Public Republic Art Studio

Ще се срещнем вчера

17 май, 2010 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Prysten
Photo: panavatar

Пред закованата врата на бившето кино се ветрееше нещо като найлонова палатка. Замръзналите от снощи капки се пукаха под подметките и всички наоколо ходеха като начинаещи въжеиграчи. Няколко заскрежени сенки чакаха на спирката. Автобусът спря и намачка новия сняг до бордюра. Не беше моят автобус. Разходих се до палатката.

Изпод найлона й се подаваше сергия. Беше отрупана с накити от полускъпоценни камъни и гривни от някаква доближаваща се до среброто сплав. Двама руснаци със замръзнали бради обясняваха на частичен български на една жена предимствата от носенето на лунен камък. Тя се гушеше в несъразмерно голям мъжки балтон и кимаше. По-високият от продавачите й пълнеше шепата с пръстени, а по-ниският ровеше из разноцветните гердани, като вдигаше ту един, ту друг пред очите й. Не е важно какво говориш, важното е да шепнеш с равен глас и да гледаш в очите.

Нещо в купчината от ахатови полускъпоценности ми закачи окото. Черен пръстен. Беше равен като автомобилна гума и грозотията му ме привлече. Взех го в ръка.
- Ето пръйстен, койта менит цвет – каза високият руснак. Стоеше малко прегърбен и под килнатия калпак главата му беше обръсната до голо.
- Не ми се вярва да стигне много по-далече от черното.
- Да ето не правда! В него има пять цвета, но сега замерзнал.

Нямам навика да мисля, че пръстените замръзват или се потят над 37 градуса. Купих си го и го сложих на палеца си. Пръстенът сигурно здравата се беше простудил, защото изобщо не си промени цвета. Или може би вече беше умрял. Освен чернотата, обръчът му съдържаше и някакви миниатюрни кристалчета. Приличаха на белези от върха на топлийка, избодени под гланца му. Подпрях се на спирката до съдраните обяви за курсове по бързо запаметяване, йога и водопроводни услуги. Осигурих му завет, осигурих му постоянен приток на светлина и го погледнах отблизо. Опитвах се да не мигам, да не би да изпусна момента на промяната, ако такава настъпи. Не настъпи.

Когато дойде автобусът, просто прибрах ръце в джобовете си и забравих за тъпия боклук. Той и без това по нищо не отчете близостта ми. Влязох заедно с топлия поток от палтата на другите.
Трябваше да предприема това пътуване преди три години, преди две или преди една и междувременно нямаше ден, в който да не се сетя, че трябваше. Пред устите на хората в автобуса се оформяха мъгливи балончета. Почти като репликите на герои в комиксите, само дето тук нямаше кой да им напише думи вътре. Аз също имах нужда някой да ми напише думи в дъха. Но не каквито и да са думи, а верните. Там, където отивах, аз наистина не знаех какво да кажа.

Ангел лежеше в леглото си по пижама с тъмни ревери, които му придаваха неочаквано официален вид. Когато ме чу, че влизам, леко обърна главата си към мен. Беше много отслабнал и дори главата му беше отслабнала.

- Да ви светна ли лампата? – попита майка му. През дантелените завеси на прозореца се процеждаше мержелива светлина, която караше снега на перваза да изглежда лилав.
- Не – каза Ангел.
- Да – казах аз.
- Да или не?
- Не.
- Още малко компот от дюли?
- Не.
- Лекарят каза, че е много полезен.
- Моля?
- Добре, добре. Да спра ли радиото?
- Абе защо не ме оставиш на мира? – каза Ангел и се намръщи. Гримасата му се получи на части, както излизаше и говорът му. Усилието му придаваше лаконичност, каквато никога не бе имал.

Преди години като че ли единствената му амбиция беше да приказва повече от другите. В момента, в който си отворех устата да кажа нещо, той започваше някакво друго, свое изречение и прегазваше моето.

Приятно ми е да мисля, че затова се разделихме, но може би се разделихме, защото го видях да обяснява на моя колежка от първа група закона на Грим за промяната на преградните съгласни в старонемския. Бяха на открита масичка в заведение до парка и топлият ветрец развяваше ъглите на записките им като крилца на прелетни птици. Той четеше на глас и насмешливите му очи следяха пръста му, с който си сочеше реда. А нейните очи следяха него. Познавах тази отличничка във всяко едно отношение. Тя нямаше нужда да й се обяснява.

Гледах го в леглото и се чудех възможно ли е било да съм толкова дребнава. Ангел приличаше на препис с намаляващо мастило.

Стори ми се, че не се зарадва кой знае колко да ме види. Трябва да съм била с чувството, че правя голяма саможертва, която заслужава бурна реакция, целуване на ръце, ода във възхвала. Моят егоизъм на здрав човек очакваше някаква благодарност. Изпод одеялото на Ангел излизаше катетър и пълнеше с урина найлонов контейнер в края на леглото. Цветът й беше леко розов, вероятно от примес на кръв. Реших, че няма смисъл да го питам как е.

- Как си? – попитах.
- Спри радиото.
Прекъснах някакъв провлачен рефрен по средата.
- В тези песни има всичко – каза Ангел. – Чак сега обръщам внимание на текстовете им.
- Не съм те виждала по пижама.
- Това е навик, който развих наскоро.

Той се засмя и аз веднага се почувствах виновна. Да се срещнеш с някого на края на здравето му е все едно да подраниш за погребението му, или поне на мен така ми се стори. Нямах готови думи за това.

- От три години се…
- Млък.
- Искам да ти кажа, че откакто научих…
- Не ми надувай главата. Всеки минава за пет минути, прави някакви физиономии и ме пита какво искам. И аз, направо, какво ли да си поискам?

Сложих си ръката на гърдите му. Исках да почувствам как дробовете му продължават да се пълнят с въздух. Усетих второто копче на пижамата му.

- Какво е това? – попита той и хвана пръстена ми. – Да не си се омъжила?
- Да бе, за коминочистач.

Пръстенът обаче беше загубил съвършената си чернота.
Под повърхността му ставаше някакъв трус, който не можех да обясня, въпреки че точно моят палец беше вътре. В долната му основа се появяваше червено сияние, което пълзеше нагоре като гневен изгрев.

- Я ме повдигни.

Мислех, че ще ми е по-трудно и дръпнах Ангел за ръцете с всичка сила към себе си. Тялото му се люшна напред с неочаквана лекота. Натъпках възглавници под гърба му и се загледахме в пръстена. Червенината изяде и последното тъмно петно и кристалчетата заблестяха из нея като искри от сажди.

- Здравей и добре дошъл в съзнание – казах на пръстена.
- Каква е тази материя, нещо за космоса ли е?
- Не, за два лева.
Извадих го от моя палец и го сложих на един от неговите възлестите пръсти.
- Ето, вземи. Той може и още да се изменя.
- Хм.

Със самото преместване в пръстена се появиха златисти петна. Като внезапно задвижена вселена той бързаше да навакса времето на застой. Времето, за което не знаеше колко е продължило, защото не е било време.

- Виж, стана като пустиня. Пясък, който се издига нагоре. Тези неща приличат на хълмове. Като че ли има нещо зад тях. Искам да живея тук – каза Ангел. – Ще изчакам да дойде някой хубав цвят и ще се пренеса да живея вътре.
- Всъщност аз наистина не знам това чудо от каква материя е. Ами ако е нещо вредно? Нещо от рециклирани атомни подводници там…
- Да бе. Колко вредно може да е за мене? Запали ми една цигара.
- Вече не пуша.
- Следващия път да ми донесеш.
Времето е странно нещо. Изрази като “следващия път”, “някой ден” или “при пръв удобен случай” не правят впечатление, когато и двамата говорещи са на крака.
- Много скоро. Оправяй се.

Не знам кой ме научи да лъжа така.

- По-добре си вземи пръстена.

Не исках.

- Подаръкът е завинаги, нали. Ето, значи вече е мой. Обаче искам ти да го носиш. При мен няма начин… да се запази.

За пръв път осъзнах, че винаги съм се страхувала от Ангел. Все ми се е струвало, че атлетичната му красота изисква той да се движи в компанията на жени, които са много по-хубави от мен. Или най-малкото такива, които не носят очила от четиригодишни. На няколко пъти се опитвах да мина на контактни лещи, но и това си носеше своите възпаления. Струваше ми се невъзможно да ме харесва. Колкото и цинично да прозвучи това, сега вече можех да му кажа всичко.

- Ангеле?
- Да.

- Защо ме изостави?

Той завъртя глава към мен до градус, който граничеше с подвига.

- Ти ме изостави, не помниш ли?

Целунах го. Доколкото знаех, нямаше опасност да се заразя, макар че в този момент го исках. Все пак не посмях да го целуна по устата. Дъхът му миришеше на нещо, което не беше негово.

На излизане минах обратно през хола. Майката и бащата на Ангел играеха табла. Вдигнаха едновременно погледи и майка му стана да ме изпрати. Баща му ме изгледа и както си клатеше ръката, задържа заровете. Телевизорът в ъгъла показваше новините. От кухнята миришеше на компот от дюли.

Наистина, странно нещо е времето. Индианците от племето хопи нямали никакви думи или изрази, които пряко да се отнасят до времето. За тях то било колело, което се върти, и ако изчакаш достатъчно, ще се съединиш с Подходящия момент. Не знам как се нарича този Подходящ момент на техния език, ако въобще не си говорят за времето.

Вечерях навън в някакъв семеен ресторант пред закриване. Мъчех се да помисля за Ангел сега, след като вече го бях видяла. Беше ми по-трудно. Преди мислех за него всеки ден, а след срещата дори не бях сигурна кого точно съм видяла. Какво е това, което ни прави разпознаваеми, когато всичко в нас се е променило, си мислех аз, докато делях картофените кюфтета на две, на четири, на осем, на шестнадесет и накрая не ги изядох. Ангел, такъв, какъвто го познавах, трябваше да приеме новия си вид в представите ми. Но там той отказваше да направи това.

Прибрах се. Отключих вратата и дългият коридор ме посрещна със застоялия си студ. Живея в апартамента на мои познати, които заминаха в Канада. Мъжът беше баритон в операта, а жената – лекарка. Доколкото знам, тя си е намерила работа в една детска градина, а той преподава музика в горните класове. Те смятат, че това ще е до време. Може би докато времето се извърти до Подходящия си момент.

Междувременно аз обитавам жилището им като последната мисъл в главата на склеротик. Вратите на стаите, с изключение на банята, кухнята и ъгловата спалня, която ползвам, са заключени. Нямам представа какво има вътре. Вероятно разни предмети, които очакват един ден собствениците им да се приберат и да ги върнат към живота. Разбира се, ако събитията се развият както собствениците се надяват, предметите няма да са доволни. Всички имаме някакви очаквания и в повечето случаи те са абсолютно противоположни.

Поех към стаята си в дъното на коридора. Под вратата й светеше тънък жълт правоъгълник като фар в мрачно море. Никога не гася лампата в нея, за да не се зарази от настроението на заключените помещения. Усилих радиатора и се мушнах в леглото. Ангел… Човек рядко се среща очи в очи с това, с което се е разминал окончателно. Навън валеше сняг на парцали и затрупваше всичко с уеднаквяващата си белота. Пръстенът се беше завъртял в собствен сезонен цикъл. Петната му се избистряха в зелено. Поникваха като малки храстчета и избуяваха нагоре в етажна растителност. Кристалите блещукаха като неузрели плодове. Стори ми се, че миришеха на бор, на листа с дебел и лъскав епител, на папрати, които ги следваха на хилядолетия в еволюцията си. Щеше ми се да заспя в този чист въздух, но аз се разплаках. Хубавото на празната къща е това, че можеш да си поплачеш на спокойствие.

Будистите, маите, индусите и много други хора са смятали, че времето е едно голямо колело. Чудя се какво точно означава това. Дали ако си ял салам и можеш да избягаш достатъчно бързо към бъдещето, в крайна сметка ще стигнеш до телето, което се крие зад майка си и не иска да бъде отведено?

Или да прочетеш вестника, който вчера си изгорил? Четох, че на хинди думата за “вчера” и “утре” е една и съща. Сред австралийските аборигени било обичайно една и съща дума да служи за “дядо” и “внук”, за “скоро” и “напоследък”. Ако веднъж преглътнеш идеята за колелото, лесно можеш да си представиш, че го въртиш насам-натам. Само че къде е ключът към проклетото колело? Възможно ли е някои езици още да го пазят, а други, като нашите, вече да са го загубили? Работата ми е да събирам факти за неща, които не разбирам, и да ги представям така, сякаш че всичко е ясно. Хората се бунтуват срещу собствената си безполезност. Аз смятам, че тя е в тон с нещата.

През следващите дни бях претрупана от поръчки. Пиша курсови и дипломни работи за студенти, които не могат да си ги напишат сами. Наясно съм, че е незаконно, но на мен никой нищо не ми е давал даром. Да речем, че и аз чакам Подходящия момент. Трудът е добре платен, макар и сезонен. През лятната ваканция няма много движение. Зимата е натоварен период. Въртях интернет, преразказвах на поразия всичко, което ми звучеше по-научно, полирах го с общ терминологичен гланц и от време на време поглеждах към пръстена, за да видя какво е времето вътре.

Не знам какво го караше да се променя, но именно тези промени ми доказваха, че нещо в мен беше в състояние да ги предизвика. Когато в него се появяваше жълтия цвят, аз си казвах, че това е пустинята на Ангел. Представях си как ходя из горещите пясъци и го търся. Виждам между хълмовете палатка с бедуински пискюли и той е там и ме чака. Наоколо са насядали камили и преживят с високомерни физиономии. Малките кристалчета блестят във въздуха като слънчеви възли. Ангел ме вижда, тръгва към мен. Нося две чаши с леденостудена лимонада. Бих могла да нося и нещо друго, но тъй като аз си представям всичко това, предпочитам да е точно леденостудена лимонада.

В такъв момент внимавам да не вдигна очи към прозореца, защото там напоследък се изсипва голям сняг. Веднъж тръгнах из зеленото на пръстена и се загубих. Около мен се издигаше стена от диви клони и нито знаех накъде да продължа, нито как да се върна. Тъкмо се бях отчаяла, когато Ангел ме хвана за ръката и ме отведе до къща в клоните на едно широко дърво. Оттам се виждаха гористи хълмове във всички посоки. “Вече мислех, че няма да дойдеш – ми каза той. – Чаках те и се страхувах, че няма да дойдеш.” “Винаги ще идвам” му казах аз. “Аз нямам живот навън.”

Дали навън ходех да го виждам? Не. Там нищо не можех да променя.
Беше малко задушно в стаята ми и притъмняващо зад стъклата. Изоставах с плановете си за деня. Завъртях пръстена както си беше нанизан върху палеца ми и в колелото му се вдигна лазурен прах. Ултрамарин, персийско индиго, кобалт. Поръчката този път идваше от Художествената академия. Трябваше да пиша, бях включила компютъра и белият му екран ме гледаше критично. На всеки пет минути се задействаше скрийнсейвъра и поглъщаше празната страница в преизподнята си от блуждаещи триъгълници. От прозореца над бюрото ми повяваше хлад и леко издуваше завесите.

Навън беше мастилена вечер. Над морето, чийто хоризонт си оставаше сребрист, се влачеха няколко облака и там, където не скриваха дълбочината под тях, блестяха звезди, остри като върхове на стъклени стрели. На отсрещния бряг на залива мъждукаха разноцветните реклами на далечни заведения. Там имаше народ, хотели, музика, плажни чадъри, блокове, градинки, продавачи на сладолед и всичко това, което въобще не ни липсваше. Отметнах завесата и три стъпала по-надолу бях на пътеката. По краищата й стърчаха привикнали към сушата растения. Пясъкът стигаше почти до вратата. Ангел беше на плажа и се мъчеше да запали огън.

- Не ти ли е студено по фланелка?

Наведен над купчина клони и дъски със заоблени от морето краища, той духаше към две-три искрици, но те се разгаряха само докато усещаха специалните му грижи. Прешлените на гръбнака му се бяха извили в релефна дъга от врата до смъкнатия ръб на джинсите му.

- Нали това е идеята, да запалим огън и…
- Можем и вътре да вечеряме.
- Всеки момент ще…
- Дървата са влажни.

Той се изправи и ме целуна. Кожата под фланелката му беше настръхнала.

- Научи се да ме изслушваш, може пък да научиш нещо. Трябва ми вестник.
- Не ти ли е малко слаба светлината за вестник?

Ангел размърда пръсти като чудовище от анимационен филм и ме подгони с рев. Затичах се между туфите бодлива трева и се спънах. Той се направи, че се хвърля върху мен и в последния момент се опря на ръце в пясъка. Небръснатата му буза ожули лицето ми. Беше топла и солена на вкус. Страхувах се, че не можем дълго време да останем толкова щастливи. Докато той хапеше леко врата ми, аз видях небето. Имаше нещо смущаващо в огромното му присъствие. Сигурно при падането си бях загубила очилата. Заопипвах пясъка наоколо. Ангел усети, че не внимавам, легна настрана и ме загледа.

- Какво става?
- Виж звездите. Не ти ли се струват малко особени?
- Честно казано, не.
- Нещо е по-различно, обаче не мога да го определя какво е.
Той се отпусна заедно с мен на пясъка с лице към небето.
- Просто не мога да разбера откъде ти идват такива мисли.
- Всичко е наред с нас, нали?
- Да?
- И не сме се разделяли?

Той ме погледна учудено и подпъхна ръката си под главата ми. Млъкнахме. Повтарящият си плисък на вълните отвъд плажа обсеби слуха ни и така постояхме известно време.

- Ангеле, обещай ми нещо.
- В никакъв случай.
- Моля те, обещай ми. Искам да ми обещаеш, че никога няма да обясняваш на разни колежки закона на Грим за промяната на съгласните.
Ангел избухна в смях и почти му се обидих.
- Обещавам, че по-далече от гласните няма да стигна.

Напипах очилата в тревата и направих опит да си ги сложа. Ангел ми ги задърпа от ръката. Докато се боричкахме, погледнах пръстена. Стори ми се, че в произволните му оттенъци видях дома на моите познати, в който живея. Виждах го отвън, заедно с цялата зимна сграда, която заобикалях откъм гаражите, за да се прибера. Всичките му прозорци светеха освен един – този на ъгловата стая. А кристалчетата валяха, валяха, валяха.

- Чакай, чакай. Виж какво се появи тук!
Наврях пръстена под носа на Ангел. Той го погледна разфокусирано, взе очилата от ръката ми с категоричен жест и си ги сложи.
- Светлинки, които се размиват?
- Не, за момент си помислих, че…
В този момент тъмната сянка на това, което летеше към мен, ме застигна. Удари ме като ток, който мина през мен и продължи през храстите.
- Ангеле, ти как се чувстваш?
- Гладен.

Глупав въпрос, той беше в отлично здраве. Това се виждаше. Нямаше нужда да се тревожа за него.
Не за неговото здраве, не.

Все още можех да стана, да изтръскам пясъка от дрехите си и да се върна през завесата. Щях да попадна в кухнята на малката вила, която бяхме наели за седмица извън сезона. Или в помещение с включен компютър, където други събития щяха да определят живота ни по друг начин. Трябваше да решавам бързо, защото това, което днес определя нещо, утре е просто стая зад завесата. Легнах обратно върху рамото на Ангел, за да послушам дишането му.

Опитах се да раздвижа първо единия си крак, после другия. Тайно да проверя механиката им, която до този момент не ми беше създавала проблеми. Нямах изтръпване, нямах треперене – засега. Ако нещо имаше да се случва, щеше да се случва занапред. В криворазбран отговор на движенията ми, ръката на Ангел се стегна около мене. Имах нужда да събера сили.

Отидох до морето, защото все пак исках да се сбогувам насаме. Вълните се стрелваха напред от скритата му дълбочина, достигаха до краката ми и се връщаха. Бяха хладни, но това се очакваше. Свалих пръстена и го хвърлих.
И останах да погледам звездите. Малки черни пробойни върху сияещото небе. Но в тях вече нямаше нищо странно.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай