Public Republic Art Studio

Рожден ден

21 май, 2010 от · 1 Коментар

Палми Ранчев

3481542146_6066405a23
Photo: freeparking

Бях спрял ладата в тъмното малко зад кино „Одеон”. Чаках един кльощав капут да събере три и шестстотин за две дози. Излъгах го, че имам готов клиент, който веднага, ама абсолютно веднага ще ми брои парите. Но ще го почакам. Просто съм му обещал. Истината е, че не искам да ставам популярен сред дрогаджиите. И няма начин да се пазаря с двама едновременно. Ама нека действа по-бързо. Иначе без желание се занимавам с каквито и да било изроди. Предпочитам да си изкарвам кинтите с таксито. По-чиста работа.

И в повечето случаи е по-безопасна. Ама в тези времена, когато килo месо стана четири бона и нагоре, кой се качва на такси. Видиш някой, маа гащи по малките часове. Клати се дори. Караш бавно до него. Не те забелязва. Ясно е, че отдавна няма нищо общо с таксита.

Що се отнася до хероина, гадна работа е. Дори съм сигурен, че е най-гадната. Почнеш ли, няма отърваване. Ама какво да правя, шиткам по някоя и друга доза. От два-три месеца го правя. Не всяка вечер. Предпазлив съм. Позавъртя се около Попа, кино „Одеон”. Това ми е територията. Винаги намирам клиенти. В началото, пък и сега понякога имам угризения. Щото знам отпреди, че на херо трудно изкарват две-три години. Съвсем млади, почти деца си заминават. Просто изчезват от хоризонта. Ама и не знам някой, който е започнал истински, да се откаже. Затова дали аз ще ги снабдявам или някой друг, без значение е. Все някой ще го прави. Щото гадовете са готови и майка си да продадат, за да се надрусат.

Херото го взимам от гаджето на Магда, сестра ми. Това не искам никой да знае. И аз самият предпочитам да го забравя. Ho не мога. Хванала се е вече втора година с един мангал. Черен, бърнест, на човек не прилича.
- Знайш, Иване, имам едни работи – обяви Абдул, така се казва
сириецът. – Може изкара някое левче-пет. Повече, а?
- Стигат ми парите – отвърнах. – Остави ме на мира. Дошъл съм да
видя сестра си. Кажи по-добре кога ще я оставиш на спокойствие?
- Връща се, пита какво нейно мнение.
- Какво ще питам? – продължавам и примирено сядам на дивана. –
Тя е жена. Сестра ми е, ама няма акъл. Тебе питам като мъж, кога ще я оставиш?

Тоя разговор не го водим за първи път. Винаги го започвам, остана ли насаме с Абдул. Иска ми се всичко да стане мирно и тихо. Ама и този път не стана. Магда се върна. Беше отишла до гастронома долу. Веднага разбра за какво говорехме.
- Батко, не се меси! – каза тя и вдигна рамена. – Хиляда пъти
съм ти казвала да не се бъркаш. Какво правя, аз го правя. На мене ми се случва или не. Какво искаш? Да се хвана с някой борец? Или застраховател? Все едно е. Ама този не само има пари. А и не ги стиска. Ето, гривна ми купи вчера. Четиринайсет грама.

Толкова обичам Магда. Не мога да забравя какво невинно девойче
беше. Русо, нежно, синеоко. Никога не съм си представял, че ще стане каквато е сега. Не че е погрозняла. Напротив – по-хубава стана. Ама я гнява, милата ми сестричка, някакъв мангал. Не съм очаквал. Не мога да го понеса. Сърцето ми се пръска.
- Кой ще плаща наема? – попита Магда. – Няма кой. Защото татко и
два долара в банката не остави. Нито апартамент. Нито дори селска къща.
- Остави татко на мира- опитах се да я прекъсна. – Той сигурно
въобще долари не е виждал. Не му рови костите на човека.
- Няма значение – съгласи се Магда и махна с ръка. – Ти си добре с общинското апартаментче. Тясно е, ама плащаш колкото да не е без хич. Моята гарсониера знаеш колко струва. Сто и четирийсет долара. И заместник-министър да съм, пак няма как да я платя. Моли се Абдул да е жив и здрав. Иначе ще закъсам. Трябва официално да стана проститутка. Или ще се преместя при вас.

- Абдуль жив! – обади се възбудено чернякът и повтори. – Жив, жив!
- Мамка ти и прасе – възкликнах.
- Абдуль не прасе – погледна страшно той.
Магда се смее. Ама виждам, че с този шега не бива. Истински звяр е. Диво животно. Купил е златна гривна на сестрата. Плаща гарсониерата. А като нищо ще ме ръчне с някой крив нож. Не трябва да говоря пред него много-много.
- Не си прасе – съгласих се. – Друго имах предвид. Това е лаф.
Нали разбираш какво е лаф. Смисълът е друг. Не е каквото буквално се казва. Все пак говоря български, не арабски. Някои неща ти се губят.
- Аз всичко разбира – ръмжи той и святка с очи. – Съгласен, че не
прасе. Абдуль добър. На, вземи.

Използва, че Магда излезе. Пак ми пробутва пликчета. Не ги
погледнах. Тъжно ми беше, и много гадно, чак не ми се живееше. Най-лошото беше, че не само заради Магда. Имах още сто хиляди причини. В тая страна събудиш ли се, вече почваш да псуваш и да се ядосваш. Винаги има достатъчно причини. Станах и си тръгнах. Настигна ме на прага. Сложи ръка на рамото ми, излезе с мене навън, пред асансьора. Пъхна ръка в джоба на якето ми.
- На мене хиляда – избоботи той. – Тебе другото. Не малко.

Исках да кажа: мамка ти гадна мангалска. Ама не посмях. Качих се в асансьора. И се заспусках надолу. Молех се в тартара да отида. В най-врелия казан. Там ми беше мястото. Дълго да вра, докато стане на нищо гадния ми живот. Трите дози в джоба на якето. Всичко! Но с асансьора не можеш да отидеш толкова далеко. Обикновено слизаш на партера. Излязох навън и въздъхнах с облекчение от хладния въздух. Промърморих: гадният му черняк, докато разглеждах пликчетата. Ето така започнах далаверата с дрогата.

- Защо не си на стоянката отсреща? – попита ме някой отвън.
Погледнах го без да обръщам глава – ченге. Ама някак по-особено.
Не разбрах веднага защо. Не е като другите. Не е обикновено.
-Ей сега се премествам, началство – обадих се усмихнат. – Отивам
си на мястото. Само секунда да запаля.
- Мърдай бързо!
Докато завия, и се сетих, че е от тия, специалните. Дето бият, без да обясняват защо. С палка, щит, шлем на главата. Смешна работа. Тогава си спомних, че имаше митинг около „Невски”. Пак щяха да свалят правителството. Всяко следващо вдига цените. Защо тогава ги свалят? Не мога да разбера. Що не продължим ей така, без правителство. Без нищо. По-добре ще бъде. Все някак ще се оправим. По-зле не може да стане. Защото политиците, каквито и да са, са ми ясни. Трябвало да станат милионери, прочетох някъде, представяте ли си, за да крадат по-малко. Ама и аз няма да крада, стана ли милионер. Честна пионерска давам. Щото при тях случаят е съвсем различен, те отдавна са милионери, а продължават да си гепат яко.

Пресякох бавно улицата по широка дъга. Наоколо нямаше нито коли, нито хора. Оглеждах се за моя човек. Точно сега не трябваше да се появява. От далеко личи що за птица е. Нека се забави още няколко минути. Ченгето не е пуснал корени на тротоара, все ще се махне оттам. Тогава видях дядката. Опитваше се да тича. Ама явно едва се влачи, горкият. Подпира за кратко рамо в стената, после продължава. Почти го настигнах. Нямаше да го кача. Откъде у него пари за такси. За ядене сигурно няма. Камо ли да се изръси хилядарка. Едновременно с дядката следя в страничното огледало ченгето. Живна, раздвижи се. Побягна заедно с всичките си играчки. Вдигна пред себе си палката. От главата на стареца течеше кръв. Люшка се, ще падне. Отново подпря рамо в стената. Отворих вратата. Ей така, без да мисля. Случва се понякога. Правиш нещо, а не знаеш защо го правиш.

- Скачай, дядка! – извиках му. – Преди онзи с щита да те е
закопчал.
Влетя старецът. Направо се просна на седалката.
- Внимавай, че ще направиш всичко в кръв – предупредих го. – Ама
нищо. Сниши се и кротувай.
Не изпусках полицая от поглед. Трудно бягаше, ама вече беше на
няколко метра от таксито. Подкарах леко.
- Спирай, мамка ти! – крещеше ченгето. – Записал съм ти номера.
- Да бе записал си го – изрекох на глас и се подсмихнах.
- Може наистина да го е записал – обади се дядката с дълбока
въздишка. – Да не ти направя мръсно, момче?
- Замърлял съм го предварително номера. Нищо не е записал.
- Спирай веднага! – закрещя още по-яростно ченгето. – Или ще стрелям!

Няма да се разпука в центъра на София. Не смее. Ама натиснах до
дупка газта. Преминах на червено. Наблюдавах го в страничното огледало, докато съвсем изчезна. Реших да не се страхувам повече. Писна ми да треперя. Тази вечер, ясно е, не можех да дочакам моя човек. Нямаше как да се върна пред киното. Кльощавият отиде да продава писалка със златно перо. Трийсет бона била в магазина. Пробутваше ми я. Искаше само колкото за две дозички. На мене писалка за чий ми е. Особено със златен писец. Нито имам какво да я правя, нито на кой да я продам. Нека кльощавият си намери сам балък. Утре ще го потърся. Няма да бързам. Щото мога да стъпя на криво и тогава ще падна в дупката, около която от три месеца се въртя.

- Кажи, дедо, накъде да карам – отворих уста. – Май си за „Пирогов”, а?
- Не съм!
- Абе нали те гледам, че едва си жив – казах със свита уста. – От
митинга ли идваш?
- Митингът отдавна свърши – отговори старецът.- Изненадаха ме в
страничните улички. Вече не ги очаквах, когато ме обградиха.
- Дедо, винаги съм казвал, че от късмета няма по-важна работа –
казах сериозно. – Не си извадил късмет тази вечер. С полицаите, искам да кажа. Щото сега с мене например късметът ти проработи.
- Напротив!
- Какво напротив?
- Имах късмет, когато ме настигнаха полицаите.
- Как напротив бе, дедо? – учудих се искрено. – Я се виж, че едва
дишаш. Целият си в кръв. Хайде, ще те закарам в „Пирогов”. Нещо ще съчиним. Някаква интересна история. Да не мислиш, че цяла София е била на митинга. Ти например си пострадал в мазето. Ударил си се в металната греда след стъпалата. Дето я знаеш къде е, мамка й, винаги си е била там, на гадно място. Ама си забравил.

- Най-малко двеста хиляди бяхме в началото – продължи старецът.
– Имаше много млади хора. Заради тях не смятам да измислям никаква история. Искам всичко да остане както си е. Още повече, това е късмет. Голям късмет за мене. Днес имам рожден ден.
- А така! – завъртях глава. – На колко ставаш, старче?
- На много – отвърна той. – Годините не са важни. По-важно е, че
ми се случи нещо истинско. Накрещях се на онези кретени от парламента. Пред телевизора също им крещя. Но тази вечер беше друго. Човек се почувствах. Е, тече ми кръв от главата. Ама ми е добре.

Не разбирах стареца. Или започнах да го разбирам. Не бях
абсолютно сигурен. Повече не питах. Карах, обикалях улиците. Внимавах по-далеко от киното да въртя. Старецът до мене, чувам го, подсмихва се. Направо с глас се разсмя. Извади носна кърпа, разтвори я, попи кръвта от челото си. Подадох му шишето с вода да я накваси.
- Сигурно ме смяташ за луд?
- Не те смятам – отговорих с въздишка. – Свикнал съм с какви ли не.
Всякакви хора качвам.

Вече не ми се говореше. Млъкнах за дълго. Гледах пред себе си. Не
мислех. В центъра още беше светло от лампите отстрани. Имаше и доста реклами. Ама само да се изтеглиш встрани, става невероятна тъмница. В джоба да ти бръкнат, няма да разбереш.
- Ти, дедо, смяташ ли, че в тази ебана държава нещо може да се
промени? – попитах накрая с половин глас. – По-добро да стане. Просто така, искам да знам. Щото нали затова си изял боя.
- Вече смятам, че може – отговори сериозно старецът. – Щом в
жилите ми тече кръв, а не пикня. Ще извиняваш за израза. Вярвам, че може.
- Аз пък не вярвам – поклатих глава. – Ама няма значение.

Скоро разбрах накъде карах. Към моята махала. Там отивахме.
Нямаше да събуждам жената. Направо в кухнята ще влезем. Нека се оправи човекът, ще се поизмие на чешмата, ще се постегне. Окончателно да дойде на себе си. Може и да го превържа, имам чист бинт. Купих го веднъж, ей така, заедно с другите лекарства, бях малко грипав, но сега щеше да свърши работа. После ще се почерпим. Нали каза, че има рожден ден.
- Пиеш ли домашна, а, дедо?
- Всичко пия.
Усмихнах се: оставаше и да не пие.
- Голяма работа си, да знаеш.
Този път той се усмихна. И ме погледна над ръката със смачканата между пръстите му носна кърпа. Още попиваше кръвта от челото си.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

Коментирай