Public Republic Art Studio

Състезателният стил Петко Бочаров

16 април, 2010 от · Няма коментари

Виолета Тончева

mid-petko-bocharov[1]

„Картини от три Българии”, автор Петко Бочаров, редактор Виктор Самуилов, художник Христо Градечлиев, издателска къща „Жанет 45”, 2010

Състезанието, да уточним, не е само със или срещу другите, то е най-вече състезание със себе си и със собствените критерии. Още по-трудно става състезанието, когато си израстнал и изградил критериите си в Царска България, но се налага да ги отстояваш в съвсем друга, тоталитарна България, за да участваш след това и в една трета, различна, посттоталитарна България. Точно това се случва на Петко Бочаров.

В мемоарната си книга “Картини от три Българии” (изразителна метафора за историческите превратности) той разказва последните три крайно различни политически режима у нас през автобиографичното. Пресъздадената история обаче не е само лична.

Тя се вписва в общата българска история както заради участието на автора в преломни за страната времена, така и заради категорично заявената му журналистическа позиция към тях.

В двойното си качество на очевидец и коментатор, Петко Бочаров свидетелства за епохалните промени, запълващи дълъг и интересен живот, в който всеки рожден ден от 91-я, както сам обяви през тази година, ще празнува като юбилеен. Поздравления за юбиляра!

Равносметката, търсена в книгата преднамерено, но не манипулативно, говори за интелектуална сила, физическа издръжливост, бърза реакция и други подобни качества, необходими за всяко състезание. Постигането им не е самоцелно, а служи за отстояване на ценностната система, изява на свободната воля и характера, доказване на себе си и утвърждаване в крайна сметка на желания резултат.

Добавим ли усилието да не се поддаваш на скритите амплитуди на съмнението и да удържаш личностния си интегритет, независимо от обстоятелствата, стигаме до същността на Състезателния стил Петко Бочаров. Инициалите биха могли да се разкодират: „П” като професионализъм, последователност, „Б” като борбеност… Примерно.

Доколкото всеки от нас идва с името и предназначението си на този свят, вероятно не случайно, вместо на юридическото и академично поприще, както се очаква от един потомствен юрист, съдбата отвежда Петко Бочаров в медиите. Именно в тях – в БТА, БНТ, РСЕ, всъщност в почти всички български медии, съдбата превръща Петко Бочаров в журналиста, когото познават – и което е по-важно, в когото се вслушват! – поколения българи.

Ако беше станал законодател, сигурно щяхме да имаме някой и друг по-добър закон, но това едва ли би било сравнимо с влиянието, което упражнява една популярна медийна личност, каквато безспорно преставлява доайенът на българската журналистика.

С 58-годишната си практика, той – по собствените му думи, е най-възрастният действащ журналист в Европа. Така Петко Бочаров, който още като ученик в Американския колеж проявява отношението си към спорта (присъства на олимпийските игри в Берлин, отразява олимпиадата в Рим), спечелва, наред с журналистическото, и най-важното състезание. Това с времето.

Сигурно е и друго. Ако днес журналистиката в България все още притежава някакъв остатъчен положителен имидж, то той се дължи на Петко Бочаров и на неколцината други, големи като него – Стефан Продев, Петър Кожухаров, Димитри Иванов, Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов, Даниела Кънева…

Те остават ненадминати медиатори между аудиторията и събитията заради ерудицията, публицистичния талант, харизмата. Също заради фактите, които изследват, такива каквито са и най-вече заради коментарите, с които задават посоки на мислене, съзнавайки отговорната социална мисия на журналиста като лидер на общественото мнение – една, за съжаление, днес неглижирана роля на тази най-публична професия.

Лидерството впрочем е наследствено качество за рода на Петко Бочаров, в който има свещеници, воеводи, кметове. Баща му, уважаван столичен юрист, се дипломира в Санкт Петербург. За него съдът е храм, в който се свещенодейства. Дядото по бащина линия завършва текстилно бояджийство в Прага, а като член на Габровския революционен комитет, е подвойвода в четата на Цанко Дюстабанов, след Освобождението става първият кмет на Габрово и пише спомените си за Габровското въстание (1876) в един дневник с дълго заглавие, подписан от писаря на четата Георги Бочаров. Внукът, на свой ред хронист в книгата „Картини от три Българии”, оценява дневника на дядо си като забележителен и когато сами прочетете защо, ще разберете колко отдавнашни корени има способността на автора да обхваща събитията в дълбочина, да прави обективни преценки, да извежда дългосрочни прогнози и други подобни особености, характерни за стила му.

Един друг войвода – Марко Бочаров, роден във Воден, сега Едеса в Гърция, основава тъй наречената Завера – армия от български конници, която се покрива със слава в освободителната борба на гърците против турското робство. Марко Боцарис (името търпи промяна поради специфичната гръцка артикулация, в която няма звука „ч”) се чества като гръцки национален герой и доколкото в България никъде другаде не се среща името Бочаров, авторът допуска възможността я брат, я братовчед на Марко Боцарис, да е пренесъл името Бочаров в Габрово.

Самият Петко Бочаров, роден на 19 февруари 1919 г., връстник на Ньойския договор и трето поколение интелигент, завършва най-сериозното по онова време учебно заведение в страната Американския колеж, служи в ШЗО като кавалерист, мобилизиран е неведнъж, прекарва 3 години във Вардарска Македония, но това не му пречи да завърши право в Софийския университет.

След войната обаче, вместо блестяща кариера, подобаваща на фундаменталната му образователна подготовка, Петко Бочаров го очаква… затвор. В гръмналото скандално дело срещу корумпирания прокурор, сред многобройните свидетели единствен юристът Петко Бочаров става подсъдим. Присъдата – лишаване една година от свобода и 3 години от права, той изтърпява сред рецидивисти в мина край Димитровград и като арматурист на столични строжи…

Подкупът, остава да обясним, спасява от смърт брата Георги Бочаров, обвинен от комунистите в спекула… „По онова време, само 3 години след 9 септември 1944 г. и 2 години след масовите разстрели по „Народния съд”, думата „смърт” имаше съвсем актуално звучене”, обрисува авторът фона на една от трите си картини за България.

Навсякъде в книгата, дори при описанието на този, най-тежък житейски удар, Петко Бочаров надмогва сантимента и „опустошителния гняв срещу съдбата и мен самия”, за да се дистанцира от конкретиката и да се съсредоточи върху фактите, като анализира причините, предвижда последствията и търси общото българско в превратната историческа съдба.

Понякога повествованието съвсем напуска сферата на личното, за да експонира обществено-политическото в коментари на различни теми: България във Втората световна война, политиката спрямо Македония, съдбоносните дати 9 септември 1944 и 10 ноември 1989, връзката Роберт Максуел и Тодор Живков, Боянските ливади, ролята на Андрей Луканов, образованието, Националният празник, ВНС и Конституцията, Досиетата, Похищенията, МПС, Новият световен ред. Такива са и заглавията – лапидарни и фактологични.

В коментарните страници е целият Петко Бочаров – ясно разпознаваем със своя аналитичен и полемичен журналистически стил, боравещ със стройно изградена система от конкретни аргументи и логични изводи. Нерядко хаплив и остър, винаги критичен, но никога заядлив. Можеш да го харесваш или да не го харесваш, но не можеш да не му обърнеш внимание. Особено в електронните медии, където леко хрипливият му глас те преследва и настоятелно предизвиква мнението ти. В тази, стимулираща обратната връзка, комуникация, безразличието просто е изключено.

Дори и контрагентът, комуто Петко Бочаровият ход на разсъждения не би допаднал (да не уточняваме възрастта или партийната му принадлежност), няма как да не изпита респект към автор, който очевидно сериозно се е готвил за срещата с публиката, който уважава, а не флиртува с публиката и от когото зрителят, слушателят или читателят има какво да научи, най-малкото как да си изгради собствено мнение.

В този смисъл Стилът Петко Бочаров категорично е постулиран върху известната теория за Пътя на истината, който използва очевидното и обективното, за разлика от Пътя на мнението, който манипулира аудиторията с предварително зададени мисловни матрици.

В Стила Петко Бочаров – и това е много важно да се изтъкне – личи голямата школа на агенционната журналистика с марката на БТА. Там доскорошният, низвергнат от социалистическото общество, миньор и арматурист попада през 1952 г. след спечелване на конкурс за преводач с английски език. Самият Петко Бочаров определя случилото се като „водораздел в началото на истинския зрял период” в своя живот.

Каква радикална промяна наистина. Звучи дори невероятно за средата на миналия век, когато Варна, булевард Витоша и връх Мусала носят името на Сталин, а в новоизграждащата се БТА приемат само верни на партията редактори. Верността обаче няма нищо общо със знанието на чужди езици и в този смисъл може да се каже, че не друго, а знанието възстановява отнетите човешки и професионални права на Петко Бочаров.

Следва прелюбопитният разказ за сблъсъка с невежеството и управленските практики на соца в БТА, които припомниха и на мен някои аналогични (дори забавно еднакви) случки от една радиопрограма на чужди езици.

И така, Петко Бочаров заменя строителната площадка с бюро в БТА, където остава до пенсионирането си през 1983 г. От редактор-преводач до завеждащ отдел „Америка и ООН”, заместник-главен редактор, нагоре-надолу по йерархическата стълбица на безпартиен, но можещ и винаги със собствена позиция, журналист, той съпреживява и създава агенционната история от откровената соц-пропаганда и партийна апологетика до появата на толкова търсените, разкриващи света на не-соца, издания: ЛИК, По света, Наука и техника, Паралели.

Партийните редактори постепенно изчезват, коментаторите, собствените кореспонденти и преводачите от голямата Бетеанска школа вече градят и основите на българската телевизионна публицистика. Не само в този си раздел, но особено в него, „Картини от три Българии” представлява поучително четиво по история на журналистиката за студенти, защо не и за професори, предъвкващи все още остарелите си академични учебници.

Ако Петко Бочаров оформя своя стил в БТА и усъвършенства там интелектуалната гъвкавост на Езоповския език: „ хем цензурата да няма за какво да се хване, хем и хората да четат между редовете”, то истинската му популярност идва с телевизионните коментари.

След обществено-политическите промени през 1989 г., освободен от политическото двуличие на соца, той изявява целия си натрупан, но задушаван и потискан потенциал. Така стига и до прочутата фраза „Да, ама не!”, която според него би могла да стане „лого на комунизма”, където „цялата действителност е измислена, нищо не е автентично, едно виждаш, друго е реалното”…

Петко Бочаров произнася фразата за пръв път на 23 февруари 1992 г. в предаването „ТВ око“, използва я в „Неделен коментар”, във „Всяка неделя”. До ден днешем, крилатата мисъл, отдавна слязла – заедно с автора си, от телевизионния екран, го следва, където и да иде в страната. „Ей, здрасти „Да, ама не!”, му подвиква веднъж някакъв мъж на пазара и това идентифициране на автора със собствената му крилата фраза само показва колко голяма може да бъде силата на думите.

Крилата фраза, да припомним, означава калка (заемка) от немското Geflügelte Worte, устойчиво фразеологично словосъчетание с образен или афористичен характер, което придобива широко разпространение поради своята изразителност, запазва актуалността си за дълго време, като се използва и в различен от първоначалния контекст.

За да оценим верността на тази формулировка е достатъчно само да си спомним колко дълго време и колко много журналисти и не-журналисти във всички печатни и електронни медии се опираха на станалото емблематично за българското светоусещане „Да, ама не!” на Петко Бочаров. Все още продължават да го цитират.

Признанието може да се получи по различен начин, но този е може би най-убедителният. „Дисциплината” крилата фраза, по принцип е трудна и в нея малцина могат да се състезават. Кого бихте подредили например в категорията автор на крилата фраза? Може би, в по-новото време, освен Петко Бочаров с „Да, ама не!”, Александър Йорданов с „Днес е един добър ден за българската демокрация” и може би Димитър Попов със „За бога, братя, не купувайте!”.

В тази тройка, струва ми се, дори експерт като Георги Лозанов не би могъл да отсъди с подобаваща справедливост кой е по-добрият. Ако използваме обаче за критерий енергията на самите крилати фрази, то Петко Бочаровата констатация „Да, ама не!” спокойно може да коментира и да опонира на другите две фрази, докато обратното е невъзможно.

Категоричен превес за Състезателният стил Петко Бочаров, както би отсъдил небезизвестният спортен коментатор Мичмана, изрекъл (след онзи знаменит гол на Емил Костадинов срещу французите) патриотичната крилата фраза „Господ е българин”. „Да, ама не!”, биха въздъхнали запалянковците.

В какъвто и нашенски контекст да внесем фразата, тя се оказва сполучлив интерпретационен ключ за разгадаване на сложните мисловни конструкции, които строи будното, гъвкаво, прагматично и a posteriori недоверчиво българско самосъзнание. Което знае и две, и двеста.

Вероятно защото е обръгнало на какви ли не реални и ментални привидности, изобилстващи в нашенския географски и исторически ареал. Кимането с глава по обратен на общоприетия начин е едно от ярките доказателствата за различното устройство на българската логика (заедно с неравноделния такт в музиката и двойното отрицание в езика).

Невербалният език всъщност винаги превежда съвсем точно вербалния, така че нищо чудно, когато словесното послание се колебае между „да” и „не”, да се получава и особеното кимане с глава… Но защо пък основанията за появата на този невербален език да са само български? Нима само в България се случва нещата да изглеждат не такива, каквито са?

И защо ли не вземем да осъзнаем различието си не като комплекс за малоценност (доста разпространена интерпретация), а като един от знаците на нашата идентичност, която не е склонна да приема на доверие казаното и търси доказателства за него в по-дълбинни пластове… Със или без чувство за хумор погледнат, именно този национален културен белег актуализира в своята крилата фраза Петко Бочаров. Справка потърсете в двата сборника „ Да, ама не! Октомври 1994 – юни 1996” и „Петко Бочаров на 90? Не, ама да! Юбилеен сборник коментари 1988 – 2009”.

В популярността на „Да, ама не!” закономерно разчитаме и традиционни мисловни нагласи, заложени в пословици от рода на: Един гледа сватба, а друг — брадва, Един пие, ала друг плаща, Вълкът козината си мени, но нрава – никога, Бог търпи, ама не спи. Противопоставителните съюзи а, ала, но, ама онагледяват разликата между видимото и реалното и тази опозиция в „Да, ама не!” е изведена от всякаква конкретика, за да сблъска в най-чистия им вид, едносрично и квинтесенциално, потвърждението и отрицанието.

В тази tête à tête среща между двете гледни точки pro et contra (за и против), между тезата и антитезата, застъпника и опонента, защитника и обвинителя, доводите служат на онзи извечен спор в търсене на истината, който от древността до днес занимава човечеството в различни области на познанието – от реторика, ораторско изкуство, философия, юрисдикция, литература до всички съвременни производни на тях, включително журналистиката.

Изкуството на убеждението, защото точно за него става дума, Петко Бочаров несъмнено владее. Теорията и практиката на това изкуство той започва да усвоява още в Американския колеж, доразвива ги в Юридическия факултет и прилага наученото на журналистическото поприще.

В БТА, БНТ и останалите медии създава свой собствен стил, за изграждането на който допринасят не на последно място и преведените книги от Ивлин Уо, Джон Пристли, Пиърс Пол Рийд и други автори. „Приказка за страната Алабашия” от Карл Сандбърг му е любима, а „Свидетел на историята” от автобиографичната книга на Армънд Хамър би прилегнало чудесно като заглавие и върху последната творба на преводача.

„Картини от три Българии” е написана на компютър за около четири месеца. Не знам дали това представлява постижение за самия автор, комуто се е случвало да диктува (за да пести време) цели книги, превеждайки ad hoc. Петко Бочаров очевидно принадлежи към щастливите хора, на които мисълта и говорът текат в синхрон и това обстоятелство, пречупено през динамичния му натюрел, също формира Състезателния стил Петко Бочаров. В живота, както и в творчеството.

Затова и „Картини от три Българии” е една автентична книга, която няма нищо общо с постмодерното травматично писане. Чужда на всякаква трагика и болезненост, далеч от маниерността, суетата и конформизма, тя търси рационалното и общовалидното.

Искрена докрай, тя не си спестява и неудобствата от известни взаимоотношения с ДС, не се оплаква, а оцелявa и отстоява, независимо от ситуацията, едни и същи етични категории. Не изменя на вътрешното си чувство за свобода, придобито в ранни години. И в крайна сметка не позволява на героя да бъде употребен от конюнктурата на нито една от трите Българии.

Това завидно постижение определя стойността на книгата – един увлекателен автобиографичен разказ, написан по законите на обективната журналистика, взела на въоръжение постулатите на древногръцката „Реторика”. Още Аристотел, знаем, съветва оратора как да използва фактите така, че публиката сама да стигне до изводите: „Казах, чухте, знаете, съдете!“ Изводите, разбира се, зависят от умението на автора да убеждава и на това дори самият Петко Бочаров няма как да каже „Да, ама не!”

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай