Public Republic Art Studio

25 април 2010

26 април, 2010 от · 1 Коментар

Палми Ранчев

Дневници

Когато за първи път отидох в „Домът на покойника” / така наричаха кафенето, което някога беше на мястото на телевизията/ и се колебаех по кой коридор да тръгна, забелязах позната фигура. Висок мъж с доста дълго и елегантно тъмно-синьо палто. Беше с дълъг шлиц отзад, забелязах го, защото тръгнах след него. Бях почти сигурен, че точно в тази посока е кабинетът на шефката. Режисьорът Христо Христов едва ли отиваше при някого друг. Пък и като се огледах бяхме само двамата. Нямаше кого да попитам.

Стоях и чаках двамата да свършат разговора си. Доставяше ми удоволствие да наблюдавам маниера им на говорене. Струваше ми се, че когато не знам какво казват, от мимиките им, от редките движения на ръцете и моментните усмивки, получавам важна информация за тях. Повече се усмихваше шефката на телевизията, а Христо Христов внимателно излагаше някакви свои мисли или намерения. Гледах ги и вече бях сигурен, че тя някого е била влюбена в него. Усмихнеше ли се, можех да се закълна, че още е влюбена.

За кратко си представих, че и той ще работи в телевизията. Но си спомних, че сравнително наскоро беше направил „Суламит”. Едва ли имаше нужда от място в една още не-създадена телевизия. Дори в националната нямаше да бъде на мястото си. Той си беше кинорежисьор. Поне за мене. Режисьорът на „Бариерата”. Филмът ми беше доста време любим. И сега лесно си спомням атмосферата, която създаваше около себе си Смоктуновски, помнех и впечатлението, което тогава ми направи полетът на Ваня Цветкова.

С него имах едно мимолетна среща. Но пък много запомняща се, сигурно защото точно по това време бях гледал „Бариарата”. И още бях под въздействие на филма. Винаги когато гледам филм, който ми харесва, искам да съм режисьор. Иначе се чувствам добре в собствената си кожа. Но да продължа със случайната среща. Бяхме с един приятел на плажа „Диана”. Тогава съм бил вероятно седемнайсетгодишен.

Христо Христов си опъна пешкира на съседната пейка. Тогава нямаше скари, шезлонги и така нататък удобства. Почти веднага ни заговори. Не помня началото, но най-интересното беше, че наскоро се върнал от САЩ. Разказа как всяка сутрин слизал на тридесет и втория етаж и плувал. На трийсет и втория етаж ли има басейн? – не можех да повярвам аз. И без да протече по етажите надолу. Нито капка, отвърна той. И продължи да обяснява как в началото също се оглеждал, когато слизал с асансьора. Направо не мога да повярвам, изрекох с усмивка. Ако тук направят такъв басейн водата със сигурност ще протече към долните етажи. Христо Христов разпери ръце и също се разсмя.

Вероятно на следващия или по-следващия ден се запознах и с Косьо, синът му. Всъщност за него беше ходатайствал, докато го наблюдавах през стъклената врата. Седнахме в кафето на телевизията, което един полковник бил дал под наем на СИК или ВИС.

Не се интересувах от корумпирани полковници. И се опитах да му обясня какво смятам да напиша, а той евентуално да го превърне в телевизионно предаване. Тогава той, поне така ми се стори, не беше много ентусиазиран. Беше склонен да се шегува, имаше си дежурни лафове, на които се смееше най-много той самият. Не му се вярваше, че тази телевизия ще заработи както трябва. Тоест така, че двамата с него да намерим място в нея.

Направи ми впечатление, че с по-голям ентусиазъм говореше за търговия с автомобили, после и за други стоки, отколкото за бъдещето предаване. Явно не му харесваше ролята на непризнат режисьор, останал през годините в дебелата сянка на баща си.

Харесваше ролята на успяващ комисионер, добре ориентиращ се в мътните начални години на прехода, който още не знаехме, че ще продължи безкрайно. Намерил стока, която негов приятел търсел под дърво и камък. Свързал двама, които иначе нямало как да се срещнат, ако не бил той. И съответно как спечелили няколко милиона. Не спомена колко той е спечелил. Но вероятно беше спечелил достатъчно, защото си тръгна с голям джип.

После разбрах, че джипът е на негов приятел. Но до момента впечатленията ми от него бяха доста разнопосочни. Представих си го като натрупал пари, заради връзките си с Русия и разни типове на важни места. И как баща му иска да го вкара в правия път, тоест да се занимава, ако не с изкуство, поне да работи като режисьор.

Спомням си, след като Христо Христов си тръгна първия ден, шефката на телевизията каза, че той е бащата на моят режисьор. Познаваш ли Косьо? – попита тя. Веднъж, напълно случайно, съм говорил с баща му. Синът му не го познавам. Реших, че може да сте се засичали някъде по купони. Двамата ми изглеждате на почти една и съща възраст.

Христо Христов започна се появява всеки петък и събота. В петък, когато обикновено снимахме на терен, както казваше асистентката на Косьо. В събота записвахме текста в студио и правехме допълнителни снимки. Косьо, вече бях разбрал и от асистентката, и от шефката на телевизията, нямаше почти никакъв опит като телевизионен режисьор.

В режисьорския си актив имаше театрални постановки в Плевен и някъде другаде. Вече съм забравил къде. Но все пак беше получил образованието си в чужбина, син на голям режисьор, и всички, особено операторите, се отнасяха към с него с респект. Изпълняваха всяко негово указание. И не обръщаха внимание на моите забележки, колкото и уместни да ми струваха понякога.

И на тях, и на мене ми изглеждаше подходящо такова отношение, защото в началото всъщност всички изпълнявахме указанията на Христо Христов. Той идваше, както вече казах, преди началото на снимките и разговаряше първо с Косьо, после и с мене. Проявяваше невероятно търпение. И лесно постигаше най-важното, от което имах истинска нужда, внушаваше ми увереност. И само благодарение на него направихме няколко хубави предавания. А аз написах първоначалния вариант на някои разкази от „Малко късмет за по-късно”.

Все ми се искаше да му дам единственият си тогава роман „Улици и авенюта”, но не се решавах. Докато най-изненадващо една събота той донесе двайсетина листа, като на първия пишеше „Улици и авенюта”. Отдава прочел романа. Бил готов киносценарии. Не успявах да скрия радостта си. Не беше обикновена радост. Направо тържествувах. И същевременно не можех да повярвам, че Христо Христов наистина има намерение да направи филм по моя роман. И то без да си мръдна пръста.

Трябва ли да бъда честен, точно на подобно чудо бях се надявал. Обикновено в практическото осъществяване на плановете си съм доста инертен. Но се надявам, че всичко ще се подреди накрая. Обикновено нищо не се подреждаща. Но сега чудото беше станало. И вместо за предаването, съвсем естествено говорехме за бъдещия филм. Косьо също се ентусиазира. Беше готов да помага на баща си. После, когато слизахме към студиото за запис, каза, че той не бил добре със здравето.

Това беше първата сянка върху надеждите ми. Иначе Христо Христов с нищо не показваше, че е болен. Имаше тъмна, почти черна коса, която не побеля в моите представи, дори когато разбрах, че се боядисва. Въпреки годините беше красив мъж. Приличаше на Кларк Гейбъл. Имаше подобно на неговото излъчване. Нещо смесено от първична мъжественост и овладяното равновесие на рафиниран интелектуалец. Най-добре си спомням тембъра на гласа му. Стига да поискаше лесно увличаше в разговор и предразполагаше да кажеш какво мислиш.

Веднъж го попитах, защо беше приел награда от президента? Не го ли прави по-зависими и обвързан политически? И веднага вече съжалявах за въпросите. Осъзнах, че говоря с човек, от когото се възхищавах, и същевременно не бях склонен да му простя дори малките отклонения от линията на поведение, която ми се струваше достойна за него. Тогава някак изведнъж осъзнах, че той е човек от друго време. Отговори ми, че парите му трябвали. Искал да направи приличен гроб на жена си. Не си спомням дали имах сили да кажа друго.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • www.propiedadesdelacosta.com // 6 май, 2018 //

    Vi as matérias de vocês e concordei.

Коментирай