Public Republic Art Studio

Александър Михайлов: “Трябва да си видял снимката преди да я направиш”

1 април, 2010 от · Няма коментари

Интервю на Румяна Райкова с фотографа Александър Михайлов


Снимка: Николай Николов

Сашо Михайлов е роден в София през 1982 година. Висшето си образование завършва в СУ „Св. Климент Охридски”. Първата му публикувана снимка е във вестник „Сега” през 1998 г. До 2007 година е последователно щатен репортер във вестниците “Сега”, “Монитор” и “Политика”. Негови снимки присъстват в редица български и световни медии – агенция The Associated press, The Sun, сп. AMICA, и др. В момента е главен редактор на вестник Експрес и редовен контрибутор на българското издание на сп. MAXIM. Има две самостоятелни изложби и един самостоятелен албум.

Срещата ми със Сашо Михайлов се състоя в едно приятно кафене край водите на столичното езеро Ариана. Срещу мен застана един симпатичен млад мъж с чаровна усмивка и пленителни очи, излъчващ увереност и спокойствие.


Снимка: Николай Николов

Изключителен фотограф и професионалист, със солиден опит и подготовка за младежката си възраст. Срещата ми с него беше истинско удоволствие.

lice<

Как откри фотографията и кога усети, че тя е твоят професионален път?

С фотографията е свързано средното ми образование. Всяко лято като ученик работех нещо. Запалването как стана ли? Апетитът идва с яденето. В един момент реших, че трябва да започна да се занимавам с фотография. Имах една китара, продадох я и си купих фотоапарат. Реших, че съм супер добър и трябва това лято да бачкам във вестник. Започнах в „Сега”. Първо ме взеха само за лятото. И така, във вестник “Сега” навъртях 7 години, после се преместих в “Монитор”…

fragmenti<

С какво те грабна фотографията?

Тази професия ме грабна с това, че е супер динамична, още повече, че започнах доста млад, на 15-16 години и се сблъсках с някакви неща, с които едно момче на 16 няма как да се сблъска. Даже смея да твърдя, че съм виждал неща, които много хора до края на живота си няма да видят. Това е и чарът на професията.

Дори съм си задавал въпроса дали ми харесва самото снимане повече или преживяванията покрай снимките. Мисля, че повече ми харесват изживяванията. Общо взето, всеки може да прави снимки…

stapki

Коя е твоята стихия във фотографията ?

Репортажът е моята стихия – това е първата ми любов във фотографията и до сега е нещото, което обичам да правя. Но по принцип се занимавам с широк спектър. Сътруднича и в списание МAXIM, там снимам фотосесии, имал съм опити и с друг тип медии.

Общо взето, като кажем репортаж, повечето хора си представят от онези протоколните снимки, на които двама политици се ръкуват. А всъщност чарът на журналистическата работа е да разкажеш история, независимо дали ще я разкажеш с думи или образи.

tanciorka

Как се случва снимката?

Това, което ще кажа, важи не само във фотографията, а и в много други сфери, но тук е определящо – трябва да си видял снимката преди да я направиш. Нужно е да се мисли предварително. Дали ще видиш снимката един месец преди да я направиш, ще набележиш тема, ще я изработиш или ще видиш нещо, на което трябва да отреагираш на мига, за да го заснемеш.

nestinar

Кой е изворът, от който черпиш вдъхновение?

Много колеги могат да говорят с часове за вдъхновението, за залезите и по този начин може би много от тях печелят симпатиите на срещуположния пол. Но всъщност нашата работа е да има картинка – или има картинка, или няма картинка. Ако чакаш вдъхновението да дойде, и то не дойде, може да изпуснеш много важни неща. И не само във фотографията е така, а по принцип в живота.

nestinar_varhu_ogan

Как би описал своя стил на фотограф?

Що се касае до стилове, репортажната фотография във вида, по който е конвертируема и на Запад, и в световен мащаб, е много повече от една протоколна снимка на двама души, които се ръкуват, както вече споменах. Репортажът има и социална роля – надникваш там, където другите не могат, и показваш образи, които те виждат чрез теб.
Моят стил е репортажът.

plamuk

Какво би могъл да разкажеш за проекта „Европа в образи”?

Това беше един проект, в който участвах чрез Държавния културен институт към Външно министерство. Дадох няколко кадъра, които представиха България. Беше миналата година или по-миналата. Човек си вдига летвата, вдига и в един момент… След самостоятелната ми изложба на 18 години, съм участвал в много сборни изложби, не ги помня всички добре.

dete

Как би определил работата на репортера?

Работата на репортера е едно ежедневно състезание.

Авторският ти проект „Традиции” ли е най-високият покорен връх до момента?

Да, това е най-големият проект, който съм правил до момента. Не бих казал, че е връх, защото за върховете, нали знаеш… Върхът предполага, че трябва да слезеш от него, а аз не искам да слизам, не ми е време.

dete_i_ogan

Кой ти помогна за издаването на албума “Традиции”?

Албумът се издаде с подкрепата на Държавния културен институт към Външно министерство. Една наистина европейска организация. Освен финансова подкрепа, ми дадоха и много силна морална подкрепа, защото албумът имаше едно много тежко раждане. Аз отидох при тях със сминките си, без опит.

Всъщност, сам го издадох този албум, включително менажиране, текстове. Отидох при тях със снимки, които те много харесахa и пожелаха да ги покажат чрез една изложба, която обиколи света и все още обикаля – може би вече е била на над 30 дестинации на 4 континента. Изключително качествени хора, много малък екип, но работещ.

На доста врати чуках преди да стигна до тях, но за съжаление е много трудно да кандидатстваш по проект, ако нямаш опит и нещо подобно, правено зад гърба си. Изискванията са много високи, и чисто бюрокократично също, а сроковете са доста скъсени, да не кажа невъзможни.

>oko

Разкажи ни по-подробно за проекта.

Самият проект започна, като повечето неща, случайно. Идеята се роди случайно също. Още като ученик ми направи много силно впечатление, когато присъствах на един кукерски празник в Перник – безкрайно колоритно изживяване. Нямащо нищо общо с етнографията, по начина, по който сме свикнали да я гледаме по телевизията – някакви си там гримирани момиченца с панделки, които подскачат с усмивки на уста.

Това няма общо с действителността. Народните празници и обичаи носят енергия, която е много истинска и дори груба на моменти, но това трябва да бъде показано.

Постепенно се роди идеята да заснема серия от такива народни празници в автентичната им среда. Тези празници започват през януари и вървят през цялата година. Две-три години все изпусках януари, а той е доста наситен. Така се случи, че снимах Йорданов ден и си казах – ето, сега ще започна да ги правя. И започнах.

Дадох си сметка, че няма смисъл да го правя като една фотографска изложба, която има безспорно влияние върху хората, но то е краткотрайно. Затова реших да го мисля в посока фотографски албум, където да бъдат описани тези празници. Естествено, не всички, а по-атрактивните и по-малко познати.

gaidi

Колко време ти отне?

Около 3 години беше събирателната работа, тъй като, ако пропуснеш едно събитие, трябва да чакаш то да се случи следващата година. Или пък не съм бил доволен от снимките… И поради тази причина се разтеглиха нещата във времето, макар че си си представях, че ще стане за една година.

nadsvirvane

Разкажи за някой от обичаите, който силно те е впечатлил.

Те всички са впечатляващи. Има една секта на калдарашите – направление в нетрадиционния ислям, много малко хора са. В Османската империя са били подложени на страшен геноцид през 17 век. Това, което правят, е ерес в ислямската доктрина, защото почитат изображения и палят свещи. Много е интересно и го има само тук.

gaidar

Как ги откри?

Когато човек търси – намира. Информацията я има. Имах и консултант.

Виждала съм красиви модели в твоя сайт. Сам ли ги подбираш?

Позволил съм си лукса да ми плащат за това, което правя. За мен една снимка, ако не е публикувана, малко губи от стойността си. Затова всички сесии на момичета, които правя, са за публикация. Част от сесиите са за списание МAXIM и в по-голямата част от тях предпочитам да работя сам.

Какви са най-важните ти предстоящи проекти?

Приятелката ми очаква дете, това е най-очакваният проект.

Точно преди да издам албума “Традиции”, в главата ми се въртяха поне 4 идеи, които нямах търпение да реализирам. Посъветваха ме да укротя малко топката и да помисля, защото наистина проектът “Традиции” е на много високо ниво и албумът вдигна доста летвата, защото такъв от български автор не е правен преди. Следващото трябва да е нещо по-голямо, така че в момента нямам грандиозни планове.

kon

Какви са мечтите ти, свързани с професията?

Когато започнах да работя във вестник, ми беше мечта да стана военен репортер и да ходя по горещи точки. Все още не съм я осъществил, но се надявам един ден да успея.

Няма как да не те попитам и за адреналина…

О, да, това, което наистина ми харесва в репортерската работа, е адреналинът, който бих казал, че е в по-малка степен при студийната фотография. Там е друга тръпката. Разбира се, не искам да омаловажавам едното за сметка на другото. Не бих казал, че съм кой знае какъв търсач на силни усещания, но има неща, които ако започна да разказвам, не са за вярване.

ezdach

Разкажи някои от тези случки, те са солта на професията.

Веднъж, преди около 6 години, подготвяхме материал за наркотиците и се набодох на наркомански игли, докато снимах в една изоставена баня. Паднах в една дупка, 4 метрова. Паднах върху едни боклуци, камъни и тези игли.. Разкъсах си крака, счупи ми се апарата… Куцах дълго след това, но поне главата ми беше наред… Но все пак направих някакви снимки. Изобщо, гадна история.

Другата случка е как хвърчаха снаряди около главата ми. Това беше в Челопечене, покрай взривовете.Тъй като нямаше как да снимам първия взрив, той беше рано сутринта, с един колега на свободна практика решихме да влезем в самото поделение и да снимаме каквото успеем там. То беше завардено от полицаи, така че от 10 сутринта до 15 на обяд обикаляхме и успяхме, по някакви заобиколни пътища и ливади, да стигнем поделението.

molitva

При втория взрив, към 15 часа, буквално бяхме на 50 метра от взрива. Снимам, и в този момент ми звъни телефона. Беше главната ми редакторка да ме пита дали има снимки и в същия момент това се случва… Направих снимка на взрива.

Омотах си една риза около главата, ако нещо литне, да омекоти удара. Човек трябва да си пази главата… Влязох в поделението и реших да си взема гилза за спомен, даже и една за колегата. Взех една, която беше гръмнала. Тогава се уплаших, защото когато се огледах, видях, че около мен има поне десетина негръмнали снарядчета. А земята гори и тлее. Най-важното е, че успях да вляза и изляза от там.

oltar

Какво ще кажеш да закръглим броя на невероятните случки и предизвикателства, които са ти се случили, на три?

Един интересен репортаж правих за хората, които живеят под земята, в каналите на Топлофикация. Тогава взех идеята от вестник “Стандарт”, които първи бяха пуснали серия репортажи за тези хора, но техните материали нямаха снимки и смея да твърдя, че част от нещата бяха преувеличени. Имах и там интересни случки. Беше си предизвикателство.

Не вярвах, че в България има такива подземни хора и реших на всяка цена да ги снимам. Тогава пък газовият пистолет ми гръмна в джоба. След като гръмна, реших да звънна на един приятел да го взема за охрана. Бях набелязал няколко места – една дупка на „Ботев”, но там така и не посмях да вляза.

Тогава аз, двама клошари, които ми бяха гидове, и двама охранители обикаляхме по разни места, в малка количка. Изобщо, една седмица емоции, после 2 месеца не можех да се отърва от обаждания на клошари.

chamove

Какво още би искал да знаят читателите на Public Republic за теб?

Китайците казват, че човек има четири лица – едното е това, което човек си мисли, че е, другото се вижда, третото е, което човек се мъчи да покаже, а четвъртото… май го забравих.
Да се самоопределиш е рисково.

maika_s_dete

Какъв е твоят съвет към начинаещите и все още неопитни фотографи?

Да снимат и да гледат снимки – това е най-важното в тази професия. Да снимат. И другото – да не забравят, че фотографията е средство и всеки може да снима. Важното е да си подбереш правилно обекта и да знаеш защо го правиш, за да се получат качествени неща.

На залези сме се нагледали. Нещата са доста прости – една снимка или трябва да я обясняваш, или като я видиш, просто ти харесва. И на колкото повече хора харесва, толкова по-добре. Пожелавам им да правят снимки, които да се харесват на повече хора.

cheiz


Снимка: Николай Николов

Рубрики: Frontpage · Visual Art · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай