Public Republic Art Studio

Среща

6 април, 2010 от · Няма коментари

Палми Ранчев

-
Снимка: Камен Фердинандов

Гледах нагоре към херувимите около фасадата на Народния театър. От доста време се опитвах да разбера тях ли са ги позлатили, или някои други, които оттук, дори както съм вдигнал глава, не успявам да видя. Тогава, почти до мен, забелязах един познат. Не се сетих за името му. Но в някои случаи името не е задължително, за да си сигурен, че познаваш някого.

С този толкова пъти сме виждали физиономиите си по места, в които и двамата се отбиваме – цесекарското кафене в безистена, около масите за шах в Градската градина или например в “Пещерата”, евтината кръчма на “Славейков”, – че нямахме нужда нито от обяснения, нито от евентуално припомняне. Всичко беше ясно, познаваме се и толкова, даже и ако още не мога да се сетя за името му.

– Хубаво е, че направиха ремонт – каза той.
– Какво му е хубавото? Само харчат държавната пара.
– Е, недей така. Не може да се разчита само на тъмнината – да скрие всичко, което се лющи и руши.
– Да ти кажа право, не виждам разлика. Особено сега, както е притъмняло, театърът си изглежда както винаги.
– Трябва да се полагат някакви грижи – продължи моят познат и килна назад черното си бомбе: широката периферия му пречеше да гледа нагоре. – След като е “народен” и така нататък. Нали се сещаш?

– Сигурно си прав – съгласих се и протегнах ръка към “Раковски”. – Аз съм натам.
– В същата посока съм – каза той, издърпа с два пръста периферията на бомбето си над челото и почти веднага добави: – Сега повече развалят. От години друго не вършат. Но с театъра нещо поне се опитват да пооправят.
– Значи си доволен от тях?
– От кои? – попита той.
И ме погледна с присвити вежди.

– Е, не се ли сещаш? – казах с усмивка. – Тези, дето са навсякъде, където има какво да се развали и да се отмъкне. От тях зависят нещата. Те са елитът. Нали така им казват.
– Ти луд ли си! – възкликна ядосан той. Досега ми изглеждаше значително по-спокоен, поне в сравнение с мен, и дори някак примирен, докато пощипвахме оттук-оттам, както се казва, нещата от живота. Изненада ме с избухването си. – Как ще съм доволен? От тия гадни комсомолчета, от дядовците и от татковците им. Натикаха ме там, където никога не съм очаквал, че ще попадна.

– Значи сме на еднакъв акъл – обявих аз. – Но да знаеш, че ми е писнало да говоря на тази тема. Няма никакъв смисъл.
– Аз пък мисля, че има. Трябва да се направи нещо.
– Какво да се направи? Активистите от времето на социализма са навсякъде. Не изпускат инициативата.

– Дълго време се надявах, че както са започнали да се избиват, накрая сами ще ни отърват от себе си. Но всичко става много бавно. На парче. И не винаги трепят когото трябва.
– Избиват се лошите – изрекох аз. – Ама остават живи по-лошите. Такова ми е впечатлението.
– Опитват се да селекционират бизнесмен, политик и мутра от ново поколение, мамка им.

– Нали ще влизаме в Европа – разсмях се с разбиране. – Трябва да се променят, щом ще сменят господарите. Има нова мода. Ако трябва, още веднъж ще се пребоядисат. И после пак. Само за да останат там, където винаги са били. В голямото лапане.
– Абе знам аз как могат да се оправят нещата – изрече с мрачна решителност моят познат. – Съвсем лесно ще стане.
Погледна настрани и заканително завъртя глава.

– Айде пък ти, знаеш! – възразих с усмивка.
– Защо, не вярваш ли?
– Ами, как да ти кажа, досега мнозина обещаваха, че ще направят каквото трябва да се направи. И то коскоджа ми ти баровци. Като почнеш с Костов, преминеш през Царя и свършиш с когото пожелаеш. Вярно, всички са политици. Ама нали и те някога са били нормални хора.
– Майната им на политиците.
– Майната им, ама от тях зависи всичко.
– Нали ти казах, че знам какво трябва да се направи.
– Какво, да те чуя – подканих го предизвикателно, убеден, че точно това очаква от мене. – Може пък наистина да е нещо интересно.

– Първо трябва да им забранят да напускат България – повиши глас той и погледна към “Синият лъв”, някогашно сборище на новоизлюпените демократи, дисиденти и тайни ченгета: отдавна не се различаваше от луксозните кръчми наоколо. – Никакво мърдане. Само тук да стоят. Заедно с всички нас.
– Искаш да кажеш, че ако ги лишиш от курортите им по разните Канарски и Сейшелски острови и от командировките до Брюксел и Вашингтон, няма да крадат и да развалят – продължих, сигурен, че съм отгатнал каква беше идеята му. – Ама, да знаеш, приятел, пропуснал си момента. Тяхната България отдавна не е нашата – я виж къде живеят, зад какви зидове са се скрили. И кварталите им са оградени. А ние, както и преди, сме си на открито. Само лек вятър да духне, и го усещаш.

– Забрана да напускат страната – продължи разпалено моят познат, изпружил врат като костенурка, която иска да се отърве от корубата си, и почти веднага размаха юмрук. – И там, където живеят, да стане по-опасно от местата, където ние живеем. Това е второто.
– Е, това второто – подметнах присмехулно – съвсем няма как да се случи.
– Има, има! – настоя той.
И присвил очи, ме погледна толкова злобно, че ако можеше, буквално щеше да ме изгори с поглед.
– Ей, човече, недей така. С този поглед. Аз какво съм виновен?

Не отговори на въпроса ми. Само ускори крачките си и бързо се отдалечи. Скоро вече пресичаше и последователно се огледа в двете посоки за идващи коли. Почти веднага завъртях глава настрани, положение, от което вече не го виждах, и вдигнах поглед да се насладя на обляната от вечерните светлини улица. Приятното усещане, лично за мен, сега беше по-важно.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай