Public Republic Art Studio

20 aприл 2010

21 април, 2010 от · Няма коментари

Палми Ранчев

Дневници

Напоследък всеки ден изглежда прекалено объркан, още преди да е започнал. Самото очакване да започне, ме обърква. Прилича на топката разноцветни конци, която някога баба ми измъкваше, за да открие някой с рядък цвят. Не съм сигурен как успяваше да ги разплете.

Вероятно е трябвало да я попитам как става, или да я наблюдавам по-внимателно в ръцете. Отдавна мога само да си спомням за нея. И дали уменията й да разплита обърканите конци, останали от предишни нейни занимания с шиене и ръкоделие, ще ми помогнат.

За сега ми е достатъчно, че сутрин се събуждам, а вечер, дори и с усилия, след доста наместване на възглавницата, заспивам. И това е някакъв ред.

Мислех си, че вече не желая да се харесам на когото и да било. Такова е и поведението ми. Тоест повече отблъсква, отколкото да привлича. И същевременно се подозирам, че го правя заради рядкото удоволствие да усетя симпатия, въпреки ръбатата логика на обичайното ми общуване. Прилича на спасителен пояс. Плува някъде наблизо, само едно загребване и ще го достигна. Или следващата вълна ще го отнесе по-далеко. Достатъчно ми е, че има такъв спасителен пояс: необяснима и неочаквана симпатия.

Дълго стоях пред прозореца и гледах към отсрещния блок. Безкраен ред от далечни прозорци, стени, балкони. Една от софийските китайски стени. Там живеят огромно количество хора, млади и стари, бедни и богати. Или не, богатите отдавна напуснаха панелните си апартаменти. Живеят в други квартали, имат свои улици, по които могат да минават само богаташите и техните гости. И постепенно станах източник на неочаквана и необяснима симпатия.

Кръстосването на улиците най-добре лекува неспокойството.

Винаги имам „свой” маршрут. Сега пресичам „Градската градина” и продължавам покрай Народния театър.

По пътя се сещам се за книгата на Илко Димитров – Бог в Ню Йорк. Прилича ми на голям роман, от който се отстранени историите. Оставил е главно философията и есеистичните размишления.

Може съвсем безболезнено да ги добави в някое следващо издание.

В книгата вече е „добавил”, ако я сравним с първата публикация в Литературен вестник”. Така текстът е по-четивен, използва реалии, които по-динамично пренасят към следващия фрагмент. И отново усещам, че точно на това място е имало история. Може да има. Но е изрязана.

Знам, че е бил в Ню Йорк при жена си, която там преподава или е преподавала – в университет или другаде. Но в книгата нищо не казва за нея. Например за колебанието си, дали ще го чака на аерогарата.

Представям си как той излиза от самолета , минава през паспортния контрол и митническите формалности и не я вижда. Всъщност я вижда. Но ми е интересно как се съмнява, и за известно време вярва, че въпреки разговора им по Скайпа предишната вечер, е възможно напразно я търси.

Колебания и несигурност, които могат да бъде разказани в трето лице, хем разказвачът да е пределно отчужден, хем да се разбира, че разказва лична история. Мисля за тази книга, продължавам да мисля, защото я четох с удоволствие. И продължавам да я чета.

Неочаквано, или съвсем естествено намесвам Наш, от „Музика на случайността” на Пол Остър.

Илко или Наш, или герой, който обединява двамата, излиза от аерогарата, и дори не се оглежда. Лесно е приел, че жена му не го чака, въпреки всички техни предишни разговори. Дори в известен смисъл му се струва естествено. Сигурно заради това не я обвинява, дори не мисли за нея.

Сега вече върви по непозната улица.

Скоро наема кола и се качва. Пали, включва на скорост и тръгва с автоматични движения. Дълго се движи в дясната страна на платното. Постепенно ускорява и заема място сред останалите колите. И му се струва, че точно заради това е дошъл в Америка.

Не мисли за нищо, останало зад гърба му, не мисли и какво го очаква. Достатъчно е да се движи по автострадата с подходяща скорост. Картините покрай шосето са достатъчни. Изпълван до края не само погледа му.

Може да кара по този начин през целия си живот. С леко свити в лактите ръце, вперел поглед напред. Поне сега така му изглежда.

Не съм сигурен още колко трябва да се движи, какво друго може да му се случи, или да си помисли, докато премине към следващата глава.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай