Public Republic Art Studio

Из „Литературни игри с деца или Л`ар педагожик”

25 април, 2010 от · 1 Коментар

Роза Боянова, Красимир Кунчев

„Литературни игри с деца или Л`ар педагожик”, Издателство „Либра Скорп”, Бургас, 2005

kreativno pisane
Снимка: asluthier

Анотации на задната корица:

“До ден днешен липсват поне частични аналози на безсмъртните “От две до пет” на К. Чуковски и “Граматика на фантазията” от Дж. Родари.
 
“Литературни игри с децата” изиграват така важната роля за преодоляване на тази липса. Осъществен е щастлив синтез между теория и социалнозначима практика, между творческия нерв и аналитичното проникновение, между фолклорния опит и съвременните схващания за строежа на стиха.”
 
Доц. д-р Яни Милчаков

 

“Сега държим в ръцете си вълнуващо документално изследване за психологията на творчеството. (…)Заради всички талантливи деца, които са яхнали “крилатото конче на вдъхновението”, Роза Боянова и Красимир Кунчев са заслужили обществена благодарност. Тяхното благородно призвание помага и на нас да погледнем с непредубедени очи своите деца – да открием в тях творческата искра и да я пазим.”
 
Ст. н. с. ІІ ст. д-р Георги Цанков
 

“Като пряко и нужно пособие тя ( книгата – б. а) предизвиква творческото мислене на читателя и по този начин прераства в четиво, по-високо от непосредствената си природна цел.”
 
Проф. Симеон Янев

Единствената защита на твореца
е творчеството.

Хосе Ортега-И-Гасет

МОДЕЛИ НА ПРИКАЗКИ. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Всеки строг научен ум може би ще погледне с подозрение това заглавие. Но аз се надявам вие да проявите снизхождение.

Не се страхувайте от моделите на детските приказки, защото те самите са измислени от децата. А възможно ли е едно дете, играейки си / в случая с думите / да направи нещо толкова страшно?

Може да е страшен погледът на възрастния, който търси скрити значения, намеци и отпратки в забранени зони. Но детето не знае знаците за забрана. И слава богу! То може да влиза и да излиза от сферите на страха, без да си изпати, да разчленява цялото и само ако поиска – пак да го съедини.

Без лоши намерения и затова без чувство за вина, то може да говори за това.

Как съм роден аз? и ако няма кой да му отговори – сам да намери отговора, да измисли Кое прави нещата вълшебни?Ще ви смае с това, че вече знае Какво да правим с осъществените мечти? Че на 5-6-годишна възраст вече се вълнува от Творецът и неговото творение. То е по-мъдро от нас, щом се е сетило да използва Грешката като предимство.

Мога да продължа: Хората не са по-добри от животните, Опитомяване на неуловимото, Защо обичам преображенията? Е, вече опитомяваме няколко групи приказки, обединени от общ белег, повод или следствие.

Но уверявам ви, никога не тръгваме към модела като към цел, която искаме да догоним. Тъкмо обратното – когато след време се върнем към тази приказка, бихме могли да я определим към някоя от групите. Може би трябваше да го кажем така: резултативни модели, с цел да изясним общия път на създаването на група приказки, или пък близкия резултат, след разнопосочни тръгвания към приказния продукт. Трябва да признаем, че само в началото, когато започвахме работата си с децата в областта на приказното творчество, преднамерено ги насочихме към

I. ПРИКАЗКИ ПО ДВЕ ДУМИЧКИ

по принципа на “фантазийния бином” на Дж. Родари. Но и тогава се случваше резултатът да бъде едно изплъзване от задачата, пренебрегване на единия герой, или просто бягство от рамката.

Приказката “Щъркел с ботушки” беше първата в нашата практика, която създадоха децата от ІІа и ІІб група на Целодневна детска градина “Моряче” в Бургас. Записана е и датата – 31.І.1995г.

Разбира се много по-късно, сигурно година след като децата съчиниха тази прекрасна приказка, разбрахме, че сме постигнали модел на съвременна вълшебна приказка – създадена устно и колективно, почти както фолклорната, но с отпечатъка на времето, с темперамента на днешните деца-разказвачи, с един невероятен език и лаконичност, на която всеки писател би завидял.

ЩЪРКЕЛ С БОТУШКИ

Нямал си Щъркела ботушки, а все по водата ходел.
- От две жабки ще си направя супа – казал си той, – а от кожата им – ботушки при обущаря Дядо Паток. Отишъл Щъркела при Патока и си поръчал ботушките.
- Добре – съгласил се Дядо Паток, – но ще ми платиш шест златни рибки.
Тръгнал Щъркела към блатото, а Жабата, която чуля всичко, се развикала:
- Аз съм господарка
на блатото и на парка.
Забранявам носенето на ботуши
от птици с пълни гуши!
Да настане вечна нощ,
че денем Щъркела е лош!
Ако не стане мой слуга,
ще го направя на чорба!
А Щъркела хванал една златна рибка, сложил я в човката си, но когато уловил втората – без да иска глътнал първата. И така – всеки следващ път. Трябвало да измисли някаква хитрост.
Поискал Щъркела рибарското кошче от своя приятел Краси.
Краси се съгласил да го даде, ако получи в замяна едно перо – да си направи въдица.
- С едно перо по-малко, няма да мога да отлетя на Юг! – помислил си Щъркела. – Но като върна кошчето, ще си поискам обратно перото и…
Наистина, щъркелът си сложил перото обратно на крилото, платил на Дядо Паток шест златни рибки, взел си ботушките, изсърбал си чорбата от жабки и отишъл на лов.
А какво станало с Жабата ли ? И от чорбата тя викала:
- Ако не стане мой слуга,
ще го направя на чорба!
От: Христо, Марияна, Станимир, Сашо, Виолета, Весела,
Дияна и Красимир

Двете думички наистина разпалваха мигновено въображението.
Макар че децата сами си ги избираха, те не можеха предварително да измислят някаква история, да предвидят някакво развитие.

Импровизираха в момента и в това беше огромното очарование на колективното съчиняване на глас. Понякога при избора на само двама герои се стигаше до спорове. Но този конфликт лесно се прехвърляше в приказката и беше само от полза за крайния резултат. Е, имаше и известна доза самовлюбеност – за децата е вълнуващо да се наложат с авторство, дори в едно колективно творение.

Желанието да защитават своята позиция, независимо дали е най-добрата, в никакъв случай не можеше да бъде укорено. Напротив, поощрявахме го, като деликатно отстранявахме временно този герой, който не отговаря на условието – да бъде достатъчно далечен и различен от първия.

ІІ. КАКВО ДА ПРАВИМ С ОСЪЩЕСТВЕНИТЕ МЕЧТИ ?

Всеки може да си мечтае каквото ще. Но в приказката “Мечтата на стола”*5, за да постигне мечтата си, героят Трикракото столче трябва да следва п р и к а з н а т а л о г и к а ( поетичната – при стихотворенията ). Тя изисква да се следва естествения развой на действието, подсказан, закодиран в началото, без това да означава да се повтарят точно житейските ситуации, а тъкмо напротив – да се върви по естествения ход на нещата, както самото обстоятелство изисква.

Например: Не е необходимо едно трикрако столче да поиска да стане цар. То иска да стане т р о н (в случая е почти разносилно). Дори в мечтите си героят се ограничава (бива воден) от параметрите на приказната истинност.

Приказката (поезията, литературата най-общо) е свят над реалния (надземна реалност). Естествено е и законите му (логиката на този свят) да са над житейските. Някои от тях изглеждат съвсем като земните, само, че леко изкривени, или поставени на друга плоскост, може и разчленени ( като в начупено огледало) или просто вдетинени.

Нe било достатъчно за едно трикрако столче да бъде изправено на краката си, защото не било стабилно, лесно се прекатурвало и ако някой седи на него и той падал. Едва ли не, за да бъде в по-добра служба на човека, то поискало да стане трон. Значи някой друг ще е царят. И кой мислите? Най-верният – както и в живота. Но, той в случая е и бащата, в известен смисъл – родителят, значи най-добрият – майсторът.

В живота, царствеността се предава по наследство. А тук – син ( в случая осиновен) подарява царството на баща си, а самият той остава само крепител на царя.
След този първоначален код, историята се разплита, следвайки само своята неповторима логика – приказната.

Трябва да платиш за своята мечта. Изпълнението на едно желание е скъпо, дори във вълшебните приказки. И до какви поразии може да доведе реализирането на едно желание, само финалът на приказката знае. Дори ние (децата, които измисляха и водещият играта, който записва) не го подозирахме .
Гатанката-ключ към реализираната мечта дойде, за да повика верния отговор – цена скъпа и прескъпа, още веднъж доказваща, че умът е най-голямото богатство.

Бихме добавили, че, въображението, което понякога няма нищо общо с ума, би спорило за първенството. Защото, ако умът трябваше да извади героят от сложната оплетена ситуация, би направил едно. А въображението може да посочи няколко изхода и на финала да постави няколко отвора – различни, дори далечни, но все пак възможни.

Ние избираме най-интересния, най-необичайния, чисто детския. Той само понякога съвпада с най-умния – т.е. с житейската логика. Но само понякога – може би в тъжния край: То заплакало. И всичко станало както преди.

Сигурно столът, който говори, мечтае, иска и има, не желае да бъде човек (пък бил той и цар). Защо ли предпочита да не излиза от топлата страна на вълшебствата? И би ли могъл човек в обратната ситуация да поиска да стане трикрако столче?

Задаването на гатанки в трудни за героя моменти е познато от древността. Ако изпълниш обещанието си, също те чака награда. Така е поне в приказките. Понякога само, защото си дал вода на пътника, или просто, защото си добър. А колко щедри са децата! Никой възрастен не би направил цар, някой, който си е изпълнил обещанието. Още повече, че веднъж му е платено (в случая с намирането на верния отговор на гатанката).

Тронът поканил Майстора да седне за малко – само да го опита. И даже му дал злато – да си направи корона.
И огледалният финал! Фантастичен е!
Да, но нямало Майстор-столар да направи още два Трона – за Царицата и за Принцесата. Разсърдила се Царицата, взела си Принцесата и заминала. Войската завладяла царството, развалила замъка, счупила Трона и го ограбила. От цялото царство останало само горкото Трикрако столче. То заплакало.И всичко станало, както преди.

Кълбото, навивано с толкова усилия, за да порасне огромно, да се осъществи като символ на съвършенството на формата, мечта за склуптора, великолепна идея на природата, Вселената и Вселенския разум, изведнъж се развива със страшна бързина и за миг става конче от прежда – къдраво, защото е разплетено от стара дреха, изтъняло от дългата употреба, загубило цвета си, не можещо да стопли никого – обикновен , скъсан конец – т.е. край на една красива мечта, на една приказка.
И всичко това – по един закон за изпразването, след като преди това е имало напълване, преливане, пресищане с красота и възхита. Т. е. следва се един точен, житейски път – нагоре, до върха, до небесата и после сгромолясване надолу, до обикновеното, до пръстта.
И каква тъга в този финал! Направо да се разплачеш! Някои деца го направиха и казаха, че не харесват тази приказка

О, прекрасна е! – Опитвах се да ги утеша. Но те познаваха стереотипите на приказните финали. И бяха прави. Колко естествено, красиво и тъжно беше нещата да са както преди ( финал познат и от
“Златната рибка”).
О, малки вълшебници, тази приказка винаги ще ни изпълва с възторг, ще се чувстваме много нужни и силни, когато я прочетем отново. И ще забравяме всички трудности, които ни създавахте. Благодарим за удоволствието да ви бъдем учители!

І І І. ТАЙНАТА ДА БЪДЕШ НЕОБИКНОВЕН.
КОЕ ПРАВИ НЕЩАТА ВЪЛШЕБНИ?

Децата бързо се ориентираха в търсенето на интересни персонажи – избираха такива думи–герои, които сами по себе си бяха сякаш заредени с необикновеност:
- например млякото, което като кипне, излиза и тръгва само, за да прави вълшебства ( също толкова интересен герой е тестото);
– виенското колело, което ако се завърти силно става невидимо
(като бяло то в спектъра);
- солената вода, която повдига всичко нагоре;
- акордеонът, който трябва да диша, за да свири;
- Дядо ловец, който свирел на акордеон. Всички животни започнали да танцуват, а той не можел да стреля по танцуващи животни .
- Имало един толкова стар крал, че приличал на дух. И знаете ли защо? От десет години искал да изяде една филия със сол, но дупките на солницата му били запушени…
“ Кончето, дворецът и змията “, ЦДГ “Моряче”, 1995
- езерото било вълшебно, защото край него растели билки. Билките пиели от водата му, а като награда му давали сокове…
“Вълшебното езеро”, ЦДГ № 17
- столът бил необикновен – имал пет крака и две облегалки, защото бил направен за близнаци. Веднъж обаче на гости дошла принцеса, която си търсела само един съпруг…
“ Столът ”, ЦДГ № 17
- бухалът, който закусвал мишки на клона, извикал едно вълшебство:“ Бух-бух!“. Безшумно било вълшебството – било златно, шарено, дълго, меко, студено и сладко. Опитал го бухалът и се превърнал в микроб. Леля Донка има един маникюр, който ставал за скривалище…
“Вълшебният бухал“, ЦДГ № 17
- Дядо Коледа си имал баба, но тя била много, ама много стара, за това не я показвал на децата. Баба Коледка разбрала защо я крие, много се ядосала, даже счупила няколко играчки. Набил я дядото с дрянова тояга и тя станала по-млада и по-красива. Дряновото дърво има вълшебство в себе си – здраве – взема го от, за да го даде на децата, на старите и младите…
“Има ли си баба Дядо Коледа“, ЦДГ № 17
- чантата от жабешка кожа дърпала жената, завъртала я, искала да я заведе във водата. Цопнала в реката жената и започнала да вика за помощ. Дошъл бедният човек, който живеел край блатото, отглеждал жаби, а после от тях правел чанти, спасил я и я направил своя жена…
Накрая я превърнал в жаба. Не искал да прави чанта от нея, искал да си имат жабешко дете…
“Жабешко блато“, ЦДГ “Моряче“
- пийнала лозата вино и се развеселила, после се наспала, похапнала вкусни сокове от земята и пораснала голяма, голяма… Хванала се за един облак, после за Луната и там спряла…
- Искам да ям и аз грозде! – казала Луната. – Нали досега държах лозата да не падне!
“Лозата“, ЦДГ “Моряче“
- като се стъмнило, къщата тръгнала с лапичките на котката да пие вода от реката, че ожадняла…
“Къщата“ ЦДГ “Райна Княгиня“
- с коренчетата си цветята видели как къртицата се уплашила от наводнението… Хризантемата щяла да защити момините сълзи, но още не била цъфнала. А така искала да цъфне, дори се опитала…
“Цветята“, ЦДГ “Слънце“
- Вятърът – вълшебник дал малко живот в дрехите на плашилото и то се превърнало в истински човек – лош, надменен и страшен…
“Семчица от грозде“, ЦДГ “Моряче“
Но ето я и самата приказка, в която един най-обикновен герой може да извърши необикновени неща. Той може да е съвсем мъничък, или да изглежда мъртъв, но в приказката на децата да порасне, да оживее, да извърши нещо важно. Естествено е на празника Трифон зарезан децата да се сетят поне за една семчица от грозде.

Едно Врабче изяло две зрънца от най-едрите и най-сладките в лозето на Дядо Христо. Заболяло го коремчето, станало му тежко и не могло да излети. Видяло го Плашилото, но нищо не казало, а уж е пазач.
- Ти въобще не си страшно! Ти си само слама и пръчки! И не можеш да ме стигнеш! – ядосвало го Врабчето.
Тогава дошъл Вятърът-вълшебник, дал малко живот в дрехите на Плашилото и то се превърнало в истински човек – лош, надменен и страшен. Опитъл се да хване Врабчето.
Точно тогава дошли Баба и Дядо да си оберат гроздето. Но лошият човек и тях уплашил.
И на себе си не давал грозде лошият човек.
Вятърът видял това и го направил на пръчки и на плат.
Тогава всички птици яли от гроздето. Половината останало – за Баба и Дядо. Те направили вино, оставили и за внучетата от най-хубавото грозде.

От Филип, Красимир, Станимир, Марияна, Елена, Христо, Сашо, Весела и Виолета.

Поводът за приказката понякога се изгубва сред вълшебствата, измества се първоначално избраният герой от други, по-напористи, по-темпераментни или нетърпеливи – по същия принцип, по който най-буйните и палави деца първи налагат (и на всяка цена) своите идеи, а по-скромните, по-свитите, лесно се отказват от своите, защото не им достига смелост да ги защитят, а понякога дори да ги кажат на глас.

Винаги отделяме специално внимание на тези деца – даваме им възможност да говорят и изразят свободно своите предпочитания. Понякога ги оставяме след занятията, сами да се изявят, да изразходват необходимостта да споделят, а ние да ги разбирам и поощряваме.

Но с първоначално избраните герои не е така. Те остават понякога извън приказката. Като предизвикателство вече са свършили своята полезна работа. А някой ден отново ще се върнем към тях.

Щом веднъж са избрани, те може би вече са заредени с онази енергия, която иска да се реализира в нещо по-голямо от себе си, да надмогне възможностите си (или поне видимите), да ни отпрати далеч в небитието, напред във времето, или в другото измерение на фантазното. Също като едно дете, не подозирайки възможностите си, не знаейки какво точно има, с радост се осмелява да опита, да импровизира, въобще не разбирайки тази дума, това значение.

Смелост, която ще му липсва като порасне и може би ще я загуби окончателно и безвъзвратно, когато се облече и огради с ограниченията на приличието, на обичайното, на логиката, на знанието, ако щете. Но ако ъгълче от неговата същност остане открехнато, свободно… (Дано! )То ще се изяви, ще се осъществи в някой важен момент, когато нестандартното мислене единствено ще извика точното решение, комбинативността на ума ще доведе необикновеното съчетание на две далечни същности и ще постигне цялото. Или просто ще открие нова галактика…

Нека не забравяме с какво е било заредено детството ни, както понякога забравяме героя, който е бил повод, а после неусетно е останал извън вълшебната приказка на живота.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Emiliya Avginova // 27 апр, 2010 //

    Какво да кажа – отдавна ми липсваше това, Ро! И толкова ме зарадва. Спомних си, как ни учеше да измисляме приказки от няколко абсолютно несвързани помежду си думички, как да не дружим с досадните римички от онази, забранената кошничка на високия рафт и т.н. :) надявам се тези, които четат думите ти, да ги разберат и да ги приемат. Ако ни повярват, няма да сгрешат! :) Прегръдки от мен!

Коментирай