Public Republic Art Studio

Оста на живота

30 април, 2010 от · Няма коментари

Боян Биолчев

1723372755_178b1730cb
Photo: mikebaird

На проф. Минчо Семов

Пунта Аренас е най-южният град на Чили, страната, която на картата изглежда като географска шега – по-тясна от България, а дълга повече от Европа.

Антарктическата ни експедиция седеше всяка вечер на една и съща маса в ресторанта на хотелчето. Чак след седмица се очакваше в пристанището корабът, с който щяхме да прекосим пролива Дрейк до базата ни на остров Ливингстън. Дните бяха влажни и хладни, градчето – с ниски къщички, пръснати по брега на Магелановия проток като от ръка на гигански сеяч. Скуката на изчакването – незабележима за ветераните в групата, за мен бе тягосна като милиардите микроскопични капки във въздуха, които не можеха да се нарекат дъжд, а мокреха дрехите.

Чилийското вино в този случай наистина е спасение.

Една вечер в ресторанта забелязах, че от съседна маса, където тихо вечеряха местни хорица, ме наблюдава втренчено ниска жена на средна възраст. Беше пълна, отпусната, но очите й издаваха някаква приветливост, сякаш бяхме близки и се радваше, че ме вижда отново след дълго време.

Помислих, че може би е късогледа или, замислена за нещо свое, се взира, без всъщност да вижда. Но не се оказа така.

Жената стана и се приближи до мене.

- Извинете, чух като си говорите… И Ви загледах… Вие не сте ли… – тя произнесе името ми с акцент на човек, който не е говорил десетилетия майчиния си език. Тази неподправена немощ, породена от ежедневния говор в друг живот, когато родината е глухо далече.

- Да аз съм – отговорих стреснато. – Познаваме ли се?

- Вие надали се сещате, но аз съм Ви много благодарна – отвърна тя. – Вие единствен ме защитихте.

Видя изненадата на лицето ми, сигурен белег, че не помня нищо и че за мен тя е една абсолютно непозната от другия край на света.

- На първия етаж в ректората… Баща ми и майка ми бяха дошли, причакаха ме след лекции и се опитаха да ме разделят от Хорхе. Стана скандал. И вие тогава извикахте на баща ми: “Какво искате от тях! Защо дърпате това момче!” А момчето беше Хорхе… Мама приплакваше: “Ела майче, върни се при нас!” Баща ми крещеше: “Махни го тоя, какъв е тоя! Идвай си веднага вкъщи!” А Вие застанахте между нас и му казахте: “Това е университет. Тук няма да се разправяте. Оставете и двамата! Те са пълнолетни…” Но нищо чудно да сте го забравили. Беше преди двайсет и пет години…

Спомних си много добре. Само никак не можех да свържа слабичката студентка, конвулсивно стиснала ръката на чернокосото момче от Чили, с пълната жена, която бе приседнала край мене и ме гледаше натъжено като човек, разделен с непрогледна мъгла от собственото минало.

- Помня тая история, помня и момчето… – казах аз, но тя бе уловила изненадата в погледа ми.

- Много съм се променила… – промълви смутено тя. – Зная го…

- Човек не се променя – прекъснах я аз, – просто хората се разминаваме. Понякога задълго.

И понеже тя замълча, добавих:

- Както виждам, щом сте тук, значи Вашите все пак са се примирили.

Тя сведе очи и въздъхна.

- Не се примириха. Баща ми ми каза: “Като отидете в Чили, твоят Хорхе ще го застрелят. Ако заминеш с него, обаче, не ми се връщай.” Той е суров човек и каквото каже, го прави.

- А майка Ви?

- Тя никога не му е противоречала. Дори и после да се крие, за да плаче.

- Не му ли писахте, че сте добре?

- Писала съм хиляди писма през тия години. И не съм получила нито едно.

- И от майка Ви?

- И от нея. Сигурно не е посмяла. Не ми отговори, дори когато изпратих писмо със съобщението… че Хорхе почина. Преди десет години. Сигурно пак е плакала в някой ъгъл, но не написа писмо… – тя тихо изхлипа и продължи задавено. – Поне един ред да беше написала, да ми каже да се върна… Не е посмяла…

Това беше сякаш в повече, тая пресечена изповед на жената наподоби разказ за сънуван кошмар.

- Мъжът Ви… загина ли? – попитах аз.

- Не. Най-нормално си живяхме, нищо лошо не ни се случи, никой не го преследваше. Но почина внезапно… от инфаркт… на трийсет и шест години. Така, както си спеше. Просто една сутрин не се събуди. Просто съдба. Просто съм родена под някаква злобна звезда!

Тя отново замълча. Оболяла и претръпнала едновременно. Една пресечена женска съдба или едно отказано право на детство. И двете – нелепи и тъжни.

- Значи вие живеете петнайсет години тук сама? – попитах аз.

- Да. Какво можех да направя. Работя в магазин. Хората тук са кротки… Първите години след смъртта на Хорхе много исках да се върна в България… но не получавах никакъв отговор. Не се реших. И съм тука… Впрочем… само ви заемам времето с моите неща, откъснах ви от колегите…

- Няма нищо – усмихнах се аз. – Мога ли да направя нещо за вас?

Тя ме погледна както в началото. С невиждащ поглед, който сякаш се връщаше обратно в нея.

- Бих ви помолила само за едно. Те са живи. Въртя им от време на време телефона, без да се обаждам… и вдига татко, много рядко майка. Ще ви помоля да отидете вкъщи. В София. Ще ви дам адреса. Да им кажете, че сте ме видели и че съм добре… – тя преглътна и после малко неуверено добави – и че ги обичам! На вас няма как да откажат тия думи!

Колкото си по-близо до полюса, толкова по-бавно се върти земята. На самия полюс ти вече си непрекъснато на едно място. Всъщност се въртиш около себе си, защото си едно продължение със собствения си ръст на земната ос. Но човек не чувства това – нито на полюса, нито на Екватора, където кълбото се върти така шеметно, че водата в средата на реките се издува и е по-висока, отколкото край двата бряга. Човекът, залутан в шемета на своите непосилни страсти и безсмислени страдания, не усеща нищо отвън, освен капризите на времето, полъха на вятъра и сянката на облаците, през които звездата, осигурила топлина за всичко това, си играе с нас на слънчеви зайчета.

Жената щеше да остане в най-южната част на Американския континент, където бавно щяха да се превъртат дните й около земната ос. Аз щях да се върна след време в България, където скоростта на въртенето е значително по-голяма, но и аз, и родителите й никога нямаше да го усетим със сетивата си. И в дълбокия юг, и в умерения север животът се отронва в нас с еднаква скорост.

Изминаха месеци и аз най-после позвъних на вратата в ниската софийска къщичка, на която самотната българка от Пунта Аренас би искала сама плахо да почука, но никога нямаше да се реши.

Нямах никаква памет за дребната побеляла възрастна жена, която отвори предпазливо, без да маха веригата.

- Кого търсите?

- Вас – отвърнах аз, търсейки думи, които ще я разколебаят да ми затвори веднага. – Имам да ви предавам нещо важно.

- Ние няма от кого да получаваме съобщения. Сбъркали сте…

- А дъщеря ви!

Лицето й се вкамени. Тя впи поглед в мене и леко отвори уста, без да промълви нещо.

- Видях дъщеря ви. В Чили. Помоли да ви предам нещо.

Тя видимо не се решаваше да ме пусне в къщата. В този миг отвътре се чу немощен глас.

- Таня! Защо се бавиш там? Кой е?

Тя не отговори. Лицето й внезапно се отпусна в някаква болезнена решителност. Махна веригата и отвори вратата.

- Заповядайте!

Мирис на прах. Посивели от времето плюшени мебели. Маса с навълнена от есенна и пролетна влага политура. До прозореца имаше широк плот, на който беше телефонът. Старецът седеше до него на инвалидна количка.

- Кой е този? А? Таня!

- Идва от Чили. Иска да ни предаде поздрави от Еленка.

- Коя Еленка! – остро каза той и ме погледна криво.

- Дъщеря ви.

- Аз нямам дъщеря! – той отмести бавно поглед от мене към жена си. – Закарай ме в спалнята! Веднага…

Тя мигновено изпълни нареждането. Количката припискваше, сякаш ми се извиняваше за грубия тон на пасажера си.

Когато старата жена се върна обратно, по лицето й се стичаха сълзи.

От спалнята се чу:

- Ако звъни телефонът, няма да вдигаш!

Тя кимна, сякаш той щеше да я види, и тихо вдигна очи към мене.

- Как е тя?

- Добре е. Живее в Пунта Аренас.

- Това къде е?

- В най-южната част на Чили.

Това очевидно не значеше нищо за нея. Тя изтри сълзите си и мълча няколко мига, после бавно и разчленено каза:

- Щастлива ли е?

В мен трепна внезапна жестокост.

- Да! – отвърнах аз. – Щастлива е. Много е щастлива!

- Как изглежда? Слабичка ли е още?

- Великолепно изглежда. Хайде. Аз трябва да тръгвам. Всичко хубаво.

Тя запристъпя трескаво след широката ми крачка на ядосан мъж.

При вратата аз се обърнах и казах:

- А, още нещо. Тя помоли да ви предам, че ви обича.

Навън бе сивкав предпролетен следобед. Облаците криеха слънцето и това бе единственото, което можеха да направят, защото нямаха никаква сила за дъжд.

А каква бе оная сила, която изпепелява душата на човека дори до момента, когато той престава да бъде човек, а се превръща в собствената си сянка. Каква е тази необуздана ненавист към свободата на другия, дори ако той е твое дете, която се превръща в инвалидна количка на душата ти. И какво значи да обичаш, когато за много хора земята просто се върти в обратна посока.

И все пак, в каквато и посока да ни върти, това е толкова за кратко, така мимолетно, като слънчево зайче. Колко ли е мъчително да прекараш този миг, живота си, подобно на облак, който само замрежва слънцето, а не носи в себе си капка освежителен дъжд.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Белег”, изд. “Стандарт”, София, 2006 г., с. 107-117.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай