Public Republic Art Studio

23 Април 2010

24 април, 2010 от · Няма коментари

Палми Ранчев

Дневници

Днес срещнах Шефа. Викат му така, защото към всички се обръща с „шефе”. Така показва на всеки, че приема позицията му в обществото за по-висока от неговата. Същевременно се шегува, защото той нарича „шефе” и последния просяк. Така с времето сам беше станал носител на този прякор, без да е командвал през живота си когото и да било. Едър, почти дебел, с масивна глава. Спомних си, че обичаше да повтаря: Дори на седемнайсет, и на шестнайсет години бях дебел. Никога не съм могъл да играя Ромео. Казваше това, защото пее в хора на Операта.

Винаги беше готов да се засмее, независимо дали на своя шега, или на нещо казано от събеседника му. И сега се смее. Достатъчно е, че сме се срещнали.
Този смях, мисля, беше най-добрия начин да покаже, че почти нищо не се е променило. Същевременно знаех, че не беше така. През годините беше се оженил за кратко, година или две, роди му се дете. После водеше война с родителите на жена си. Споменаваше, че дядото бил полковник.

По-късно, беше успял да се разведе, го срещах с привлекателна, вече на възраст дама. Щяла да го включи в бизнес с недвижими имоти. Нали знаеш колко печели хористът в Операта, припомни ми с насмешка той. Сега имам шанс да спечеля пари. Абе, ти внимавай да не загубиш доларите от Япония. Знаех, че хористите обикновено печелят по-прилично единствено, когато са на гастрол в чужбина.

Ставаше дума за апартаменти от хотелите на Слънчев бряг. Трябва да използвам случая, ентусиазирано шепнеше той, купувам евтино, после изчакваме и продаваме скъпо. Шефе, кой ще те допусне теб до толкова лесна печалба. Нали знаеш кой участва в този бизнес? Само ченгета, бандити и партийни активисти. Тогава той посочи с очи приятелката си, която говореше през това време по телефона. Което означаваше, че тя е човекът с връзки и възможности. После и този период отмина.

Шефа страдаше, че не само са го изоставили, а и не беше спечелил нито лев. Купили каквото можело да се купува с неговите пари, продали по-скъпо, и му върнали сумата. Представяш ли си? – питаше той. Нито стотинка не ми дадоха. Благодари се, казах му, че си се отървал лесно И той, както беше редно, се съгласи..

Шефе, защо не наблегнеш на пеенето? – често го питах. Гласът ти е най-ценното, което имаш. Кой ще ми обърне внимание? Защото да не ти обърнат? И му припомних как една нощ, ама доста след дванайсет, след като бяхме прекарали вечерта в бирхалето на „България”, се мотаехме из улиците. Вървяхме и той пееше канцонети. В една тясна уличка от околните балкони започнаха да му ръкопляскат. Иначе само аз му ръкоплясках. Шефът се поклони просълзен и изпя още една канцонета. Последваха нови аплодисменти. Шефа продължи да се покланя към околните балкони.

И това ако не е признание, Шефе, нищо друго не е, припомням му понякога. Но колкото и да го нахъсвах да се опита като солист, той само клатеше глава и безсилно разперваше ръце. Знаеш ли на колко години станах наскоро? Петдесет години! – повиши глас той. – Представяш ли си. Голяма работа! – казах и махнах с ръка. И добавих: Годините не можеш да ги спреш. Можеш да не им обръщаш внимание. Помълчахме известно време.

Нямаше смисъл да го питам опита ли да стане солист. Отдавна беше ясно, че Шефа ще да се пенсионира като хорист. Естествено, ако някой от поредните директори не го уволни. Знаеш ли какво велико нещо ми се случи на рождения ден? – попита ме той с широко отворени очи. Подканих го с поглед да разкаже. На вратата се звъни – продължи Шефа, – отварям и в първия момент не разбрах кой е този мъж. После сърцето ми се сви, защото разбрах. Синът ми. Ама не като мене, дебел и така нататък, а висок, красив, весел. И ти винаги си весел. Ама не като него. Не можеш да си представиш какво лъчезарно момче е.

Откога не беше го виждал. Абе, от малък. С майка му заминаха в Брюксел, там живеят. И през цялото време тя нито се обажда, нито отговаря на обажданията ми. Какво стана с бащата полковник? Отиде си. И майка й умря, но двамата със сина ми останаха в Белгия. Пропуснал съм да ти кажа. Ама няма значение. Става дума за синът ми. Толкова красиво и жизнерадостно момче не съм виждал. Почувствах се на седмото небе.

Направо ни ми се вярваше, че е мой син. Казва ми „татко”, а на мене не ми се вярва. Ама знаеш ли какво стана, когато го изпращах до автобусната спирка? Както си говорехме, каза, татко, чакай един момент. И спря едно, ама направо невероятно красиво момиче. Сещаш ли се какво направи? Взе й телефона. Само за няколко минути.

Това беше другата слабост на Шефа. Беше готов да заговори всяка сама жена по софийските улици. Тогава малките му, маслинено черни и пълни със светлина очи, се превръщаха в оръжия за съблазняване. Жените обикновено нито го поглеждаха, нито обръщаха внимание на остроумията и комплименти му. Пък и той не беше прекалено досаден Това не му пречеше да заговори следващата жена. Заговарянето за него беше забавление, някаква игра.

Гледам го, външно по нищо външно не прилича на мене – висок, красив, лъчезарен – и същевременно вече съм сигурен, че е мой син. Винаги съм се съмнявал, признавам. Защото отношенията с бившата ми жена никога не са били безпроблемни. В този момент бях абсолютно сигурен. По всичко, шефе, ми приличаше. Дори и този жест, нали го знаеш, с който постоянно си оправям косата – и той отметна косата си – и него е взел от мене. Радвах се заедно с него. Всъщност, осъзнах, той през цялото време беше тъжен.

С кой живееш сега, Шефе. С майка. Е, имаш си компания. Абе, знаеш как е, не е лесно. Доста болна е. Но синът ми, нали ти казах, направо е невероятен. На следващия ден пак се видяхме. Все едно виждах себе си, ама в много, мно-о-о-го подобрен вариант. Красавицата, нали си спомняш, на която беше взел телефона, дошла на среща с него. Няма как да не дойде.

И отново ми се прииска да го попитам, защо не се опита да стане солист? Или да потърси реализация в чужбина? Навреме се овладях. Щеше да стане още по-тъжно. А с Шефа, както ви казах, по-естествено е постоянно да се смееш. Хайде, казах и му махнах с ръка, защото трябваше да си тръгвам.

Той ми направи знак с очи да видя жената, след която тръгна. Настигна я и опита да я заговори. Знаеше, че още гледам след него. Обърна се, ухили се щастливо, разпери ръце да покаже, че е съвсем естествено да го отрежат. Същевременно ръката му с протегнат нагоре показалец продължи да говори. Казваше ми, че ако на негово място беше синът му, положението щеше да бъде съвсем друго.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай