Public Republic Art Studio

Джобна енциклопедия на руския модернизъм

3 май, 2010 от · Няма коментари

доц. Магдалена Костова-Панайотова

literaturna_kritika

Руският модернизъм е сложно и противоречиво явление, което възниква в резултат от кризата на позитивизма, като част от духовното явление “сребърен век”. Той си поставя за задача да освободи изкуството от неговата политическа, социална, утилитарна функция, да свали от плещите му обучаващата, възпитаваща и просвещаваща роля, вменявана му векове наред.

От гледна точка на модернизма изкуството трябва да бъде живо, “чисто изкуство”, макар тази формула да не трябва да се абсолютизира, защото още Пушкин казва: “Целта на поезията е поезията”. Творчеството трябва да решава своите задачи, да търси свои форми и изразни средства за изява.

Негова сфера са вътрешният свят на човека, интимните му преживявания и страсти. За разлика от религиозния ренесанс, руският модернизъм не застъпва идеите на славянофилството и не се тревожи за съхраняването на руската самобитност, а се заражда под осезаемото влияние на европейската култура и литература. Това особено се отнася за руския символизъм, който възниква под прякото влияние на западния символизъм.

Както на запад и в Русия мнозина от представителите на модернизма се увличат от мистични умонастроения, окултизъм, теософията и магията.

Символизъм
Символизмът възниква както като реакция срещу позитивистките представи за света, така и като реакция на кризата в религията, разкривайки нов тип боготърсачество. През 90-те години на XIX век идеите на френския символизъм се просмукват и започват да влияят силно върху руското съзнание.

В началото на 90-те години се появяват онези фигури, които поставяме в предисторията на руския символизъм. Фигурите, които влияят най-силно за формирането на естетическата и философската му основа, са Фр. Ницше (с идеята за свръхчовека) и Вл. Соловьов (с идеите за духовното начало, пронизващо света и за Вечната женственост). Сред първопредходиците на течението са Николай Мински, Василий Розанов, Дмитрий Мережковски. В Русия символизмът включва две поколения поети: “по-старите символисти” (И. Аненски, В. Брюсов, К. Балмонт, З. Гипиус, Д. Мережковски, Ф. Сологуб) и “младосимволистите” (А. Блок, А. Бели (Б. Бугаев), Вяч. Иванов.

Д.С.Мережковски е сред първите писатели, които отразяват на теория размислите за крушението на рационализма и вярата – стълбовете на европейската цивилизация и се превръща в един от теоретиците на символизма. Своята теория той излага в доклад, а след година и в книгата си “За причините за упадъка и новите течения в съвременната руска литература”(1902).

В трактата си той отразява виждането, че руските революционни демократи са развалили художествения вкус на руската литература и той трябва да бъде поправен. Според него съвременната литература е поставена пред избор между изкуството на “художествения материализъм” и изкуството на “страстните идеални пориви на духа”, правейки своя избор в полза на второто. Поезията, според него, започва там, където има порив към идеалния смисъл на вечните образи, а истинското изкуство включва сложни символи, мистично съдържание и нови средства за художествено въздействие.

Давайки обективна оценка на състоянието на литературните дела в Русия и в Европа, Мережковски определя по следния начин предпоставките за победата на новите литературни течения: тематичната “износеност” на реалистическата литература, отклонението й от идеалното, несъответствието й на граничните светоусещания на новия човек.

По подобен начин разглежда изкуството и К. Балмонт. Символическата поезия той определя като “поезия, в която органически, ненасилствено се сливат две съдържания: скрита отвлеченост и очевидна красота”.

Валери Брюсов е една от централните фигури на символизма. В поезията и теоретичните му разработки даденото течение е представено в най-пълен вид. Той е убеден, че истинското изкуство е елитарно, не е достъпно за всеки и подчертава неговата автономност както от рационалното познание, така и от религията и мистиката.

Той разглежда символизма като школа, като особен метод на изкуството. За Брюсов символизмът е и особено постигане на реалността “Ключ за тайните”(1903). Той свободата на изкуството от всякакви социално-политически и идеологически фактори. В стихотворението си “Към младия поет”, той извежда три съвета: първият: “бъдещето е областта на поета”, вторият “никому ти не съчувствай, себе си ти обикни безпределно”, и третият : “Покланяй се на изкуството, само не него”.

Съдържание на поезията му става темата за бягство от тукашната действителност, поривът към задпределното, прозренията и предчувствията. Символът при него е противопоставен на всяка очевидност, на общоприетото. Брюсов възприема художника като учител на човечеството.

Почти всичките заглавия на стихосбирките му са на латински или френски: “Ювенилия”, “Шедьоври”, “Ме еум есе”, “Урби ет орби” и др. Aко обективният свят е непознаваем, то поетът може да сгради един хармоничен свят, докосвайки се до отдалечените светове на цивилизациите. Лирическият герой се идентифицира с имена от историята – Мойсей, Ал. Велики, Наполеон, Дедал… Приема революцията от 1917 година, заявявайки по този повод: “Революцията е красива и като историческо явление е величествена”.

Второто поколение поети на символизма внасят важни изменения в концепцията на символизма. Той престава да бъде чисто естетическо явление, а придобива религиозно-философски измерения. Символът става по-сложен и многомерен, сферата му значително се разширява.

Заедно с това е отслабено противопоставянето на идеал и действителност, а земно и небесно. Антитезата им се съхранява, но заедно с това се допуска и установяването между тях на единство и хармония. Мистичната и религиозно-философската страна на символизма по-отчетливо се проявява в творчеството на Вячеслав Иванов. Той подчертава многомерността на символа, смятайки че истинският символ винаги е безпределен и многолик. Сходни идеи развива и А. Бели.

Като поезия и изкуство най-ярко въплъщение символизмът получава в творчеството на А. Блок. “Стихове за Прекрасната Дама” са сред първите му произведения, написани под прякото влияние на Вл. Соловьов и идеите му за Божествената София, за Вечната Женственост. По-късно в творчеството на Блок на преден план излиза темата за разделения свят и за любовта към Русия.
Важно място в творчеството на Блок заема темата за революцията и нейната “музика”.

Той приема Октомврийската революция, посвещава й много философско-естетически творби и поемата Дванадесет”, вслушва се в нейната “музика”, но вижда разрушителния й характер и я приема като “възмездие” за “страшния свят”. В поемата “Дванадесет” Блок предлага своя поглед към революцията, съединявайки я с християнския хуманизъм и оп такъв начин опитва да я “очовечи”.

Акмеизъм (от гр. “акме” – висша степен на разцвет) означава връх, «цветуща сила”. Ражда се под насмешките на символистите, но около столетие след неговото възникване днес е ясно, че от него идват такива поети като А. Ахматова, О. Манделщам, Н. Гумильов. Възниква като поетическо обединение на “Цеха на поетите”( 1911) , противопоставяйки се на символизма, чийто център е «Академия на стиха”. Има още две самоназвания: “кларизъм” (от лат. „clarus“ – чист) и адамизъм (от името на първия човек). Привържениците на акмеизма отхвърлят неяснотата, отвлечеността на символизма, разделението на реалността на “низша” и “висша” и ратуват за освобождаване на образа от наслоените абстрактни смисли.

Те реабилитират предметността, простото и ясно възприемане на живота, първичността на сетивата и връщат поезията на земята, в естествения земен свят. В същото време в поезията те реабилитират ценността на хармонията, формата и композицията. “Тъгата по световната култура”, интересът към отдавна отминалите епохи се превръща в своего рода визитна картичка на акмеизма. Особен интерес акмеистите изпитват към европейското средновековие. Николай Гумильов има най-сериозен принос за разработването на теорията на акмеизма.

В статията си “Наследството на символизма и акмеизмът” той постулира изискването за конкретност, целомъдрие, светла ирония. Новата поезия, според Гумильов, не си поставя за цел да проникне в задпределното и да постигнат непознаваемото. Гумильов сближава поезията и религията, смятайки, че и двете изискват от човека духовна работа, която способства за духовното му израстване. Темата за “силния човек”, за мъжеството, за способността да преодолееш препятствията и да направиш своя свободен и достоен избор е една от основните в творчеството на поета.

Ако Гумильов акцентира върху формалното съвършенство и яснота, то Городецки говори за първобитно свежия поглед върху света, за екзотиката. Новото преоткриване на реалността, според него, става чрез сътворяването на нова, фантастична реалност. Адамистите (В. Нарбут, М. Зенкевич, С. Городецки) са близки до футуристите с пристрастието си към неологизмите и скандалното си поведение, със затрудненията във формата.

Осип Манделщам най-последователно прокарва в творчеството си отказа от задпределното, от тайнствените и непостижимите светове, извеждайки идеята за словото като материал за строителство. Поетът е видян като зидар, сътворяващ сграда от думи в статията “Утрото на акмеизма”. Оттук сравнението на стиха с готически храм, оттук и “архитектурните стихове на поета в стихосбирката “Камък” 1916. В статията на Манделщам е отразен и друг характерен момент за акмеизма – верността на културната памет, на праха на столетията.

Една от най-ярките фигури на руската поезия и култура е Ана Ахматова. Поезията й се ражда под силното влияние на А.С. Пушкин. Поетичният й език е сближен с разговорната реч. В творчеството си тя отразява преживявания-наблюдения, разкриващи поразително богатство на вътрешния свят.

Ролята на детайла в стиховете й е ключова. Много от стиховете й са епиграмни по словесната си форма. Поезията й започва със стихове за любовта, тема, централна в цялото й творчество. Но заедно с това в произведенията й намират отражение всички беди, радости и загуби, които понася руският народ. Към шедьоврите й се отнасят творби като “Сивоокият крал”, “Библейски мотиви”, “Поет”, “Реквием” и др.

Изявите на творците модернисти често приемат формата на анархичен естетически бунт против установените традиции и норми в изкуството. Началото на авангарда в Русия се свързва с футуризма като сензация на деня, но и като плодотворно влияние. Н. Крилова извежда като най-съществени за характеристиката на авангарда четири “анти”: антиестетизъм, антимиметизъм, антипрофетизъм, антитрадиционализъм.

Карнавализацията на собствения бит, епатажът на публиката, преднамерените демонстрации са характерни за руския футуризъм, който отразява по своеобразен начин еволюцията в литературата на западния свят от Рембо до дадаизма. Разрушението и широкото негиране на авангарда е форма на самобичуване, доколкото творците от това направление изпитват абсолютният предел на нещата. За ранния футуризъм са характерни аналитични тенденции, разлагане на формите, кривите обеми.

През 20-те години на XX век преобладават опитите са се уловят явленията в синтетичен вид (пирамидата на В. Кандински, кубът на К. Малевич и др.). Сред най-ранните футуристични обединения са “умерените” футуристи от група “Центрофуга” (С. Бобров, Б. Пастернак, Н. Асеев). Първата си книга Б. Пастернак издава през 1913 година – “Близнак в облаците”. В творчеството си той продължава линията на руската философска лирика. Една от централните теми на поезията му става неразривната връзка със света и природата.

Тези чувства са изразени в сборника “Сестра ми животът”. Групата на кубофутуристите (В.Хлебников, Д. Бурлюк, Вл. Маяковски, В. Каменски, Е. Гуро, Б. Лившиц и др.) не харесва “умерените” футуристи, защото не скъсват с миналото и нямат екстремистки лозунги.

Ако “Центрофуга” цели ново поетическо въздействие, разколебавайки рамките на импресионизма, кубистите правят генерален поврат: отношението им към културната традиция е епатажно, правят радикален опит да създадат нов поетически език, момент, отразен в манифестите “Шамар по обществения вкус”, “Словото като такова” и др.

Предметът се изобразява едновременно от няколко гледни точки или вместо предмета – се показват неговите части и тези части се групират по законите на контраста. Д. Бурлюк, Вл. Маяковски, В. Каменски, Е. Гуро, Б. Лившиц са членове на групата “Гилея”.

Почти всички те идват от живописта. Както на платната на художниците е почти невъзможно да бъде разпозната натурата, така паралелно те култивират заумната поезия, в която читателят или слушателят въобще не трябва да разбира смисъла на думите.

Думите се обръщат към разсъдъка, а звуците – към чувствата – смятат те, затова заумността въздейства не със смисъла на думите, а на звуците. Заумността като тежнение е свързана с възможността за специално построен свят. Неочакваните смислови поврати, които използват поетите, са свързани със сдвиго-техниката: сливането на две думи или две фонеми, с търсене на ефекта, с оживяване на остарелите образи.

Словото – мит заема основно място в естетическата им система. Словотворчеството се доближава до заклинанието у поет като В. Хлебников. В поетическата лаборатория на този ярък експериментатор ключово е самоценното слово, неологизмът, производните думи около един корен.

Поетът се стреми да създаде поетически новоговор. Той е автор и на теоретични трудове като “Художник на света”, “Нашата основа” и други, в които систематизира търсенията си в областта на словотворчеството.

Друга разновидност на футуризма представлява егофутуризмът, чийто основен представител е Игор (Лотарев) Северянин. Към егофутуристите се числят и поети като Константин Олимпов, Георгий Иванов, Граал Арелски. Философското ориентиране на тези творци е към аза и неговите интуитивни възможности за познание. В “Скрижали на Академията на Егопозеията” те провъзгласяват възслава на егоизма, неопримитивизма, автентизма, интуитивизма. Тази академия издава 9 алманаха, между които “Оранжева урна”, “Бий, но послушай”, “Развинтени черепи”, “Засахре кри”и др. Успоредяването между природа и егоизъм става важен пункт, в който се търси основание за органична връзка между хората. Отчетливо е влиянието на философията на Бергсон върху егопоезията.

“Аз съм интуит с душа мимозова” казва за себе си Игор Северянин. Той разработва познати романтично-импресионистични мотиви: еросът и танатосът, раздялата и мъката, забравата и любовта. През 1918 година славата на този поет в Русия е толкава голяма, че е обявен за крал на поезията. В стихосбирките му “Златолира”, “Ананаси в шампанско”, “Виктория регия”, “Поезоантракт” и др. поетическото е разбирано като божествен дар.

Многократно се повтаря лилавото, мотивите за съня и бляна, за мечтата. В еклектични по характер творби част от фантазното структуриране на аза е нарцисизмът на поета. Изкуството у Северянин е видяно като изящност, филигранност. Силно подражателна е тази поезия, но съдържа новаторска експресия в котаминирането на понятия и изковаването на неологизми (оекранен, овиолетен, веригобрак, поеза и др.).

Към поезията на сребърния век се отнасят и М.И.Цветаева (1892 – 1941) и С.А.Есенин (1895 – 1925), макар те да странят от всевъзможни групировки.
М.Цветаева навлиза в поезията почти едновременно с Ахматова. Сближава ги изключителният талант и високата поезия. Но творческата и житейската съдба на Цветаева се оказва още по-сложна и трагична.

На нейната лирика в още по-голяма степен са присъщи напрегната динамика, романтически максимализъм, страстни пориви. Такива са стиховете от книгата й “Версти”. Творчеството от емигрантския й период (1922 – 1939) е изпълнено с тъга по родината, с чувството за самота и отчужденост от заобикалящия я свят. С чувство на болка тя отбелязва: “Тук не съм нужна. Там съм невъзможна”. Това състояние намира израз в книгата “След Русия”. Завърнала се в Русия М.Цветаева не издържа новите горести и изпитания и животът й трагически се прекършва.

С. Есенин е поет, надарен с рядък поетичен талант и версификаторски умения. Неговата надареност се проявява още в сборниците “Радуница” и “Селски часослов”. Известно време той е част от групата на имажинистите (В. Шершеневич, А. Мариенхоф, Р. Ивньов, И. Грузинов), които проповядват принципен антиестетизъм, и самоцелност на образа, служат си с шокиращи образи и претендират да са главни изразители на епохата.

Те издават сп. “Гостилница за пътешестващи към прекрасното”. Мястото на орнамента в имажинистката поезия защитава Есенин в трактата “Ключовете на Мария”. С проникновеност поетът възпява красотата на руската природа. Като тънък лирик го очертават творби като “Персийски мотиви”, “Писмо до майката” и др.

Родените от революцията процеси, предизвикват у поета душевна тревога Той тежко и болезнено изразява това състояние в циклите “Москва кръчмарска”, “Кобили кораби” и в поемата “Черният човек”. Вътрешният разрив и със себе си, и със заобикалящия го свят в края на краищата води до трагическа развръзка.

Руският модернизъм се проявява ярко не само в литературата, но и в другите сфери на художествената култура, в частност живописта. Най-пълно го представят обединения като “Мир искусства”, което е създадено в Петербург от А.Н.Беноа (1870 – 1960) и С.П.Дягилев (1872 – 1929). В него влизат художниците Л.С.Бакст (1866 – 1924), М.В.Добужински (1875 – 1957), Е.Е.Лансере (1875 – 1946), А.П.Остроумов-Лебедев (1871 – 1955), Н.К.Рерих (1874 – 1947), К.А.Сомов (1869 – 1939).

Обединението издава едноименно списание и урежда изложби. Представителите му изповядват естетиката на символизма и отстояват идеите на чистото изкуство, против академизма и утилитаризма в подхода към изкуството и го разглеждат като средство за духовно преобразяване на живота. Живописта и графиката им се отличава с ярка багреност и изискана декоративност, с тънка орнаменталност.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай