Public Republic Art Studio

21 април 2010

22 април, 2010 от · 1 Коментар

Палми Ранчев

Дневници

Винаги поглеждам към къщичката от кафяв и разпадащ се от влагата картон, заради жената в нея. Там, изглежда, прекара зимата. Приличаше не кучешка колиба. Променяше съвсем малко външния си вид, без да стане нито по-удобна, нито по-защитена от атмосферни и други външни влияния. Най-много да се появи ново парче картон, понякога с друг цвят в сравнение с останалите. Веднъж на покрива забелязах парче тънка басма, която не вършеше никаква работа, а беше сложена само за разнообразие. Поне така ми изглеждаше.

През цялата зима жената намираше начин да покаже почти на всеки минаващ, че още е вътре. Сумтеше, кашляше, пушеше, говореше. Беше построила колибата срещу официалния вход на някакво учреждение. Никога не съм обръщал внимание какво точно представлява. Но тя, сигурен съм, знаеше.

Тя не е обичайната благообразна страдалка. Често я виждам да фучи, извисява ядосано глас, веднъж гонеше някакъв рошльо с цепеница. После се връщаше към колибата като развяваше пешове на дългото си почти до земята палто. Продължаваше да говори ядосано и се заканваше като поглеждаше през рамо.

Явно през цялото време протестираше за нещо. И вероятно имаше право, поне така мисля, щом е стигнала до толкова крайна форма на поведение, без да се намеси властта. Но освен към официалната институция, срещу която е построил колибата си, тя демонстрира своето недоволство и постоянно незачитане към минаващите наоколо. Не им позволяваше нито да я съжаляват, нито дори да проявяват любопитство към начина й на живот. И същевременно, беше от ясно по-ясно, всички минаващи нямаше как да не я забележат.

Досега винаги говореше сама със себе си. Или крещеше срещу някого. Понякога чувах само гласът й, скрила се от очите на минаващите. Представях си я, сгъната на две, макар че беше доста дребна на ръст. Случваше се да се покаже до кръста през отвора на колибата и да закрещи безадресно, ядосана и недоволна, без видима причина за поведението си.

Днес беше показала глава между картоните и говореше с отчето – висок мъж, целият в черно, с прошарена рядка брадица – изправил се срещу нея. Не чух какво точно каза той, но жената спомена името на цар Борис Първи. Дадох си сметка, че за първи път я виждах да говори нормално с някого. Гласът й беше сравнително спокоен. Изглежда в този момент не се интересуваше от кого е недоволна, какви са причините за постоянния й протест, кой я заплашва, гладна ли е, има ли цигари, ще успее ли да заспи и през тази студена нощ.

След десетина крачки се обърнах. Двамата – жената, свита в своята колиба от картон, показала навън само рошавата си глава, и отчето срещу нея, пъхнал едната си ръка под расото – продължаваха да разговарят. След още десетина крачки пак се обърнах. Нищо не беше се променило.

Както обикновено по това време отивах в кафенето. Оприличавам го на оазис за изтерзаната градска душа. Там едва ли ще мисля за жената от картонената колиба. И за отчето не искам да мисля повече. Достатъчно е, че винаги мога да си спомня за тях: стоят един срещу друг и разговарят за цар Борис Първи.

В кафенето, за моя радост, хората са съвсем други. Повечето са като мене, така предполагам, и нямам нужда от потвърждение. Напразно се оглеждам за свободни вестници. Всички са оказаха по масите. Не съм недоволен. Само отбелязах факта. Иначе и аз щях да седя, да отпивам от чашката кафе и да прелиствам страниците. Усещането за анонимна и ненатрапчива общност, още повече, когато не е нужно да го доказвам, ме успокоява.

Дребната жена от картонената къщичка и отчето, макар и след толкова кратко време, вече се появяват като нарисувани в паметта ми. Двамата са като нарисувани с тънко перо. Герои на карикатура в Бешковски стил.

Някой ще каже, че кафенетата са прекалено нагъсто в центъра, за да са оазиси. Ще възразя, че в пустинята на града понякога и кратките разстояния са фатални. Защото там е по-лесно да се загубиш, да се почувстваш опасно самотен и отчаян, отколкото в пустинята. Тогава, поне аз, а както виждам и доста други хора, намираме убежище в кафенето.

На съседната маса някакъв разказва на своят приятел май семеен скандал. Ставало дума за пари. Колко трябвало да се похарчат за някакъв бизнес. И как жена му не се съгласявала. Струвало й се, че е по-разумно да ги спестят. Разказващият се смееше злорадо, буквално се задъхваше. Представих си го как влиза в колибата от картон. Свива се, сгъва се на четири, но не издържа дълго в това положение. Показва се до кръста и продължава да разказва.

Пропуснах основната нишка от разговора. И нямах особено желание да я науча. Беше по-приятно да си го представя как влиза в картонената колиба. Очаквах да разбера какво ще се случи, появи ли се истинският собственик.

С удоволствие щях да се преместя на друга маса. Но наоколо нямаше свободни места. Вярно е, че сега нищо не върви – продължи той. Но какъвто и бизнес да започнеш, рискуваш да се провалиш. Трябва да се опитва – настоя мъжът, сякаш срещу него не беше приятелят, а жена му. Ти, казах й, знаеш ли, че за всичко през съвместният ни живот, съм давал пари. Невъзможно е да живееш, без да харчиш – изрече той и погледна изпитателно събеседника си, показал глава от картонената колиба.

Изчаках пауза в разказа му, за да отпия от кафето. Не исках най-приятния ми вкус да се размесва с вкуса на неочакваното раздразнение. Скоро отново го чух. Знаеш ли, надигна глас той, че изчислих колко пари съм похарчил за цигари. През целия си живот. Колко? – попита приятелят му. Двайсет и две хиляди. Сега, ако ги имах тези пари, щях да ги вложа… Тук вече бях си изпил кафето, надигнах се от стола и посегнах да си запуша поне едното ухо. Навън се огледах, и ако наблизо имаше мукавена колиба, щях да се скрия в нея.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • тони.25 // 23 апр, 2010 //

    Съжалявам да те разочаровам, Палми, но мукавената колиба няма да е никакъв щит за теб – с твоите сетива… Дори и да е дървена, ламаринена, циментова или звукоизолираща – на тебе пак ще ти е достатъчно да изминеш отсечката самота от едното до другото кафене в градската пустиня, за да не можеш да се скриеш в ничия колиба от собствените си мисли и …реакции.
    Такивамити работи…
    аз

Коментирай