Public Republic Art Studio

24 Април 2010

25 април, 2010 от · Няма коментари

Палми Ранчев

Дневници

Почти всекидневно минавам покрай Военната телевизия. Обикновено заобикалям отдалече главния вход. Въпреки че там отдавна не мога да срещна никой познат. Просто от известно време такава /военна/ телевизия няма. А там прекарах почти цяла година, плюс минус някой месец.

Първо ходих не помня колко пъти да представям различни концепции пред госпожа директорката. Направо не ми се вярваше, че някой проявява интерес към моите измишльотини. Но шефката казваше колко смеели, когато чели примерното ми предаване. После обикновено обясняваше, че телевизията още няма възможности точно за такова предаване. Тогава, искам да кажа по времето, за което говоря, реално още нямаше ВТК. Правеха опити да създадат.

Не исках да изпусна възможността да спечеля някой лев. Бях закъсал здраво с парите. Затова най-обстоятелствено излагах намеренията си да правя шеговит коментар на части от новинарските емисии. Например тези кадри, които не са влезли в употреба. Както обикновено, има ли повече хора наоколо, опасявах се да не преча на някого. Струваше ми се, че като използвам само остатъци от новините, в известна степен ще отговоря на този свой импулс.

Без да е кой знае колко оригинална идеята, беше нещо, което ми се отдаваше сравнително лесно. Основното в моята концепция беше възможност да чета текста за кадър. Не можех да си представя, че ще трябва да наизустявам огромно количество страници. Едва ли щях да се справя, дори и да исках. Не само не помня наизуст, но и не обичам да запаметявам. Приемам го като вид насилие, вкарване в паметта ми на чужди словесни ритми и шаблони. Освен това никога не съм бил особено прилежен ученик.

В текстовете си обикновено коментирах новините от деня. Защото никой оператор не ми предоставяше излишните си кадри. Поначало за останалите в телевизията изглеждах малко съмнителен. Не бях като тях стар телевизионер. Повечето бяха изхвърлени от Бенете, където бяха прекарали кой двайсет, кой повече години. Затова бях принуден да коментирам готовите новинарски емисии. Поначало всички телевизионни новини лесно могат да бъдат коментирани не само шеговито, а направо саркастично, и то с примери, както се казва, направо от живота. Какво ни казват най-често?

Ще вдигнат цените на тока. Или на бензина. Колко радостно! Така и така не съм плащал вече два месеца, прекъснаха ми кабелите и съседът ми ги закачи срещу бутилка водка. А за бензина да му мисли, който има кола. Аз съм с билетче. Ако трябва да съм по-откровен: по често съм без билетче. Новинарите бяха в жестока конкуренция помежду си – заекваха, кривяха се, плюеха от екрана – и помислиха, че им се присмивам. Затова направих само още едно подобно предаване, преди да сменя, както обичаха там да казват, генерално концепцията си. Беше за гражданското общество.

Нямало го у нас. Как да го няма? Гражданското общество са футболните агитки на ЦСКА и ЛЕВСКИ. Кой свали Виденов? Агитките. Те атакуваха Народното събрание, разбиха не само парадния вход, а и няколко прозорци. Преди това кой подпали Партийния дом? Ченгетата. Е, те, вярно е, у нас винаги са на първата линия. Но сериозно се намесиха и агитките. Кой протестираше срещу Костов? Таксиметровите шофьори. Ама и агитките. Наскоро, не помня поради каква причина, пак агитките се бих с полицаите, хвърляха буци сняг и камъни, и разрушиха металните заграждения около Народното.

Оказва се, че всички по-сериозни протести срещу крадливите и лъжливи политически смотаняци, благодарение на които лудите по улицата станаха повече от нормалните хора, са на футболните агитки. Така че да не правя други граждански сдружения, в които участват синове, внуци и пра-внуци на известни от предишни управления още по-големи политически смотаняци, а да укрепят футболните агитки. Защото в критични за обществото моменти, както показва актуалната историческата практика, те действат с най-голяма ефективност.

За да не се обиждат водещите на новините, главно едно много хубаво момиче, на което не помня името, но със сигурност ми стопляше и сърцето и така нататък, като го видех, смених на няколко пъти концепцията на предаването. Косьо, режисьорът, винаги ми се кефеше. Правилно поведение. Само тогава мога да измислям. Иначе трябва да пазя всичко в тайна.

Тогава обикновено сам си се кефя на измишльотините. Но в телевизията всичко се прави, за да го гледат хората. Затова накрая съвсем логично стигнах до „Сюжети”. Така се казваше окончателния вариант на предаването. Всъщност това правя най-добре. Измислям истории.

Първоначалните ми телевизионни опити бяха доста обезкуражаващи. Особено, когато камерата за дълго показваше оредяващата коса на темето ми. Помня, че за първото предаване Косьо не дойде на снимките. Вдигна кръвното. Поначало той винаги вдигаше кръвното в по-критични ситуации. Установих го по-късно. Тогава просто нямаше свободна камера. И той, след като каза, че го боли главата, си тръгна. Направо не можех да повярвам.

Скоро се появи свободна камера, почакахме докато се зареди батерията, и с асистентката му тръгнахме да снимаме предаването. Помня, че на няколко пъти доста унило преминах с огромно българско знаме покрай Народния театър. Изглеждаше ми обидно за националния флаг да го нося точно аз, който дори не бях давал официално войнишка клетва. Поради дисциплинарни нарушения. Но този разказ вече съм го написал, дори е публикуван, и заради това няма да го преразказвам.

Минавах с националния флаг под арката на Народния театър, облегнал дебелия прът на рамото си, и се връщах. Операторът през това време снимаше. В историята, с която покривах тези кадри ставаше дума за Слави Трифонов, за рожденият ми ден /значи е било зима/, и не помня още за какво друго. Нямах никакво настроение. Не само защото Косьо вероятно вече си беше вкъщи, или за да отговаря външното и вътрешното ми състояние на характерните интонации на текста. По време на снимките бях установил, че вече трети месец се въртя почти всекидневно в телевизията, без да съм получил нито стотинка.

После нещата потръгнаха. Платиха за няколко предавания наведнъж. Доста се чакаше пред касата, но пък веднъж Л. ме предреди и си казах наум,: Я, какъв простак! Беше не възможност да кажа каквото мисля за някого. Все пак черпех направо от извора. Поначало повече известни български актьори, ако ви е направили впечатление, играят хора от народа. Или поне те смятат така: простаци, които не понасям.

Вече можехме и да не правим повече предавания. Не бях капо. Получих дори повече отколкото очаквах. Ама Косьо взе, че се разработи. Каза, че съм измислил нов телевизионен жанр – игрална телевизионна публицистика. Не знам дали не го казваше само за издигне рейтинга на нашето предаване в малкото ни телевизионно общество. Продължих да съчинявам разкази. Повечето ги публикувах по-късно. Някои дори по два и по три пъти, затова и тях няма да ги преразказвам. Не защото много хора са ги чели. Още по-малко се надявам да ги помнят. Но на мене вече със сигурност са ми поомръзнали.

Все пак с удоволствие си спомням как настройвах съзнанието си, за да измисля поредната история. Медитацията в случая е като движение на увеличителна лупа. Приближаваш я и я отдалечаваш от обекта, докато накрая постигнеш най-подходящото разстояние.

Концентрирах се, концентрирах се, седмица след седмица, а понякога ми писваше и преставах да се концентрирам. Тогава Косьо ставаше нервен. Защото вече всяка събота показваха нашето предаване, и от касата редовно си получавахме хонорарите. Обикновено сценария трябваше да бъде готов в сряда. Крайният срок, когато светваше червената лампа, беше четвъртък. Случваше се в сряда да не съм написал нито ред.

Дори понякога не знаех за какво въобще ще пиша. Нито исках да мисля, нито на слушам съветите както на Косьо, така и на асистентката му. Накрая те двамата вече бяха почти сигурни, че от там от където досега е текло, вече няма да дочакат и капка. Само аз бях уверен, че на следващия ден ще напише следващата история. Не знам на какво разчитах. Май само на евентуална промяна в настроението. И то, стигнех ли до фаталните няколко часа, се променяше по подходящ начин.

Не помня колко предавания направихме с Косьо. После и с асистентката, защото Косьо го уволниха заради часпром. Беше ходил да снима по морето с камера на телевизията, без да се отчете на когото трябва. Не проявих кой знае какъв интерес към тази история. Но съжалявах за Косьо. Правеше ми удоволствие, че започнах по изражението на лицето му да предвиждам, когато ще каже: Вдигнах кръвното! И го изпреварвах. Косьо, май вдигна
кръвното, а?

Ето заради това избягвам да минавам близо до Военната телевизия, която вече никаква я няма. Само сградата е на същото място. Не мога да видя нито Косьо, нито асистентката му, нито някогашната шефка, която се кефеше на шеговитите ми измишльотини и дори ме стимулираше на измислям нови.

От телевизията ми остана рецензията в „Култура”, а после и в книгата „Нервът телевизия”. Беше за едно предаване в нощния град. Косьо се сети, вместо да търси хора, каквито поначало по това време трудно откривахме по улиците, да заснеме манекени от витрините. Някои бяха голи. Те се превърнаха в герои на моята история. На повече и не съм се надявал.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай