Public Republic Art Studio

Играя си на редактор по “Три” на Петър Чухов

8 април, 2010 от · Няма коментари

Петя Хайнрих

peter_chuchov_tri

От по-висока към по-ниска концентрация

Книгата с поезия Три” на Петър Чухов е определено доста любопитно четиво. И то не само защото Петър Чухов си е поет от класа и читателят не би трябвало да има съмнение, че той отново е предложил нещо качествено (качеството в поезията за мен е изключително важно), но и по една друга причина – книгата има трима редактори. Това са Екатерина Йосифова, Марин Бодаков и Йордан Ефтимов, изброени по реда, по който са изписани имената им върху корицата. Иначе книгата започва с избора на Йордан Ефтимов – “Натюрморт с майка”, последван от “Свободно падане” – изборът на Екатерина Йосифова, а най-накрая е изборът на Марин Бодаков – “Градски легенди”. Бих казала, че трите части, които спокойно бихме могли да наречем три самостоятелни книги, са подредени от по-висока към по-ниска концентрация на поезията.

Усещене за кино

“Натюрморт с майка” е най-плътната книга и най-кратката. Тя съдържа 15 стихотворения. Тя като че може почти пълно да се открие в другите две редакторски версии, особено в “Градски легенди”. “Натюрморт с майка” е книгата, която се чете като ярка и плътна история за самотен мъж на път – започва с хотел и завършва с хотел. Тук и там имаме фотографии на луна, пейзажи, някой някого наблюдава, проследява движението. Не ме напусна усещенето за кино. Тук и там се промъкват майки, бащи, сестри и други роднини, но като крайъгълни камъни на бягството. За мен краят на “Натюрморт с майка” е най-сполучливият от краищата на трите редакторски версии. Това е изобщо Краят и той следва така логично от самото начало (хотелите) и цялата останала “семейност”, която се прокрадва в стиховете.

Фриволното присъствие на автора

“Градски легенди” прилича на разводнена “Натюрморт с майка”. Лично на мен тази редакция ми е твърде… мека. Самото стихотворение “Градски легенди”, дало и заглавието на книгата, не би било мой избор. А какво значи изобщо “Градски легенди”? Звучи ми някак телевизионно или дори сериално. Това което обаче “Градски легенди” може би повече дава от “Натюрморт с майка”  е по-пълното присъствие на автора, позволява му повече фриволност за сметка на една стегната история.

Някой и друг балансиран сантиментализъм

Изборът на Екатерина Йосифова “Свободно падане” пък като че ли е най-балансираният избор. Избор, който се движи между историята, разказана в стихове, и присъствието на автора. Тя е като че e най-смилаемата версия, но пък и най-малко драматичната. Освен това позволява по някой и друг сантиментализъм в повече – повече бог, повече любов и повече сърца (графично и като емоция).

Лично за мен единствено историята в “Натюрморт с майка” е намерила истинския си край. Може би защото държа една стихосбирка да завършва така, че след последната дума човек да застане и да мисли, преди да затвори книгата. Държа също и на един отварящ стих, който да буди любопитство и да хване читателя за ръка. А “Градските легенди” направо завършват странно с:

Опожарената гора

Черни са
вечнозелените.

Дори и да приема, че това е вид хайкувеене, което на Петър Чухов като всепризнат майстор на хайкуто може да му бъде простено (аз пък искам Петър Чухов да пише нехайку, но това е чисто лично предпочитание), какво, по дяволите, е това? Опожарената гора като край на градски легенди? – изключително странно за мен решение. Единствено може би стъписването ме кара да задържа по-дълго книгата след такъв край.

Валенитн Дишев, в анонса си за книгата в “Кръстопът”, пише, че “Три” може да се разгледа и като “безупречно пособие на тема “ролята на редактора за една книга”. Напълно съм съгласна. Тази книга казва много за редакторите си, разкрива демонстративо лични предпочитания, умонагласи, страховете и бита на редакторите си. Като огледало на редактора е. Особено в тази книга авторът като че е отстъпил на заден план и е оставил редакторите си да играят, да моделират собствените си светове от материала, който им е предоставил, а той се е сгушил всрани и просто ги наблюдава какво ще сглобят. И конструкциите, които ни се представят, са така съвършено различни. Изживяванията са различни. Цветовете и хармониите са различни.

На мен би ми било изключително интересно да получа текстовете и да видя каква редакция бих направила аз. Петър Чухов разказва в началото на книгата, че е събрал 90 стихотворения и ги е дал на приятели-поети да му сглобят от тях книга. Списъкът със заглавята на стихотворенията е в книгата, но доста от тях не са попаднали в нито един избор на нито един от редакторите. Любопитно би било да се продава притурка с 90-те стихотворения за хоби-редактори като мен, които да сглобяват от тях свои книги. Аз веднага бих се хванала за тая работа.

Например без колебание бих взела стихотворението “Възпявам еретическото тяло” и бих го превърлнала в централен мотив на моя избор за книгата на Петър Чухов.

възпявам еретическото тяло

Гледам всичките тези хора
с нездравословното хранене
вече е 10 вечерта
а те продължават да се тъпчат
искам да съм тяхното меко легло
тяхното хапче против киселини
техният Бог на когото никога няма
да се помолят но въпреки това
той ще бъде милостив

Това стихотворение е попаднало в две от редакциите – в тази на Екатерина Йосифова и в редакцията на Марин Бодаков. От друга страна пък изобщо бих премахнала всички стихотворения, които се заиграват с езика, като например “Наречия за начало и край” или “Местоимения или откъсване на опашката”, защото са ми твърде игриви.

Бих премахнала и стихотворението, което очевидно и тримата редактори са сметнали за значимо за книгата – стихотворението “Катарзис”:

Катарзис

На тръгване от хотелската стая
аз забравих пуловера й,
тя – моя.

Уж се върнах със скоростта на светлината,
но заварих стаята вече девствена.
Леглата стерилни,
пепелниците чисти
като душата на мъртво
новородено.

В гардероба разбира се нямаше нищо
освен тихия сумрак на изповедалня –
влязох в него, прекръстих се
и започнах
да говоря.

Стихотворението “Катарзис” присъства и в трите редакции. В “Градски легенди” М. Бодаков е спестил последните 5 реда, като по този начин го е превърнал в нещо съвършено ново. Защо ли? Сигурно и него нещо го е смутило. Мен обаче по-скоро ме смущава девствената стая. И това произтича от усещането ми, че никога, никога, никога една стая не загубва спомена за нечие присъствие. Не можеш да почистиш една стая от присъствието, винаги остава нещо от човека в нея.

Затова никога в никой хотел човек не се чувства като в девствена стая, дори след съвършеното й почистване. И оттук прозитича цялата ми съпротива към мисловната конструкция на този стих.

И все пак – ако трябваше да взема това стихотворение за моята редакция на книгата, бих го сложила само в началото (щях да заменя “девствена” с нещо друго, примерно с “привидно девствена”) – скривам се в гардероба и започвам да говоря. Прекрасно начало – точно това е хващането за ръка и повеждането на читателя. Началото на говоренето.

Интересно, действително много интересно.

По-късно допълнение

Днес пък имах възможността да прочета отпадналите стихове. И бях изненадана от единодушието, с което те не са намерили място в “Три”, в нито една от редакциите. Бих казала, че са отстранени всички стихове с преобладащи любовници, любовни разочарования, изключително нежни стихотворения на съзерцанието и някой и друг петър-чуховски господ в ролята на клоун сред един смешно-тъжен свят. Дали пък това не е добър материал за още една книга? Е, има и някое и друго игриво парче, което май всеки побутва настрана, но това си е нормален ефект на всека добра реколта поезия, според мен.

Също много интересно.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай