Public Republic Art Studio

22 април 2010

23 април, 2010 от · Няма коментари

Палми Ранчев

Дневници

Минавах през градинката пред Военната телевизия, когато видях един свой разказ. Спеше на една от градинските пейки. Имаше още един разказ на съседната пейка. И той спеше. Но щях да пиша само за първият. Под главата си имаше свито на четири одеало. Беше завит с златиста жакардена покривка. Отстрани висяха разбридани дълги пискюли. Имаше значителна разлика между него и съседа му, скромно подложил под тила си ръце, за да не му убива.

Другият скитник е моят разказ. Вероятно заради одеалото и покривката. Или по-скоро заради желанието му да си осигури някаква топлина и уют, каквото на съседът му явно липсваше. „Моят” скитник не беше загубил всичко, което да го прави напълно различен от останалите хора. И щяхме да се разберем, колкото и жалки и неотговарящи на моето тълкуване да бяха усилията му.

Споменах, че го видях като разказ, и то беше защото скоро вече не беше на пейката, завит с жакардовата покривка, а излизаше от една плевня. Беше разположена в горната част на път, където повечето къщи са необитаеми. Вместо някоя от празните къщите беше предпочел плевнята заради сеното. В ъгъла на плевнята си е направил импровизирано легло. Там освен одеалото и покривката, има още доста живописни на цвят парцали със същото предназначение. През цялото нощ му мирише приятно. Каквото и хубаво да сънува, той вярва, че е само заради сеното.

Сега раменете му са е покрити със сламки. Прави несръчен опит с едната ръка да се изчисти поне отпред. После хваща с два пръста края на сакото си и го разтърсва. Хваща другия край, отново го разтърсва. Сламките почти не намаляват. Но той повече не се поглежда. Разперва ръце, прозява се, чувства се не само добре, а направо отлично. Дори смята, че може да му се завижда за превъзходното настроение. Толкова е приятно да си се наспал.

Колкото и да кръстосваш улиците на града, каквото и да ти се случи, лошо или хубаво, накрая искаш някъде да се прибереш. В плевнята е сухо, понякога дори топло, и най-важно, чувстваше се защитен. Следващата сутрин ще бъде както тази: спокойна, сигурна, изпълнена с доволство. Обича, когато се чувства силен, а денят пред него се очертава дълъг и безгрижен.

Сподавя поредната прозявка и инстинктивно вдига ръка към отворената си уста. Вижда около деветгодишно момиченце. Наблюдаваше го с любопитство. Чичко, тук ли спиш? – пита момиченцето. Не! – отвръща мъжът почти сърдито. Мама каза, че всяка сутрин излизаш от изоставената плевня. Само понякога спя там – продължи той със значително по-сговорчив глас и направи кратко движение назад към плевнята. А мама каза, че спиш всяка нощ – настояваше момиченцето. На никого лошо не правя – изрече примирен мъжът и разпери ръце. Само спиш, знам – закима с разбиране момиченцето. Обърна му гръб и се отдалечи като подтичваше

Той също беше й обърнал гръб. Върна се в плевнята. Скоро отново излезе, а одеалото и жакардовата покривка бяха преметнати през едното му рамо. Скоро вече беше извън селото. Продължи с бърза крачка по разкаляния от нощния дъждец път. Настроените му беше се променило. Забрави чувството, с което се събуди. Сега се налагаше да бърза, щом са го разкрили. Най-правилното поведение в случая. И през следващите няколко нощи нямаше да спи в плевнята. Ще изчака достатъчно, преди отново да се върне някоя вечер.

През годините мъжът беше се научила постоянно да губи. Отдавна му се струваше нормално. И сега лесно можеше да не мисли за топлата плевня, след като отдавна е загубил всичко, което осигурява приличен живот. Тоест живот, който наподобяваше животът на останалите. Някога и той е имал апартамент, и многобройни съседи, които е познавал, и те са го познавали. Отношенията им са били прекалено дистанцирани. Само обичайните учтивости при среща. Понякога дори само мълчаливо кимване е било достатъчно. Така че каквото и да го е сполетяло, не е потърси помощ.

Има доста такива хора наоколо. Толкова много са, че на практика, всеки е застрашен поради различни причини от същото бъдеще. Мъжът, който продължаваше да спи на пейката, например, се е женил четири или дори пет пъти. От този тип мъже е, влюбва се – и се жени. Всяка женитба, или по-точно всеки развод, е бил свързан с определени загуби за него. Повтарям: от този тип мъже е. Но всичко е далече в миналото. И сякаш се е случило с някой друг.

Сега, както е в полу-сънно състояние, вижда през притворените си клепачи как гълъб каца близо до пейката. Скоро забелязва още няколко гълъба. Сигурно са открили нещо за ядене. Всъщност от дрехите му са се поръсили сламки и няколко семена. Тях кълве гълъбът, кацнал вече на самата пейка. Само едно бързо движение – и ще го хване. Но още го наблюдава как издува гърди, издава една чути звуци, прави няколко предпазливи крачки.

Птицата му прилича повече на жена, затова гълъбът става гълъбица, и той продължава да я наблюдава с неотслабващо любопитство. Колко ли близо ще дойде? Може би ще кацна дори върху ръката му. Неволно трепване и гълъбът отстъпва към далечния край на пейката. Подскача и вече е прекалено далече. Мъжът отново затваря очи. Скоро чува, че отлита. Пропусна да улови обяда си. Има кибрит и лесно щеше да намери място, където да го свари, да му изскубе перушината, и после да го позапече на жарта.

Остана му усещането за уют и топлина. Защото през нощта се беше наспал. И защото имаше одеало под главата си. Освен това беше покрит с жакардовата завеса. Но също и заради гукането и лекото надуване на гълъбицата, докато се движеше около ръката му. На лицето му се появи едва забележима усмивка.

Мъжът не улови гълъбицата, а аз през цялото време се надявах да уловя своя разказ. Но след като споделих толкова подробности и значителна част от намеренията си, изминах разстоянието да селото и се върнах в градината, вече не съм сигурен дали ще го напиша. Обикновено остава само направеното до момента. Губя първоначалния си импулс. Или вече съм го написал?

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай