Public Republic Art Studio

Из “Последен дъх”

18 май, 2010 от · 1 Коментар

Луис Бунюел

ПАМЕТ

270640181_2c7e042f66
Photo: exage

През последните десет години от живота си майка ми малко по малко изгуби паметта си. Когато отивах да я видя в Сарагоса, където живееше с братята ми, случваше се да й дадем някакво списание, което тя внимателно разлистваше от първата до последната страница. После й го вземахме от ръцете и й поднасяхме друго, което в действителност бе същото. Тя започваше да го разлиства със същото внимание.

Стигна дотам, че не разпознаваше децата си, не знаеше кои сме ние, коя е тя. Влизах, целувах я, оставах известно време с нея – физически не бе засегната, дори беше много подвижна за възрастта си, – после излизах, за да се върна след малко, а тя ме посрещаше със същата усмивка, канеше ме да седна, сякаш ме виждаше за пръв път, вече не знаеше дори името ми.

В колежа в Сарагоса можех да декламирам наизуст списъка на испанските вестготски крале, повърхността и населението на всички европейски страни и още много ненужни неща. Обикновено подобни упражнения по механично запаметяване биват презирани в колежите.

В Испания наричат такива ученици memorion. И аз самият, колкото и да бях memorion, се отнасях саркастично към тези жалки демонстрации.

Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи.

С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта. Амнезията – която лично аз започнах да усещам някъде към седемдесетата си година – тръгва от имената и най-близките спомени: но къде съм си оставил запалката преди пет минути? Какво исках да кажа? Това се нарича антероградна амнезия. Тя бива последвана от ретроградна, която се разпростира върху събитията от последните месеци, от последните години: как се казваше хотелът в Мадрид, където бях отседнал през май 1980?

А заглавието на книгата, която ме заинтересува преди шест месеца? Вече не знам, напрягам се дълго, безрезултатно. И накрая настъпва ретроградната амнезия, която може да заличи един цял живот, като при майка ми.

Засега още не съм усетил признаци на третия тип амнезия. От далечното си минало, от детството си пазя многобройни и ярки спомени, както и множество лица и имена. И ако ми се случи да забравя някое, не се тревожа кой знае колко. Знам, че ще изникне ненадейно от подсъзнанието, което работи неуморно и подмолно.

Затова пък понякога изпитвам остро безпокойство, дори страх, когато не мога да си спомня нещо, преживяно неотдавна, името на човек, когото съм срещнал през последните месеци, или дори названието на предмет. Изведнъж личността ми се натрошава, разпада. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, ала всичките ми усилия, целият ми гняв остават безплодни. Дали пък това не е началото на пълната загуба на паметта? Ужасно е чувството, когато си принуден да прибягваш до метафора, за да кажеш „маса“. Нещо повече, това е най-мъчителният страх: да си жив, но вече да не разпознаваш самия себе си, да не знаеш кой си.

Преди да започнем да губим паметта си, макар и откъслечно, не можем да си дадем сметка, че тя всъщност е основата на целия ни живот. Живот без памет не би бил живот, също както интелект без възможност за изява не би бил интелект. Нашата памет е целостта ни, разумът на действията ни, чувствата ни. Без нея сме нищо.

Често съм си мислил да включа в свой филм сцена как един човек се опитва да разкаже някаква история на свой приятел. Но забравя всяка трета дума, от най-обикновените – като „кола“, „улица“, „полицай“. Ломоти, заеква, помага си с ръце, търси поетични еквиваленти, докато най-сетне приятелят кипва, удря му плесница и си отива. А понякога, за да се защитя от страховете си посредством смеха, разправям за онзи, дето отишъл при психиатъра да се оплаква от смущения и празноти в паметта. Психиатърът му задал някой и друг общ въпрос и му рекъл:

– Е, кажете сега. Тези празноти?

– Какви празноти? – запитал човекът.

Абсолютно необходима и всемогъща, паметта е също и крехка, застрашена. Застрашена не само от старата си неприятелка забравата, но и от фалшивите спомени, които я заливат ден след ден. Един пример: колко пъти съм разправял на приятели за сватбата на Пол Низан – интелектуалец марксист от 30-те години. Пред очите ми бяха църквата в Сен Жермен де Пре, присъстващите, сред които и аз самият, олтарът, свещеникът, Жан-Пол Сартр като свидетел на младоженеца. Докато един ден миналата година изведнъж ме прониза мисълта: но това не е възможно! Никога Пол Низан, убеден марксист, й жена му, от семейство на атеисти, не биха се венчали в черква! Абсолютно недопустимо. Значи съм преиначил спомена? Дали пък просто не съм си го измислил? Не съм ли смесил две неща? Не съм ли наложил обичайния църковен декор върху разказана ми сцена? И до днес не знам.

Паметта непрекъснато е заливана от въображението и мечтанието и поради изкушението да вярваме в реалността на въображаемото ние превръщаме накрая лъжата в истина. Което впрочем не е от голямо значение, защото са еднакво изживени, еднакво лични.

В тази полубиографична книга, където ще се случи да се отклонявам като в пикаресков роман, да се поддавам на неудържимото очарование на неочакваното развитие на разказа, може би въпреки бдителността ми са останали все пак някои фалшиви спомени. Повтарям, това е маловажно. Изтъкан съм от грешките и съмненията си, също както и от убежденията си.

И понеже не съм историк, не съм си помагал с никакви бележки, с никакви книги, така че предлаганият тук портрет безспорно е моят, с моите твърдения, колебания, повторения, пропуски, с моите истини и лъжи, накратко – с моята памет.

СПОМЕНИ ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Бях тринайсет-четиринайсетгодишен, когато за пръв път напуснах провинция Арагона. Бях поканен от приятели на семейството, които прекарваха лятото във Вега де Пас край Сантандер, в Северна Испания, и прекосявайки страната на баските, открих с омая един нов, неочакван пейзаж, напълно различен от онзи, който познавах дотогава. Виждах облаци, дъжд, гори, забулвани в мъгли, влажен мъх по скалите. Прелестно усещане, което вече нямаше да ме напусне. Обикнах севера завинаги, студа, снега и буйните планински потоци.

Земята на Южна Арагона е плодоносна, но прашна и страхотно суха – може да мине година, дори две, без да видим облаци да се гонят по безстрастното небе. Когато някое валмо дръзваше да се появи иззад планините, съседите, работещи в една бакалница, тропаха на къщата ни, на чийто покрив се издигаше кулата на малка обсерватория. Оттам те с часове наблюдаваха приближаването на облака и казваха натъжено, клатейки глава: „Южен вятър. Ще мине надалеч.“ Не се лъжеха. Облакът се отдалечаваше, без да се отблагодари на земята с капчица дъжд.

Една година на страшна суша жителите на съседното село Кастелсерас, воглаве със свещениците, организираха процесия – una rogativa, – за да измолят от небето дъжд. Тъмни облаци се трупаха този ден над селото. Процесията изглеждаше почти излишна.

Но уви, облаците се разпръснаха, преди процесията да е свършила, и парещото слънце изскочи отново. Тогава буйните глави, каквито се срещат във всяко село, грабнаха статуята на Богородица, която предвождаше процесията, и докато минаваха по един мост, я хвърлиха в реката, в Гуадалупе.

Може да се каже, че в моето село, където се родих на 22 февруари 1900 година, Средновековието продължи чак до Първата световна война. Изолирано, застинало общество с ясно изразени различия между класите. Уважението, подчинението на трудовите хора спрямо аристократите и едрите поземлени собственици изглеждаше непоклатимо, здраво вкоренено в старите привички. Ръководен от камбаните на църквата „Богородицата от Колоната“, животът протичаше хоризонтално – все същият, установен веднъж завинаги. Камбаните известяваха за религиозни- те церемонии (литургии, вечерни, часове за молитва), но също и за събитията от всекидневието, биеха на умряло или когато някой агонизираше, с един особен звън, наричан toque de agonia. Когато жител на селото се изправеше пред дверите на смъртта, една камбана бавно биеше за него, голяма камбана с дълбок плътен глас за последната борба на някой възрастен, по-лека бронзова камбана за агонията на дете. По нивята, по пътищата, по улиците хората спираха и се питаха: „Кой ли умира?“

Спомням си и тревожния звън при пожар, и тържествения за големите неделни празници.

Каланда наброяваше към пет хиляди жители. Това голямо село на провинция Теруел, което не предлага нищо забележително на забързания турист, е разположено на осемнайсет километра от Алканис. В Алканис спираше влакът, който ни докарваше от Сарагоса. Три конски коли ни чакаха на гарата. Най-голямата се наричаше jardinera. Закритата беше galera. Имаше и една малка двуколка. Многобройно семейство, натоварено с багаж и придружено от прислуга, ние се наблъсквахме в трите коли. Бяха ни необходими близо три часа под жестокото слънце, за да преминем осемнайсетте километра до Каланда, но не си спомням да съм се отегчавал дори минутка.

Като се изключат празникът на Богородицата от Колоната и септемврийските панаири, през останалото време твърде малко странници минаваха през Каланда. Всеки ден към дванайсет и половина сред вихрушка от прах се появяваше дилижансът от Макан, теглен от мулешки впряг. Той докарваше пощата, а понякога и случаен търговски пътник. В селото за пръв път видяха автомобил едва през 1919-а.

Купи си го дон Луис Гонсалес, либерален и модерен, дори антиклерикален човек. Майка му доня Тринидад, вдовица на генерал, произхождаше от аристократично семейство от Севиля. Тази изискана дама стана жертва на бъбривостта на своята прислуга. Наистина тя използваше за интимния си тоалет един скандален уред, чиято подобна на китара форма биваше описвана с широк жест от възмутените целомъдрени жени от доброто общество в Каланда. Поради това биде известно време те отбягваха да приказват с доня Тринидад.

Същият този дон Луис Гонсалес изигра решаваща роля, когато лозята на Каланда бяха поразени от филоксера. Насажденията умираха неспасяемо, ала селяните вироглаво отказваха да ги изкоренят и да ги подменят с американски сорт, както сториха навред из Европа. Един агроном, дошъл специално от Теруел, инсталира в голямата зала на кметството микроскоп, с който можеше да се наблюдават паразитите. Никаква полза. Селяните не скланяха да подменят лозите си. Тогава дон Луис изкорени своите без остатък, за да даде пример. И понеже го бяха заплашили, че ще го убият, разхождаше се с пушка из лозята си. Колективен инат, типично арагонски, късно надвит.

Южна Арагона произвежда най-хубавия зехтин в Испания, а може би и в света. Реколтата, някои години великолепна, зависеше от сушата, която можеше да обрули дърветата. Считани за големи специалисти, селяни от Каланда всяка година ходеха да кастрят дръвчетата в Андалусия, около Хаен и Корду. В началото на зимата започваше беритбата на маслините и докато работеха, селяните пееха специална за случая хота. Мъжете, покачени на стълби, удряха с тояги отрупаните с плод клони, а жените ги събираха по земята. „Jota Olivarera“ е нежна, мелодична и изящна, поне в спомените ми. Тя странно контрастира с грубата сила на местните арагонски песни.

Друга песен от онова време се е врязала завинаги в паметта ми, някъде по средата между будното състояние и съня. Струва ми се, че днес е изчезнала, защото мелодията се предаваше устно от поколение на поколение, без да бъде записана. Нарича се „песен на зората“. Преди развиделяване група момчета обикаляха улиците, за да разбудят жетварите, които трябваше да са на работа от първите часове на деня. Може би някои от тези „разбудвачи“ са още живи и биха могли да си припомнят думите и мелодията, та песента да не изчезне, великолепна полурелигиозна, полусветска песен, дошла от далечно минало. По жътва тя ме събуждаше посред нощ. После заспивах отново.

През останалата част от годината двойка нощни пазачи, съоръжени с фенери и къси копия, люлееха нашия сън. „Слава на господа!“, викаше единият (Alabado sea Dios), а другият отговаряше: „Слава вовеки“ (Рог siempre sea alabado). Казваха още: „Единайсет часът, ясно“ (Las once, sereno), много по-рядко – каква радост: „Облачно“ (Nublado) и понякога – о, чудо: Lloviendo (Вали).

В Каланда имаше осем мелници за маслини. Едната вече беше водна, ала останалите действаха точно както по римско време: тежък конусообразен камък, влачен от коне или мулета, стриваше маслините върху друг камък. Сякаш нищо нямаше да се промени. Същите жестове и същите желания се повтаряха от баща на син, от майка на дъщеря. До нас едва достигаше отгласът на прогреса, който отминаваше надалеч, както облаците.

СМЪРТ, ВЯРА, СЕКС

Всеки петък сутринта десетина мъже и жени в напреднала възраст бавно сядаха до църковната стена срещу нашата къща. Те бяха най-бедните сред бедните, los pobres de solemnidad. Един от прислужниците ни излизаше и им раздаваше по къшей хляб, който те целуваха почтително, както и монета от десет сентавос, щедра милостиня в сравнение със „сентавос на брада“ – тоест на глава, – обикновено подхвърлян от другите селски богаташи.

На Каланда дължа първите си срещи със смъртта, която, заедно с дълбоката вяра и събуждането на половия инстинкт, съставлява живата сила на моето юношество. Един ден се разхождах с баща си в маслинова горичка, когато ветрецът донесе отвратителна сладникава миризма. На стотина метра от нас едно умряло магаре, ужасно подпухнало и разкъсано, служеше за пиршество на десетина лешояда и няколко кучета. Гледката хем ме привличаше, хем ме отблъскваше. Тежко заситени, птиците едва можеха да се вдигнат във въздуха. Селяните не зариваха умрелите животни, убедени, че като се разложат, обогатяват почвата. Стоях като омагьосан пред тази гледка, отгатвайки някакво смътно метафизическо значение отвъд гниещата материя. Баща ми ме хвана за ръка и ме отведе.

Друг път един от пастирите на стадото ни в резултат на някакво глупаво спречкване бе ударен с нож в гърба и умря. Мъжете винаги носеха остра кама в широкия си пояс, наричан фаха.

Аутопсията бе извършена в параклиса на гробището от селския лекар и помощника му, който изпълняваше също и службата на бръснар. Присъстваха четирима-петима приятели на лекаря. Успях да се вмъкна и аз.

Шишето с ракия минаваше от ръка на ръка и аз трескаво отпивах за кураж, защото чувствах как той ме напуска при скърцането на триона, отварящ черепа, или пропукването на чупените едно по едно ребра. Накрая трябваше да ме отведат напълно пиян вкъщи, където баща ми ме наказа строго за пиянство и за „садизъм“.

Когато погребваха някого от простолюдието, поставяха ковчега пред отворената врата на черквата. Един викарий обикаляше скромната катафалка, ръсеше я със светена вода и хвърляше шепа пепел върху гърдите на мъртвеца, повдигайки за миг платното, което го покриваше (реминисценция от този жест може да се види във финалната сцена на „Брулени хълмове“). Тежката камбана биеше на умряло. Щом мъжете понасяха ковчега към гробището, разположено на стотина метра от селото, отекваха сърцераздирателните викове на майката: „Ох, сине! На кого ме оставяш! Няма да те видя вече!“ Сестрите на покойника и други жени от семейството, понякога дори съседки, се присъединяваха към вайканията на майката и образуваха хора на оплаквачките.

Смъртта непрекъснато доказваше присъствието си, тя беше част от живота, както в Средновековието.

Също и вярата. Дълбоко вкоренени в римския католицизъм, нито за миг не можехме да поставим под съмнение тази универсална истина. Имах един много благ, много мил чичо, който беше свещеник. Наричахме го тио Сантос, чичо Сантос. Всяко лято ме учеше на латински и френски. В църквата му служех за помощник и участвах в хора на света Кармен. Бяхме седмина или осмина. Свирех на цигулка, един от приятелите ми на контрабас, а ректорът на една религиозна институция в Алканис свиреше на виолончело. Заедно с певци на наша възраст свирихме и пяхме двайсетина пъти. Неколкократно бяхме канени в манастира на кармелитите – по-късно на доминиканците, – който се издигаше на излизане от селото, манастир, основан към края на XIX в. от някой си Фортон – жител на Каланда, женен за благородничка от рода Каскахарес. Дълбоко набожна двойка, която нито ден не пропускала богослужението. По-късно, в началото на Гражданската война, доминиканците от този манастир бяха разстреляни.

Каланда имаше две черкви и седем свещеници. Като се добави и тио Сантос, който след един нещастен случай – падна в пропаст по време на лов – бе нает от баща ми като управител на имението. Вездесъщността на религията се проявяваше и във всички дребни неща от живота. Например забавлявах се, като отслужвах литургия на тавана пред сестрите си. Притежавах различни култови предмети от олово, както и свещенически одежди.

3682397917_21583830f3
Photo:bazylek

ЧУДОТО НА КАЛАНДА

Вярата ни беше толкова сляпа – поне до 14-годишна възраст, – че всички приемахме за чиста истина прословутото чудо на Каланда в лето господне 1640-то. То е дело на Богородица от Колоната, наречена така, защото се явила на свети Яков в далечните времена на римското владичество върху една колона в Сарагоса. Богородицата от Колоната, покровителка на Испания, е една от двете големи испански мадони, другата естествено е Гуадалупската, която ми се струва далеч по-второразрядна (тя е покровителка на Мексико).

Та през 1640-та кракът на един жител на Каланда, Мигел Хуан Пелисер, бил смазан от колелото на каруца. Наложило се да го ампутират. А той бил много набожен и всеки ден ходел на църква, топвал пръст в маслото на кандилото пред статуята на Богородица и мажел чуканчето от отрязания си крак. Една нощ Богородица с ангелите слязла от небесата и му поставила нов крак.

Като всички чудеса – които иначе не биха били чудеса – и това чудо било потвърдено от многобройни религиозни и лекарски авторитети от онова време. То подхранило обилна иконография и множество книги. Великолепно чудо, пред което деянията на Богородицата от Лурд ми се струват почти жалки. Човекът се сдобил с нов-новеничък крак, след като неговият бил „отписан завинаги“! Баща ми подари на енорията в Каланда прекрасна хоругва, каквито се носят при процесии, която беше изгорена от анархистите през Гражданската война.

Разказваха из селото – където никой от нас не се съмняваше в тази история, – че крал Филип IV лично дошъл да целуне крака, възстановен от ангелите.

Не мислете, че преувеличавам, когато говоря за съперничество между различните Богородици. По онова време в Сарагоса един свещеник споменал в проповедта си за Богородицата от Лурд, като признал заслугите ѝ, но тутакси добавил, че са по-малки от тези на Богородицата от Колоната. Сред присъстващите имало и десетина французойки, гувернантки или компаньонки в добри сарагоски семейства. Те били шокирани от думите на свещеника и протестирали пред епископа Солдевиля Ромеро (застрелян няколко години по-късно от анархистите). Не можели да понесат да унижават прочутата френска Мадона.

Към 1960-та в Мексико разказах за чудото на Каланда на един френски доминиканец.

Той ми рече с усмивка:

- Скъпи приятелю, май се поувлякохте, а?

Смърт и вяра. Вездесъщност и мощ.

Като контраст радостта от живота беше още по-силна. Въжделението изостряше удоволствията, когато биваха постигнати. Препятствията подсилват радостта.

Въпреки искрената ни набожност нищо не беше в състояние да успокои нетърпеливото сексуално любопитство и постоянното, натрапчиво желание. На дванайсет години все още вярвах, че децата идват от Париж (но без щъркели, просто по влака или с кола), докато едно другарче, с две години по-голямо от мен – щеше да свърши под куршумите на републиканците, – не ме посвети в голямата тайна. То бяха тогава обсъждания, предположения, неточни сведения, първи жестове, първи прояви на тираничността на половия инстинкт – или онова, през което минават всички хлапаци по света. Учеха ни, че най-високата добродетел е целомъдрието. Без него не можело да се постигне похвален живот. Мъчителните битки на инстинкта срещу целомъдрието ни терзаеха дори само като помисли, като потискащо чувство за прегрешение. Йезуитите ни казваха например:

– Знаете ли защо Христос не отговори на Ирод?

Защото Ирод беше похотлив, а това е порок, от който нашият Спасител изпитваше дълбоко отвращение.

Защо е това отвращение пред въпросите на секса в католическата религия? Често съм си задавал въпроса. Несъмнено поради най-различни причини – теологически, исторически, морални, а също и обществени.

В едно организирано йерархическо общество половото влечение, което не признава никакви прегради, никакви закони, може всеки миг да се превърне във фактор за безредици и в истинска опасност. Вероятно затова някои църковни отци и свети Тома Аквински са се показвали подчертано строги в смутната и заплашителна област на плътта. Свети Тома стигнал дотам, че считал любовния акт между съпруг и съпруга за опростим грях, защото човек никога не можел да прогони от съзнанието си всяко сладострастие. А сладострастието само по себе си било порочно. Сексуалното влечение и удоволствието били необходими, защото такава била волята Господна, но всеки сладострастен образ (любов заради самата любов), всяка нечиста помисъл трябвало да бъдат прогонени от плътските отношения в полза на една-едничка мисъл: да се роди на земята нов Божи служител.

Ясно е, както често съм казвал, че тази неумолима забрана поражда чувство за прегрешение, което може да стане сладостно. Дълго време и с мен беше така. По необясними причини винаги съм откривал в сексуалния акт известна прилика със смъртта, някаква скрита, но непрекъсната връзка. Дори се опитах образно да изразя това неуловимо чувство в „Андалуското куче“, когато мъжът гали голата гръд на жената и изведнъж лицето й става мъртвешко. Дали защото в детството и юношеството си съм бил жертва на най-жестокото сексуално потисничество, което историята някога е познавала?

В Каланда младежите, които можеха да си го позволят, ходеха два пъти годишно в публичен дом в Сарагоса. Една година – но това беше чак през 1917-а – по случай големия празник на Богородицата от Колоната едно кафене в Каланда нае camareras, келнерки с леко поведение. Те устояха на грубите многобройни пощипвания от страна на клиентите (el pizco на арагонски) два дни, след което бяха принудени да се откажат и си отидоха. Не можаха да издържат повече. Разбира се, клиентите не правеха нищо повече освен да щипят. Само да бяха дръзнали нещо друго, и Гражданската гвардия тутакси щеше да се намеси.

Опитвахме се да си въобразим това проклето удоволствие, несъмнено още по-сладостно, понеже ни го представяха като смъртен грях, да играем на доктор с малките момиченца, да наблюдаваме животните. Един мой приятел дори се опита да интимничи с една кобила, но единственият резултат беше, че падна от столчето, на което се беше покатерил. Добре, че дори не бяхме и чували за содомия.

Лете в часа на следобедната дрямка, на най-тежката жега, когато мухите бръмчаха из празните улици, се събирахме в сумрака на едно магазинче за платове. Зад заключените врати и спуснатите пердета магазинерът ни предоставяше няколко „еротични“ списания, Бог знае как дошли дотук, например „Лозов лист“. Днес тези забранени списания биха се сторили ангелски невинни. Едва можеше да се различи някое поразголено бедро или гръд, но това беше достатъчно, за да разжари нашето желание и разпали откровенията ни. Пълното отделяне на мъжете от жените притуряше към пламенността на несръчните ни пориви. И до днес, спомня ли си първите сексуални вълнения, усещам миризмата на платове.

Когато навърших тринайсет-четиринайсет години, морските съблекални в Сан Себастиан ни предлагаха друго средство за обогатяване на познанията ни. Кабините бяха преградени на две. Лесно беше да се вмъкнеш в едното отделение и през дупка, пробита в преградата, да наблюдаваш разсъбличащите се от другата страна дами.

Само че по онова време модата набоде дълги игли в женските шапки и знаейки, че са наблюдавани, дамите мушкаха тези игли в дупките, без да се страхуват, че могат да извадят нечие любопитно око (спомних си тази подробност по-късно в „Той“). За да се предпазим, слагах ме в дупките малки стъкълца.

Един от трезвомислещите в Каланда, който би се присмял на моралните ни терзания, бе лекарят дон Леонсо. Като непримирим републиканец той беше облепил целия си кабинет с цветни страници от списание „Ел Мотин“, анархистично и остро антиклерикално издание, много популярно по онова време в Испания. Спомням си една от рисунките. Двама тлъсти свещеници са седнали в малка каруца. Впрегнатият между стръките Христос се поти и гримасничи от напрягане.

Идвахме в Каланда само за страстната седмица и през лятото и така чак до 1913-а, когато открих севера и Сан Себастиан. Новопостроената от баща ми къща привличаше любопитните. Някои идваха да я видят дори от съседните села. Беше мебелирана и декорирана във вкуса на епохата, онзи „лош вкус“, към който сега историята на изкуствата предявява иск и чийто най-блестящ представител бе големият каталунец Гауди.

Когато се отвореше главният вход на къщата, за да влезе или излезе някой, виждаха се скупчени по стъпалата, насядали или прави, осем-десетгодишни бедняшки деца, които хвърляха учудени погледи към „луксозния“ интериор. Повечето с по-малко братче или сестриче на ръце, та не можеха да гонят мухите, които кацаха в ъгълчетата на очите им – там, където излизат слъзните жлези, или в крайчеца на устните им. Майките на бебетата работеха в полята, ако вече не се бяха върнали и не готвеха картофи и боб, основната и неизменна храна на земеделските работници.

На около три километра от селото, край реката баща ми построи вила, която наричахме Кулата. Наоколо засади тучна градина и овощни дръвчета, които се спускаха към езерце, където ни чакаше лодка, и към реката. Малък напоителен канал прекосяваше градината, където пазачът отглеждаше зеленчуци.

Семейството в пълен състав – най-малко десетина души – ходехме почти всеки ден до Кулата с две конски коли. Нашата каруца с щастливи дечурлига често срещаше по пътя някое хилаво дрипаво дете, което събираше в безформена кошница конските фъшкии, та баща му да натори стотината ара на градината си. Картини на пълна нищета, които, струва ми се, въобще не ни трогваха.

Често вечеряхме обилно в градината на Кулата под меката светлина на няколко ацетиленови лампи и се връщахме посред нощ. Безделен, безбурен живот. Какви ли щяха да бъдат днес спомените ми, ако съм бил от онези, дето напояваха земята с потта си и събираха конски фъшкии?

Бяхме последните представители на един прастар порядък. Редки търговски контакти. Подчиняване на циклите. Закостенели схващания. Производството на зехтин представляваше единствената тукашна индустрия. Отвън идваха тъканите, металните предмети, лекарствата или по-скоро основните продукти, с които аптекарите после работеха по лекарските рецепти.

Местните занаяти отговаряха на преките нужди: ковач, бакърджия, грънчар, сарач, зидар, хлебар, тъкач.

Селското стопанство си оставаше от полуфеодален тип. Собствениците поверяваха земята на изполичар, който им отстъпваше половината от реколтата.

Запазил съм двайсетина фотографии, направени през 1904 и 1905 г. от приятел на семейството. Те се виждат релефно с помощта на едновремешен апарат. Ето баща ми, доста пълен, с гъсти бели мустаци и почти винаги с кубинска шапка (само понякога със сламена канотие). Ето майка ми на двайсет и четири години – смугла и усмихната на излизане от черква, поздравявана от всички първенци на селото. Ето баща ми и майка ми с омбрела, майка ми покачена на магаре (наричахме снимката „Бягството в Египет“). Ето ме на шест години в царевична нива с други деца. И още перачки, селяни, които стрижат овце, сестра ми Кончита, съвсем мъничка, в краката на баща ми, който бъбри с дон Макарио, дядо ми храни кучето си, едно много красиво птиче в гнездото си.

Днес в Каланда в петък вечер вече не можеш да видиш старци, насядали край черквата, за да изпросят парче хляб. Селото е относително богато, хората живеят добре. Отдавна изчезна националният костюм: широкият пояс, традиционната шапка качируло, пристегнатият панталон.

Улиците са асфалтирани и осветени. Има течаща вода, канализация, кина, барове. Както навсякъде по света, и тук телевизията резултатно допринася за погубването на зрителите. Има коли, мотоциклети, хладилници, материално щастие, грижливо изградено и уравновесено от общество като нашето, където научният и техническият прогрес отпратиха в отдалечени територии нравствения и духовния мир на човека.

Имах щастието да прекарам детството си в Средновековието, това „мъчително и прелестно“ време, както писа Юисманс. Мъчително в материалния си живот. Прелестно в духовния си живот. Точно обратното в днешното.

lbposldyh2
“Последен дъх”
Луис Бунюел

Корица Мека
Страници 327
ИК Колибри
ISBN: 978-954-529-763-2

Луис Бунюел (1900–1983), една от най-ярките и интригуващи фигури на световната култура, единственият голям режисьор сюрреалист, разказва в „Последен дъх“ за своя живот и творчество, за своите съмнения и търсения, за любимите си места и питиета, за страстите и фобиите си, за приятелите си, сред които са Лорка, Елюар, Арагон…

За мнозина сюрреализмът е артистична прищявка на чудати творци, които искат да бъдат различни от масовата буржоазна култура. Но в своята книга Бунюел обяснява, че „истинската цел на сюрреализма обаче бе не да създаде ново литературно, художествено или дори философско движение, а да взриви обществото, да промени живота”.

В тази изключителна книга-изповед фактите са любопитни не само сами по себе си, но и с оригиналността на Бунюеловите тълкувания – непривични, изненадващи, завладяващи.

http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=486

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Stasja // 18 май, 2010 //

    спомням се преди 20-тина години четях тази книга толкова често, че знаех цели откъси от нея наизуст. страхотна книга :) поздравления, че я представяте с новото й издание

Коментирай