата й разправа с мръсните дрехи и неуморимото шаване с ютията. Въпреки това, там, в тясната и разхвърляна стаичка, с най-лошите дъски, в „Дом Лола” продължаваше да живее Кандита, племенница на съпруга й.

Тя ставаше причина за какви ли не приказки, които не впечатляваха момичето и то продължаваше, както и преди, да помага на негърката, като се заемаше с кухнята, състояща се от една печица, поставена върху празна тенекия от бензин, а също тъй простираше дрехите и шиеше много добре.

„Дом Лола” беше малка къща, разположена в околностите на Серо* и се състоеше от седем стаи, всички наети от много черни негри, без никакъв помен от малко по-светла кожа. Кандита, поради цвета на кожата и косата си, беше доста светла мулатка, можеше да мине и за бяла, въпреки че никога не беше имала такива претенции.

Въпросите се сипеха върху госпожа Соледад, защото нямаше никаква логика племенницата да изрита така набързо каталанеца, с когото се беше „сгодила”, той я обичаше страшно, беше хлътнал по това „готено парче”, а имаше подредена къща, слугиня и пръскаше пари за модни дрехи на Кандита, които сигурно не бяха много евтини.

Бедната старица имаше едно единствено разнежващо обяснение за боготвореното „момиче”, което бяха оставили в ръцете й още като новородено: Светата Дева от Регла беше докоснала сърцето й и тя се чувстваше щастлива с мамичка, както беше я наричала винаги.

Но момичето не беше се появявало в къщи, откакто беше отлетяло оттам, за да се сгоди с тоя, нито изпращаше нещичко на лелята, поне някакви дрехи за старата негърка, с които да смени старите парцали върху себе си.

Не разбираха какво е станало, когато я известили, че госпожа Соледад изглежда много зле, защото веднага беше пристигнала там с кола, заедно с двама известни лекари; не им направи много добро впечатление, дето почти изтласка от стаята един „бабалао”, който я лекуваше, изгасвайки свещите, които горяха до една недодялана света Варвара, поставена върху сандъка, допрян до стената; беше изхвърлила на боклука всички билки и талисмани.

Познаваха я добре. О, такава си беше тя от момиче, въпреки че в този дом преобладаваше Африка; живееха със страстните вярвания „юруба” и „лукумие” в целия им апогей: с олтари на Чанго, У Обатала и Очун във всяка стая, отбелязваха тържествено нощните бдения при покойниците, както много богатите хора, а от Хавана, Регла и Гуанабакоа пристигаха най-добрите „тата” и „бабалао”.

Бяха опростили това оскверняване от страна на бялата мулатчица от уважение и почит към нейния покоен вуйчо Рутилио, който, освен че беше тата, беше написал и славни страници за „нянигисмо”, като „инсуе” с добро име във „фамбас” на Антарес и Хесус Мария.

Беше елиминирала белия „съпруг”, без да каже нищо. Горкият каталанец тръгна да я търси и да се интересува от майчицата, но я завари в „лош момент”, защото му запокити в главата една чаша и сред милион ругатни и оскърбления го предупреди да не се занимава повече с нея, защото, ако се опитал само да я заговори, щял да свърши с „Бърза помощ”.

Странни неща в характера на Кандита, която всъщност беше обичана от всички, защото по цял ден пееше с много хубав глас, шегуваше се и правеше услуги на съседите си; това, което не им позволяваше, беше да се бъркат в живота й, като й носят хабери и своднически предложения от разни типове, които много я харесваха. Да. Въпреки че се подиграваше с техните светии и други работи, тя беше симпатична на съседите си… с изключение на младата негърка Чела, тази от № 21, която винаги я гледаше много сериозно и с пренебрежение и не й благодареше, ако тя й направеше някаква услуга.

Чела най-много се интересуваше от истинската причина за нейното решение да остане в „Дом Лола”, знаейки много добре, но отричайки винаги упорито всичко — бедността и магьосничеството на квартала – най-усамотен и тайнствен в предградието. Чела сама разсъждаваше над съмненията си и я преследваше. Боже!

Искаше да я хване на местопрестъплението, защото още от момента на нейното пристигане беше предусетила истината и в сърцето й беше се настанило безпокойството, защото в това поведение имаше нещо, което щеше да се окаже пагубно за нея и тя загуби и сън, и апетит. Татко Касимиро — един много ловък човек в тези работи, беше хвърлил охлювите, с които гадаеше, както само той умееше да прави това, и никога не я лъжеше.

А „елифасите” бяха предупредили стария магьосник да каже на Чела да внимава много със светлата канела, защото ще почерни най-хубавото й нещо в живота. А най-хубавото нещо в нейния живот беше нейното „предпочитание” към Пауло, нейния съпруг, най-силния негър и с най-добра осанка, който работеше в Меркадо Унико и с когото живееше от две години.

Пауло стоеше прав до вратата на стаята си, когато пристигна Кандита, облечена като артистка от Холивуд; мулатката беше го погледнала и задържала няколко секунди погледа си върху него. И тъй като пристигането у лелята и връщането трябваше да стане със същата кола, която я беше докарала, след този поглед тя остана с мисълта да установи отново там своето местожителство. Какви неща стават в живота!

Беше съумяла да направи така, че винаги, когато идваше Пауло, Кандита се сблъскваше с него и използваше престоя си там, за да занесе на Чела чиния с някаква любима храна, да я помоли за нещо назаем и да седне за да си побъбри с тях. А Пауло, макар и много верен и страхуващ се от жена си, изглежда, започваше да й обръща внимание!

Но жена му не беше глупачка и не можеше да я заблудят! Дебнеше мулатката и мъжа си. Беше открила особените й усмивки и нейната непредпазливост. Безсрамница! Да кара негъра да се възхищава от подскачащите й, щръкнали и подканващи гърди, движейки все по-рязко тялото си… Когато Пауло я поглеждаше с крайчеца на окото си…

Разбира се, татко Касимиро също й беше препоръчал да не пропуска нищичко от религиозните неща, за да не се откажат от подкрепата си, ако се има вяра и доверие в Чанго и Бабалу; и Чела поставяше под възглавницата на Пауло ножичките, докоснати до магнитния камък, под формата на кръст и с едно парче от долнитe му гащи беше вързала седемте възела, произнасяйки седем пъти неговото име, а после го беше заровила в една саксия със седефче; докато растението не започнеше да повяхва, нямаше опасност негърът да поиска да избяга.

А също тъй не се отказваше и от безбройните чудотворни молитви, като тази на Магнитния камък, на Справедливия съдия и на Самотната душа, като ги четеше до техния олтар със запалени свещи и с огърлиците, които Света Варвара толкова много обичаше.

Тя предчувствуваше, че Кандита търсеше начин да остане насаме с Пауло, за да го предизвика и подведе, и не изпускаше из очи нито за миг нито една негова стъпка. А когато негърът беше на пазара и Кандита излезеше, тя обикаляше наоколо и се доверяваше на някои другари на мъжа й, които я уважаваха, и молеше да я уведомяват, ако видят нещо лошо.

Истината е, че Пауло вече не беше същият, както преди, и дълго мълчеше, когато беше при нея, като че мислеше за нещо друго и дори беше пренебрегнал на два пъти разкошните сладкиши със сусам, които тя правеше така, че да си оближеш пръстите, или просто беше опитал само една лъжичка от онази вкусна африканска смес от кокчанчу, листа от маланга, калдъръмче, патладжан, домати — всичко, сварено със сол и олио.

Какво имаше мулатката, което тя нямаше? Тялото й беше толкова изящно, толкова добре оформено, толкова гъвкаво и потрепващо като струна, толкова чисто и благоухаещо като тялото на Кандита; чудесни бедра и гърди, пламенен поглед, бели и налети устни, добре подредени зъби… всичко с много плам и чувство.

Черна, много черна, но много красива и когато танцуваше истински африкански танци, не пропускаше нищо от ритъма на „бембе”, а имаше и много бели, мулати, негри и метиси с много пари и политическо влияние, готови да дадат за нея всичко, а тя предпочиташе бедния и мизерен живот редом с Пауло, с нейния Пауло, който можеше да има много „мадами” едновременно, но се чувствуваше свободен само с нея, която му даваше всичко, което изискваше неговият темперамент.

Онази вечер, след като разбра изтеглените номера от лотарията и при игрите в Кастильо, Колон и Кампанарио се провали отново, помисли, че работата можеше да не бъде в Кандита и Пауло, а в самата нея.

Обмисли това добре и завърза връвчици, защото много преди да дойде мулатката, беше я изоставил добрият късмет, какъвто имаше винаги, когато отгатваше кои са фишовете, залепени за листа и комбинираше магии и карти, които й даваха. Несъмнено на нея „й се смееха”.

Отиде отново при татко Касимиро и “татата” й каза, че има нужда от пълно очистване, в самата нейна стая и в присъствието на всички съседи от „Дом Лола”… с изключение на Кандита, защото тя със своето безбожие беше се отлъчила и привличаше лошите същества, отдалечавайки по този начин Олорун, Обатала, Чанго, Йемая и Елеггуа.

Прати я да потърси цветя за тайнството от църквата на Салвадор. Защото през тази седмица се празнуваше Рождество Христово и ако можеше да използва случая… защото, когато се свързва религията на белите с тази на негрите се постигаше най-добър резултат.

Всеки наемател от „Дом Лола” донесе по нещо, защото Чела искаше това очистване да се превърне в истински празник. На Огун му харесваше много жертвоприношение с млади козли; на Обатала — гълъби, а на Чанго — черните петли, а тези неща струваха пари, както и специалните ястия, след като приключеше очистването.

Всеки донесе също и любимата си икона, която щеше да стои до Чанго в неговия олтар; Елегуа, Огун, Очоси, Осаку, Бакойо, Лянса, Оля, Иемая, Очун, Ебели, Каско, Нана Букара, Обатала… В един ъгъл поставиха Ечо с лице към стената — този същия дявол, който сееше раздор и разврат сред скромните хора и трябваше да страда, когато му се докажеше, че пагубните му магьоснически сили не струват нищо, когато осъзнае действието на висшите сили…

Тъкмо Ечо влияеше на Елегуа (Самотната душа), с добри намерения общо взето, и понякога помагаше много. Лянса (Девата от Канделария), понеже беше покровителка на Кандита, беше украсена пищно с най-добрите огърлици и платна от бяла, синя, жълта и червена коприна, за да упражнява доброто си влияние върху душата на мулатчицата и да прогони от главата й лошите помисли, които се залавят като пиявици и карат момичетата да се влюбват, отнемайки съпрузите на тези, които са ги спечелили в чиста игра и ги обгръщат с нежност и обич.

Всичко беше подготвено много дискретно, за да не разбере Кандита за празника, да си легне рано и да спи дълбоко. Същата госпожа Соледад беше една от поканените и беше донесла малкото, което можеше, и своите украшения за големия олтар. Чела беше успяла да намери цветя с посредничеството на църковния прислужник, който беше приятелски настроен към нея и беше й подарил карамфили, маргаритки, перуники и дори няколко гладиоли, всички много добре запазени.

Стаята се оказа малка за толкова хора, защото наемателките бяха дошли с мъжете си и с по-големите си деца, а освен татко Касимиро служеше и друг знаменит „бабалоча”. Четиридесет и девет свещи по една песета от чист восък осветяваха олтара, поставени по стъпалата отгоре надолу, и в една тенджера, на пода, бяха сложени талисманите: кучешки зъби, кехлибар, огърлици, камък магнит… охлюви и торбички с тамян и прах от жаби.

В полунощ се откри церемонията със слаб, потреперващ удар по „батукафу” или „бонго”. Присъстващите бяха се наредили в кръг — наклякали, а в средата на стаята беше поставено голямо корито, в което Чела щеше да бъде освободена от всякакви лоши влияния.

Пауло не беше се противопоставил на това нещо, напротив, забелязваше се, че е доволен и беше допринесъл за пищността на церемонията с десет песо и една кошница с банани, млечна царевица, кокосови орехи, тикви и кимбомбо, а също тъй и с дамаджана иго — ракия с мед за прочистване, която загрява, но не напива; искрено вярващ, той обичаше своята негърка и се подчиняваше на законите на Олорун без неприязън, но и с никакво особен ентусиазъм.

Всички свещи се изгасиха и „бабалаото” започна да шепне с меден глас напевното призоваване на всички африкански божества, при което всички присъстващи едва доловимо започнаха да му пригласят в хор. Съвсем на тъмно Чела сваляше от себе си всичките си дрехи и обувките, докато остана съвсем гола.

Там никой от мъжете не трябваше да се поддава на похотливи желания и помисли; когато отново запалиха свещите и младата негърка, вече в средата на коритото, започна да получава от “ялочето” и неговия помощник обтриването с кръвта на един черен петел – перата му бяха стрити почти на прах, а върху главата й се посипваха и стигаха чак до краката й чумбас, пълни със стърган кокосов орех, суха царевица и нещо приготвено с чиста босилкова вода, чудотворни билки и някои цветове от цветята за празнуване на Рождество Христово.

След като свърши това окъпване, татко Касимиро събра всички подправки в една шарена покривка за маса, на бяло и червено, и направи вързоп. Празното корито беше захлупено и върху него застана права Чела.

Бабалаото натърка цялото й тяло с едно черно пиле и се пресегна за една кутия от олтара, пълна с масло от корохо**, с което я намаза с ръката си от ходилата на краката до косата.

Младата негърка се чувствуваше щастлива, поемаше си дълбоко въздух и продължително издишваше, сякаш се намираше в някой прекрасен курорт, и гледаше своя негър, възхитен и горд от съвършените линии на тялото й, които правеха жена му да изглежда като скулптура на богиня от абаносово дърво. А останалите мъже, подтискайки похотта си, му завиждаха и свеждаха поглед към земята.

Всички мебели бяха изнесени от стаята. До стената бяха оставили само едно ново брезентово легло и татко Касимиро го разгъна и заповяда на Чела да легне на него. После я зави с един бял чаршаф, който му беше подаден от една от присъстващите съседки. Оставаше само да се напълни черното пиле, за да го занесат на четири кьошета й да го изхвърлят, без никой да ги види — за да се махне всичко, което е могло да остане от нещо лошо. Тази част щеше да се осъществи след яденето, което беше наредено в съседната стая. Трябваше да се изчака предпазливо времето, през което Чела трябваше да остане легнала, отпуснала добре мускулите си и със затворени очи…

На вратата някой извика…
Бабалао направи знак. Не можеше да отварят преди очистената да се облече напълно, с други дрехи. Не можеше да бъде полицията, защото капитанът на района беше разрешил тази церемония, но само при условие да не стават скандали и разправии.

Повторното повикване на вратата беше по-силно, по-настойчиво.

— Нека се умори да чука, докато дойде времето — промърмори татко Касимиро.
Но този, който викаше, беше също тъй решителен човек, пламенен и нетърпелив, а не от тези, дето се примиряват, оттеглят се и чакат дълго. И сред уплаха и изумление се чу някакъв трясък като при земетресение и вратата, която не беше много здрава, се отвори от край до край и пред нея се озова, застанала с ръце на кръста, усмихвайки се предизвикателно, надменна… не друга, а самата Кандита.

Бяха останали напразни всички предпазни мерки тя да не разбере за церемонията. Още в същия ден беше осведомена, че Чела е ходила у татко Касимиро, защото имаше приятели, които я осведомяваха за всичко, което я интересуваше. И беше разбрала, че тя, самата тя, представляваше главното безпокойство за Чела заради нейната ревност и подозрения. Разбира се! Имаше пълно право и не се учудваше на нейните действия, защото жените предугаждат тези неща и не можеш да ги заблудиш.

Беше влюбена, лудо влюбена в Пауло и беше се отказала от богатството, от лукса, от това, да живее безгрижно само защото след случайното си пристигане, още при първото впечатление от тези херкулесови гърди, тези черни и ведри очи и тази усмивка на здрав и добър човек, силен и смел, бяха разбунтували африканската й кръв. Защото дотогава не бе чувствала това нито към каталанеца, нито към някой бял, мулат или метис и дори се надсмиваше на тези неща.

Изчакваше спокойно благоприятен случай да привлече негъра, без да го обладава, защото жена му осуетяваше всички удобни моменти. И вече беше уморена и страстта й я тласкаше да осъществи нещо мечтано без заклинания и без магии, защото тя не вярваше на празните приказки на китайските цигани.

През нощта, избрана за изпълнение на очистването, тя беше се престорила на заспала, беше оставила церемонията да си продължава и благодарение на една пролука беше присъствала на всичко и когато видя съперницата си гола, с тяло, достойно да предизвика възхищение у всеки мъж, толкова хубаво и стегнато, както нейното, тя се уплаши, че няма да може да впечатли Пауло със своите женски прелести. Тя, Кандита, наистина танцуваше добре, но без Африка, а модерно и същата румба и звукът имаха тази тоналност „янки”, нещо което истинските негри презират и ненавиждат…

Не знаеше това, което се готвеше да направи, когато реши да нахлуе в стаята на Чела, при първото, дискретно повикване. Когато забеляза пренебрежителното мълчание, сякаш не знаеха за нея, лесният й гняв стигна до крайната си граница и тя реши, че ще влезе с всички средства и по всякакъв начин. И отстъпвайки назад няколко крачки, се засили, блъсна с рамо вратата и я изтръгна почти изцяло с ръждясалите й панти.

Притичалите се реагираха, изпълнени с гняв, и щяха да се нахвърлят върху момичето, но бабалаото ги спря и им заповяда да се върнат на местата си в кръга. Чела понечи да стане, но тъкмо самата госпожа Соледад я убеди да си остане на мястото и да си лежи спокойно. Татко Касимиро заговори кротко на нашественичката:

— Момиче, Кандита, дъще моя, знаеш ли какво направи? Помни, че си кръвна племенница на Рутилио, когото толкова почитахме. Ти се подигра над най-светите неща на твоята раса и това ще ти донесе нещастие. Но не беше самата ти, знам това, която направи тези глупости, а Ечо, който не се уморява да върши пакости, и Елеггуа, която лесно може да бъде заблудена от Мало…

Тези думи изтръгнаха от гърдите на Кандита бурен, неудържим смях. Беше облякла само една лека нощница, и при кокетното клатушкане на светлината на многобройните свещи се очертаваха великолепните чувствени форми, пропити със силни, проникващи парфюми…

— Слушай, бабалао — извика весело тя — макар че се чувствувам повече черна, отколкото бяла, лишена съм от всякаква лицемерна набожност; модерна съм и не вярвам в нищо, което не е реално, което не може да се види… И тъй като имам да разрешавам също свои проблеми, още сега ще приложа моя способ…

И разтваряйки отгоре додолу ципа на нощницата си, тя изложи на показ в целия си апогей бронзовото си тяло, тържествуващо и предизвикателно, потръпващо от желание и вълнение… Впи поглед в очите на Пауло, който я съзерцаваше възторжено, тръпнещ и също тъй желаещ я страстно.

Останалите мъже я гледаха също пленени и омагьосани от родовия мирис, проникнат от разкошните френски парфюми, които изостряха всички инстинкти и освобождаваха от всякакъв самоконтрол, прогонвайки всички религиозни страхове, за да се чувствуваш като на колена пред езическата действителност на изригващия живот и подканващ да се потопиш в неговите сладострастни трепети. Самият бабалао, вече възрастен човек, не можа да каже нито дума, а жените, макар и разгневени и опасявайки се от тайнственото наказание, й се възхищаваха и й завиждаха.

Вцепенението достигна връхната си точка, когато Кандита със сладострастна походка стигна до мястото, където се намираше Пауло, и обгръщайки го с ръце през врата и доближавайки устата му, го целуна бясно, сякаш искаше да я изпие на един дъх. Негърът забрави за мястото, където се намираше, за церемонията и за собствената си жена, която беше припаднала, изтегната в походното легло, и отвърна на този порив, притискайки до себе си тялото на момичето.
— Да се махаме оттук — заповяда му тя, като го дръпна.

И негърът, омагьосан, разтреперан от сладострастие и опиянение от това тяло и този също тъй милващ глас, й се подчини.
Всички понечиха да ги спрат, но татко Касимиро, докато помагаше на Чела, ги възпря със своята религиозна авторитетност.

— Оставете ги да вървят. Никой с нищо не може да предотврати това – казва ми го Чанго и всички останали: двамата са пленници на Ечо и трябва да се изчака да изтлее злият огън, който ги води. Да призовем всесилните същества да ги спасят и тогава ще се възвърне мирът в този помрачен дом.
______
* Серо — квартал в Хавана.
** Корохо – вид американска палма

Превод от испански: Димитър Ангелов

“Тя не вярваше в заклинания” – “Ella no creía en “bilongos” ” – in: Cuentos cubanos del siglo XX. Antología. Biblioteca básica de literatura cubana. Editorial Arte y Literatura. La Habana, 1975.

Херардо дел Валье(Gerardo del Valle, 1898-1973) е роден във Венецуела и родителите му, кубинци, се преселват в Куба, когато той е още четиригодишен. Разказвач, поет и журналист – публикува разкази, хроники, статии и репортажи в най-различни издания в Куба и чужбина.

Принадлежи към авангардното поетическо движение в Куба и е един от първите кубински автори с негърска тематика.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini