Public Republic Art Studio

Аз прочетох „НИКОГА други стихове” на Живка Балтаджиева. С пълна съпричастност

18 април, 2010 от · 1 Коментар

Петя Хайнрих

Foto am 31-03-2010 um 13.54

Винаги съм твърдяла, че четенето на поезия трябва да бъде лично. Не е възможно да влезеш през вратата в света на книга с поезия, напълно оставяйки себе си отвъд текста. Това сигурно важи и за прозата, не знам. Но докато при прозата човек може да си позволи хладно четене, при поезията такова поведение би било най-малкото неприлично, проява на лош вкус.

Правя това въвеждащо отклонение преди да стигна до същината на въпроса – аз прочетох „НИКОГА други стихове” на Живка Балтаджиева. С пълна съпричастност. Без съпротива. Може би някъде не разбрах, не ми достига жизненият опит или познанието. Хубавото обаче е, че човек иска да се завърне в НИКОГА, да премисли някой и друг текст, да си спомня.

Текстовете влизат и подкожно. Човек иска да ги имитира. Особено аз изпитвам потребност, откакто прочетох книгата, да си задавам рамкиращи въпроси в живкин стил.

За рамкиращите въпроси

Какво е това? Става дума за този специалитет в „НИКОГА други стихове”, при който в края на някои от стихотворенията изникнат като две големи скоби, отваряща и затваряща, два въпроса, рамкиращи изказването. И между тези две скоби влиза едно чудовищно по размерите си изказване – Живка не си пада по дребните неща, тя си играе с космоси, но за космосите – по-късно.

Ето сега един пример за рамка от стихотворението „Започна да захладнява”: „Дали не е прекалено малко? / Или е свръх много?”, пита тя, наблюдавайки как въздухът диша в края на лятото. И в това е цялото очарование на тази рамка – възможността да има повече от един отговор; да е и едното, и другото; да е малкото и голямото или едно от двете. Тази подвижност на изказването, тези потрепващи листа в края на лятото, ех!

Или друга подобна скоба има в края на стихотворението „Ивицата на Ной”, тук даже рамката е тройна, пространствена: Без съзнание? / Без сънуване? / Без грешна стъпка”. Съзнание и сънуване – ето я рамката, към нея добавяме измерението на движението, предадено във формата на „стъпката”.

„Няма процеп в този свят, / ни в другия също рамка (стр. 77)

За космосите

Когато заговорихме за рамката, тук му е мястото да спомена за космосите – пространствата, които отваря поезията на Живка. Тя гледа нагоре, в небето, към звездите. Често откриваме в текстовете й мрака, самотата, светлината, която бърза, шума, дори самото пряко назоваване на Космоса, с главна буква (примерно на 35 стр.), астронавтите, гравитация, орбити. В същото време, освен вглеждането навън, откриваме и вглеждането навътре – клетката, бинома, гените, ДНК, мравката, плътта, аз…

И това е другата голяма смислова скоба в „НИКОГА други стихове” – от едната страна външното (космосът), а от другата – вътрешното (генът). Но мотивът вътрешно-външно е също директно разработен, на много места, например тук (15 стр.):

Зона на пропукване и изключване.

Нима това е личността?
Обработване, филтриране, обработване, филтриране.
Докато не остане ни вън,

ни вътре.

Това си е книга, в която се задават въпроси. Живка отваря пространства, слага им рамките, сякаш за да не паднем отвъд, да не се загубим, позволява ни да мислим за нещата като възможни и в малкото, и в голямото; и в материя, и в дух; и като даденост, и като резултат на натрупвания, обработки, манипулации. Иначе как би могла да съчетае така умело и пленително, както го прави в много стихове, митология с най-банален личен спомен от детството, да ни преведе от Пъпът на Света до Бургас, да говори за „смешение на културите”, без всичко това да звучи надменно или дръзко, а просто тихо, но твърдо?

С твърдостта на камъка

С твърдостта на камъка. Защото поезията на Живка е каменна, изсечена, скалиста или скулптурна – в зависимост от степента на обработка на текстовете. Но камъните и скалите на Живка имат една топла сърцевина, една покоряваща мекота, която тук-там прозира през някоя тънко обработена повърхност. И тогава откриваме и чучулигите, и тази изтласкана и премълчана носталгия на емигранта, майчиното мляко и това, което НИКОГА няма да го има и никога не е било – едно отрицание на себе си, което не е плашещо или разрушително, а мъдро, дори бих казала – градивно.

НИКОГА

Мнозина започнаха да гадаят и интерпретират заглавието на стихосбирката – дали било заявителното „никога повече други стихове, освен тези”, дали било пояснителното „това са други стихове, които авторката е нарекла НИКОГА, понеже си пада по такава финалност” или дали било и двете, а Живка е толкова хитра, че може да ни изпързаля да си мислим каквото си искаме, а тя доволно да потрива ръце, че се е отървала от отговорността да дава отговори.

Обаче – не! Изобщо не. Нищо от това не е. Това е мироглед, умонагласа. И е достатъчно да прочете човек книгата, за да разбере, че в световете ма Живка така не може да се категоризира. Помните това с големите скобите? С въпросите? С градивното самоотричане. НИКОГА е думата, която отваря простори. Никога е началото. И краят. И всичко между тях.

Яка и жилава

Не можем да подминем с мълчание и външния вид на книгата – тя е яка и жилава. Страниците са от възможно най-дебелата хартия. Груби и влакнести са. Като за да допълни впечатлението, че текстовете са изсечени. След прочитането, книгата може да бъде затворена само със сила. Иначе си остава непокорна, нахална и неподчинена. Завинаги разлистена. Сполучливо решение на издателя.

Плагиатка с удоволствие

Не мога да крия, че на мен Живка Балтаджиева ми е много близка. Не, не сме роднини. Никога не сме се срещали. Никога не сме говорили. Писали сме си няколко писма. Тя може да си позволи да ми дърпа ушите, защото може да ми е и майка, поради разликата в годините ни. Аз мога да си позволя да изпадам в екзистенциални кризи пред нея, защото тя си призна – и тя разбира мен. Затова понякога, когато прочета някой от скалните й стихове, се чувствам като плагиат – ми нали и аз същото съм писала. Или смятам да напиша същото. И изобщо нямам угризения да я копирам, да греба от нейния поетически извор. Понеже водата там е бистра.

Tози текст е писан за личния ми блог и отразява позицията на отдаден читател на поезия. Той няма никакви други претенции.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Лени // 18 апр, 2010 //

    тук няма какво да се коментира

Коментирай