Public Republic Art Studio

19 април 2010

20 април, 2010 от · 1 Коментар

Палми Ранчев

Дневници

Отдавна наблюдавах жената със зелена светлоотразяваща жилетка. Продаваше билетчета на паркираните напряко на тротоара коли. Навеждаше се към отворените прозорци, говореше, ръцете й се движеха. Вероятно даваше билетчета, взимаше пари, връщаше ресто. Що за работа е това? Кой се съгласява да я работи по цял ден?

И същевременно искам да съм по-толерантен.
В тези трудни за преживяване години едва ли имам право да обвинявам когото и да било за начина, по който си печели хляба. Още повече, аз с какво ли толкова смислено се занимавам. Но продължих да изпитвам досада, примесена с леко отвращение, докато я гледах.

Няколко крачки, навеждане, движенията на ръцете.

Откритите паркинги са най-лесния начин да се печели почти от въздуха. Тази изгодна дейност дълго време беше в ръцете на силовите групировки. Кой ли плаща на тази женица да събира пари? Колко и кой точно печели от този бизнес с общината? Отдавна не чакам отговори. Дори и въпросите ми са риторични.

Но със сигурност имат общо с постоянния недостиг на места за паркиране. И с усещането, че едва ли скоро положението ще се оправи.

Навсякъде по света в големите градове не достигат места за паркиране. И съответно паркирането е платено. В Ню Йорк, например, в центъра някога беше шестнайсет долара на час. Имам такъв смътен спомен.

Следователно вече приличаме на останалите цивилизовани страни. Като членове на ЕС. У нас не достига това, което и на тях не им достига.

И същевременно, поне за всички нас, свидетели на целия този процес – заграбването на града, и на почти всекидневните промени – изтласкването на обикновените хора от обичайните за тях места, остава усещането, че както обикновено нещо не е както трябва.

Винаги, независимо, че се движим към следващия ден – бързо или бавно, понякога твърде бавно – нещо постоянно не достига. И май така ще бъде до края на живота ми. Дали ще са места за паркиране, кошчета за боклук, или обществени тоалетни. Има ли значение?

Отвратително е. Но отново признавам. За мене социализмът продължава по различни начини, що се отнася до общо за всички всекидневие.

Жената пред мен е същата – и същевременно не е.

Без да съм видял лицето й, вече забелязвам доста изпъкналите й очи, с големината на автомобилни фарове. И автомобилите – фаровете на колите – оживяват, общуват отблизо с нейните очи-фарове, тя им обяснява, че трябва да платят за мястото, на което стоят. Колите се разтърсват, надигат ту едната, ту другата си гума. Движението се отразява на движението на очите-фарове и на общото изражение на паркираните автомобили. Някои, не само луксозните, дори и съвсем скромни таратайки, имат намерение да се преместят на друго място. След като плащат искат повече спокойствие.

Не им харесваше тази пренаселеност и плебейска близост.

В този момент всички паркирани автомобили са с изпулени фарове, и жената, която продава билетчета за паркиране, е с изпулени фарове. Гледат се с уродливо любопитство, с нещо не са съгласни и вдигат възмутено рамене.

Паркинга се раздвижи заплашително, жена отстъпи към оградата на градината. Фаровете се свиваха като очи, превръщаха се в цепнатини от неочаквано появилия се шум. Уж автомобилите нямаха уши, а чуваха, гърчеха се от нарастващата сила на звуците. Без да стане ясно нито какъв е характерът на този шум с нарастваща сила, нито откъде се появи, нито какви ще са последствията. Със сигурност имаше нещо заплашително в него.

Само с едно завъртане на главата, и колите, вероятно и жената / вече не я виждах/, станаха каквито винаги са били. Шумът също изчезна. Неочакваната и почти фантастична картина дължах единствено на въображението си. На моментното му избухване. Ново избухване я унищожи.

По най-близките коли забелязах едри капки. Валял е дъжд. Или още вали.
Мократа улица, заедно със стърчащите дървета отсреща, успокояваха. Предизвикваха желание за примирение. Или поне за по-продължително търпение. Без определена цел. Трябваше просто да мине още някой и друг час. Съществуването ми беше се превърнало в част от общото време на картината, затворена в рамката на прозореца.

Не съм сигурен какво беше се променило. Обърнах гръб на вече видяното.
Какво е по-важно? Това, което виждах? Или което си представях? Важно беше да си отговоря. Не само като човек, който постоянно измисля истории.

Мога да открия нещо значително по-различно от това, което се намира реално пред очите ми. Не смятам, че представлява особено предимство. Но това е един от начините, искам ли да напиша например разказ.

Докато вървях към стадиона мислех за всички безлични разстояния, които изминавах всекидневно. Вървях с нежелание, бях отчужден от движението си.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Петър Петров // 21 апр, 2010 //

    “Вървях с нежелание, бях отчужден от движението си” – пленителен завършек. Наблюдателното вътрешно око на Палми Ранчев. Ако някой не е виждал на живо този автор, няма как да попие внезапно текстовете му – било то роман, ило то негов разказ, или коментар по родно злободневие. Палми Ранчев пише така, както и гледа – с добронамерено хищничество в погледа. Погълнат от живота, но и приятно дистанциран. Живот, погълнат от писател. Поздравление за неотстъпчивостта му! И за таланта, разбира се.

Коментирай