Public Republic Art Studio

Любов и смърт под кривите круши

24 април, 2010 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

3046253347_4ac1ca096c
Photo: geishaboy500

- Хайде, тръгваме!
- Чакай да си взема китарата.
- Как така китарата, нали отиваме на “Амибуе”!
Амибуе. Ами Буе. Имаше нещо прекрасно и тайнствено на дъното; дълго, шарено и навито, някаква боа. Нямах представа къде се намира тази улица, но много добре я познавах. Там имаше малки къщички с вечно неузрели черешови дървета, пчели и дворове. И в една от тях живееше сестрата на баба ми, леля Цонка. Все пак, китарата.
- Леля Цонка ще ти даде да играеш с котенцата.
Китара срещу котенца ми се стори справедливо. Пък и играта с котенца не изискваше някакво предварително умение, каквото напоследък чувствах, че ми липсва с китарата. Вдигнах ръка и баба ми я пое в силната си длан.

Баба ми чупеше всички електроуреди в желанието си да ги поправи. Ако нещо не се завинтваше както трябва, баба ми го стисваше в ръце, уредът казваше “скръц, скръъъц!” и с този звук на уста умираше. Ръката на баба ми приклещи моята и аз се понесох зад нея, като от време на време правех по няколко стъпки във въздуха като Христос по вълните.
Как стигахме до “Ами Буе” и досега не мога да си спомня. Помня само когато стигахме.
Високите храсти зад оградата пречеха да се види дълбочината на градината. Постланата с плочки пътека криволичеше между цветя и разкривени круши и човек (в случая аз) изведнъж се озоваваше пред жълтата едноетажна къщичка. Вратите и прозорците с капаци бяха постоянно отворени. Не знам как беше през зимата, мене през зимата никога не ме водеха там.

Всъщност бих се заклела, че на “Ами Буе” цари вечно лято, но тогава още не можех да се кълна, защото никой не изискваше от мене истината на всяка цена. Затичах се напред и там, пред къщата между двата гигантски розови храста, вече седеше леля Цонка на малка кръгла масичка и в чашата й димеше кафенце. Чашата на баба ми я чакаше чиста и обърната върху чинийката, за да не се праши.
- Цоне!
- Раде!
Двете се прегърнаха и баба ми бутна назад бялата платнена шапка на леля Цонка.
- Нищо, нищо Раде – каза леля Цонка и двете се надупиха срещу мен в съревнование коя по-скоро ще я вдигне.

Не може да се каже, че баба ми и леля Цонка си приличаха. Леля Цонка беше с три години по-малка и тази преднина се запази до края: всеки знаеше, че тя е по-младата сестра. Баба ми, вдовица отдавна, беше разчупила оковите на суетата и сега само къдреше и парфюмираше посребрената си коса.
Леля Цонка ходеше с висок черен кок, който на цвят ми се виждаше съвършено достоверен. Тя се славеше като красавицата на рода от периода между Балканската война и национализацията. Около нея витаеше нещо като легенда.

Една нощ във военния клуб на енското поделение през хиляда деветстотин и енската година имало бал и леля Цонка, тогава бледа и чернокоса, се появила на портала със сребърна диадема и резедава копринена рокля с волани, които се спускали на една страна. В мига, в който направила първите крачки в салона, музиката замлъкнала. Инструментите увиснали в ръцете на музикантите и целият оркестър се изправил на крака. Тайнствената млада дама минала в шпалир от вцепенени двойки и командирът на гарнизона, майор Денчев, с едната ръка на чашата, а другата на сърцето, се обърнал към приятеля си и казал:

- Вътре съм, докторе.

Оркестърът междувременно се опомнил и гръмнал в кърваво танго.
Разбира се, тази история я знаех от самата леля Цонка. По повод на нея баща ми веднъж каза: “Хм, спрял оркестърът… Нищо чудно. Ти знаеш ли какви майтапчии има по гарнизоните из малките градчета?”

Не знаех, не бях се сещала. Но и да беше прав, пак печелех – истината правеше една история, леля Цонка друга, и в крайна сметка оставах с две. Все пак леля Цонка и майорът се бяха оженили, така че ако е имало уговорен номер, двама са участвали съвсем искрено в него.
Котките се разбягаха в мига, в който ме видяха. Вероятно ме помнеха от предишното посещение, когато им рязах ноктите с ножицата от кухнята. Подгоних ги около розовите храсти, които с приближаването на обедното слънце обсебваха все по-настойчиво въздуха с миризмата си.

Баба ми се настани на масичката, получи си кафенцето и извади плетка с бъдещ мой пуловер, вероятно плануван за по-следващата зима.
Обикновено растях по-бързо от плетивото й и тя на всеки шест месеца го пореше, за да го почне на по-широка основа. Сега, като се замисля, ми се струва, че баба ми въобще не обичаше да плете, но понеже не пушеше, нямаше обичайното извинение на тютюнджията “дай да поседнем, че да запалим по една”.
- Как сте вкъщи, Цоне, какво правят децата?

Рано се почна. Очаквах, че отначало баба ми ще говори за нашата къща и тогава спокойно ще мога да си играя с котките, но въпросът й дойде неочаквано бързо. А аз винаги следях какво се случва в къщата на леля Цонка. Хванах едно по-наивно котенце, спотаих се до масата, уж че си играя, и наострих уши.

- Раде, остави се! Около Вили грижи, грижи! Тая моя дъщеря, какъв й беше късметът, да се ожени за оня казак. Трябва голям грях да съм сторила!
Леля Цонка беше убедена, че всичко, което сполита близките й, се дължи на нея и това много ми харесваше. Приемах го като непосилно чувство на отговорност.
- Недей така, Цоне, всички сме грешни – каза насърчително баба ми и отпи от кафенцето.

Всички в рода идваха да се оплакват на баба ми. Тя се потапяше в историите им и ги слушаше потресено. От време на време казваше: “Митьо, не може да бъде! Дочка не е такъв човек!” и се заслушваше още по-потресено. “О, не знаеш”, казваха те и продължаваха с ужасиите. Когато пристигаше рода от страна на Дочка, за да каже своята версия по въпроса, баба ми съвсем се потърсваше и смаяно промълвяваше: “Пък Митьо така да ме лъже, че…” – “Лъже той, как да не лъже”, казваха те и всички много я обичаха, защото знаеха, че е на тяхна страна.
Баба ми остави плетката в скута си и се заслуша потресено, аз под масата също, а леля Цонка продължи:

- Та онзи ден връща се дъщеря ми от работа, а той вече пиян. Степан, казва тя, ти пак си пиян, а той: дай ми заплатата. Каква заплата, пита го тя, а той, ей такава, днеска нали ви раздадоха заплатите. А тя: да не си ми пипнал заплатата, децата какво ще ядат. А той: ей това ще ядат! И като вземе, че я удари в окото. Пък Вили паднала, пък се ударила! И добре че дошли съседите, а той и на тях налетял, та повикали милиция, и ми се обажда на мене тя, плаче по телефона и ми вика: майко, край! Край!

- Така, така Цоне, това животно да го приберат!
- Да го приберат, ама вчера пак го пуснали. Идва при мене, свил се такъв един, и ме пита Вили къде е. Пък аз му казвам, ти не си ли в затвора, катил с катилите, къде те намери дъщеря ми чак от Сибир, дано те мътните взели. Хората там ги изпращат на заточение, тя оттам мъж ще си избере!
- Цоне, а той?
- Не бил, вика, от Сибир, а от Украйна.
- Че то Украйна къде е?
- Пак там, къде ще е, в пъкъла!

Това беше първият ми картографски поглед към пъкъла и тогава си дадох сметка колко е голям и какви хора излизат оттам. Тайнствени като зверове. Баба ми беше потресена.
- Цоне, аз да бях, щях да му кажа, ясссе махай оттука, да не те почна с тоягата!
Познавах я добре, точно това казваше. На мен поне ми го казваше през ден.
- Ами и аз така му казах, пък те вечерта се сдобрили. Той обещал, че няма да пие повече, и на, сдобрили се. Пък тя още си е със синьо око.
- Цоне, ти вярваш ли го?
- Че как не, видях я! С ей такова око беше под черните очила.
- Не, че щял да престане да пие.
- А, не го вярвам. Да се отрови дано.
- И аз не го вярвам.

Слънцето печеше все по-силно, но някак не ми пречеше, нищо не ми ставаше от него тогава. Ято врабци се сбиха в клоните на една круша и тя цялата се разтресе. И аз не вярвах Степан да се е примирил с изискванията. При него историите винаги имаха продължение.
В нашата къща нямаше интересни случки. С часове седях, рисувах и си мислех за кървавите истории на любов и падение, които леля Цонка доверяваше само на баба ми.
- Раде, ела вътре да хапнем по един таратор. Как мислиш, ще яде ли? – попита тя и посочи мене.
- Няма. Тя не яде такива работи.
- А, ще ям, ще ям! – казах аз и ги последвах в къщата. Въпреки, че вратата бе стояла през цялото време отворена, вътре беше рязко по-хладно отколкото вън. Очите ми известно време не виждаха нищо поради тежкия сумрак. Постепенно около мен се очертаха тъмните туловища на стари мебели, някои от които бяха същите като у нас.

Миришеше леко на изба, на пръст, на чистота, на парфюма на леля Цонка и на някакви сушени подправки в кухнята. В дъното на гостната тихо свиреше дървено радио, голямо колкото улично сандъче за лъскане на обувки, и зеленото му око в горния десен ъгъл светеше.
Тараторът беше студен, рядък, чеснов и рязко по-хубав от това, което бях яла при други обстоятелства.
По залез слънце баба ми прибра плетката и изгледа въпросително сестра си.

- Да, Раде, тръгвайте си – отговори тя, – че Несторището скоро ще дойде.
“Несторището” беше вторият й мъж, след ранната смърт на майора. И докато майор Денчев беше загинал в бой за някоя от съществуващите или възжелани граници на стара България, чичо Нестор беше интербригадист. Аз го обичах, защото ме закачаше и ми правеше фокуси със стотинки. А леля Цонка очевидно обичаше военните като цяло. Но на Нестор му беше съдено да носи сребърен медал в живота.

Баба ми отново ме грабна за ръка, а леля Цонка ни помаха за довиждане. И докато гледах назад как храстите я закриват, аз й завидях, че в своята къщичка тя си има свое легло, в което ще си легне. Не че аз нямах свое легло, но то беше друго.

Осем години по-късно отново бяхме с баба ми на “Амибуе”. Навръх Девети септември се провирахме през стадата от ученици, подкарани от учителките си към манифестацията пред Мавзолея. Повечето бяха облечени в униформи или схематични народни носии, за да образуват единен блок. Някои размахваха китки от хризантеми, други дори се налагаха по главите с тях, от което се размирисваше на гробище.

Аз се бях разминала с държавното си букетче, защото класната ни се разболя, в резултат на което освен че нямахме физика, нямахме и обществени задължения. С трепет в душата си знаех, че и това ще свърши. В далечината врещяха валдхорни и един барабан се опитваше да им влезе в положението.

Държах баба си под ръка и напредвахме срещу човешкия поток. Тя се клатеше насам-натам като мачта и пухтеше от бързането. Въобще не ни се налагаше да бързаме, но тя нямаше друга скорост. Носех голяма торба с шивашка ножица на дъното. Ножицата беше, за да подстрижа леля Цонка по нейно настояване, а торбата – за да си вземем круши на връщане. Тук идваше и втората ми задача, да помагам в пренасянето.

Иначе не ми се ходеше кой знае колко. Надявах се един съученик да ми се обади по телефона и не исках да се отдалечавам много от къщи в случай, че точно днес му хрумне. От сивите кооперации плющяха национални и наднационални знамена и изобилието от червени цветове придаваше на напуканите им фасади измъчено войнствен вид.

Пак не помня как стигнахме дотам. Дърветата бяха почнали да жълтеят и по пътеката шушукаха първите опадали листа. Леля Цонка беше постлала с вестници мястото на екзекуцията и по средата им имаше стол.

- Целият кок ли? – попитах аз с ножица в ръка.
- Целият – без жал каза тя. – Че то кой носи кок сега?
- Цоне, а мислила ли си да си пуснеш косата бяла – попита баба ми като музикален ръководител, който кани някого да се запише в непопулярния му хор.
- Ох, мислила съм Раде, мислила съм… за какво ли не съм мислила.

Тя се загърна с едно сиво сако, за да не й падат косми във врата, и седна на стола. И изведнъж петнистото й лице се оживи.
- Раде, да видиш какво премеждие!
- Цоне? – каза баба ми и си домъкна стол отвътре, за да слуша.
Аз подхванах един дълъг кичур суха коса и го отрязах с оглед на плана ми за бъдещата прическа.

- Чакай да ти кажа. Прибирам се аз от пазара, а зад мене един мъж ме следи. Така, мой връстник. Догонва ме и ми казва: “Извинете, госпожо, но вие имате такава благородна осанка! Кажете, моля ви, как се казвате? Не можах да се въздържа да не ви спра.”
Баба ми изглеждаше потресена. Очевидно от дързостта му.
- Цоне! А ти какво?
- Казах му: “Господине, аз съм омъжена жена и не разговарям по улиците с непознати мъже.”
Баба ми въздъхна с облекчение.
- Така, Цоне! Добре си му казала.

Честта на рода беше спасена. Кичурите падаха един след друг и криво-ляво успях да оформя прическата, която повечето ми съученички предпочитаха. Аз пък вече бях взела решението да не се подстригвам, защото фризьорите са опасни хора и могат да те направят неузнаваем.
- Цоне, Нестор като види сакото си в косми, няма ли да се сърди?

Леля Цонка стана от стола, взе едно кръгло огледало с дръжка и се погледна. Отдалечи го, приближи го и извади от джоба си друго, четвъртито огледалце, с помощта на което се опита да си види врата. Оправи един стърчащ кичур над ухото и се хареса.
- Че то не е на Несторището, а на Степан. Нали знаеш – гласът й се сниши, – че той влезе в затвора – гласът й съвсем се сниши – за аборти?

- Какво? – попита баба ми, която вече недочуваше. Аз обаче дочувах и като че ли ме удари гръм. Досрамя ме да поискам доуточнение за нещо, което не беше отправено към моите уши. Но след като самият Степан не можеше да направи аборт, явно беше гинеколог. Чак сега научавах, че той, за разлика от другите митични фигури, имаше някаква професия. И освен това сакото пред мен доказваше, че наистина съществува. За пръв път си дадох сметка, че синините от него са боляли.

- А дъщеря ти как е? – попитах я единственият легитимен въпрос, който успях да измисля по темата.
- Добре е. Малко й е студено в Холандия, но децата са вече при нея. Рийкард е казал, че ще ги осинови и в новата къща имат десет стаи.
Вече знаех, че фламандец беше освободил дъщеря й Вили от казака. В това семейство умееха да бъдат последователни.
- Този път случи на мъж! – заяви баба ми.
- Случи тя, случи – каза леля Цонка, все още загледана в огледалото.

По пътечката се приближи интербригадистът Нестор с килнато таке върху голата му глава, видя леля Цонка и се втрещи. Аз се приготвих да посрещна критиката и за всеки случай скрих ножицата зад гърба си. Той обаче не ме забеляза.
- Цонке, ти се подстригваш?
- Ми какво, Несторе, то вече за дълга коса ли съм?
Нестор не обърна никакво внимание на думите й и застана срещу нея.
- Цонке, ти май си намислила нещо!
- Че какво, Несторе?
- Не, не, ти се подстригваш и май си намислила нещо.

Влезе в къщичката и тръшна вратата след себе си. До този момент си мислех, че се шегува.
- Ох, поразата да го порази! – каза леля Цонка и отидохме да брулим круши. Високи блокове бяха наобиколили дворчето и през цялото време имах чувството, че някой ни гледа.
Последният път, в който бях на “Амибуе”, закарах баба си с колата. Тя тъкмо се беше посъвзела от инсулта и едвам се движеше. Искаше да се види със сестра си, но понеже и сестрата не смееше да предприема дълги пътешествия, някой трябваше да ги събере. Беше късен следобед, току-що се бях върнала от работа и светът миришеше на дим и печени чушки.

“Амибуе” приличаше на всяка друга улица, оградена от блокове с пране по балконите. Оказа се, че известно време съм карала по нея, без да я позная. Къщата на Леля Цонка беше останала без предна ограда. Баба ми слезе от колата с моя помощ и закрета по пътечката. Прозорците бяха замъглени, но вратата седеше все така отворена. Леля Цонка излезе да ни посрещне, увита във вълнени шалове и с по един бастун във всяка ръка. Отново бе възстановила достолепния си кок, само че вече бял. Седнахме на двора в нещо като сгъваеми пластмасови столчета.
- От Холандия! – гордо каза тя.

Двете сестри се отпуснаха една срещу друга, заклатиха глави и известно време само повтаряха “Цоне, Цонеее…”, “Раде, Раде…” Вечерта предупреждаваше, че идва, с рязкото захладяване. Настана някаква тишина, която не се знаеше колко ще продължи. Използвах я, за да огледам полуголите клони на крушите. С изненада открих, че познавам всяко дърво поотделно.

- Цоне – каза внезапно баба ми, – те Георги Димитров май комунистите го убиха.
Леля Цонка се сепна и я изгледа недоверчиво.
- Не бе, Раде, те убиха царя!
- Царя ли? Чакай, че кого тогава уби Хитлер?
- Кого да убие, нали бяхме съюзници…Стамболов, като дойде на власт, много добре си го спомням…
Баба ми се просълзи.
- Остави се, Цоне, и моето не е живот. Дай, ако имаш малко ракийка.

Леля Цонка тръгна да става от стола, но се отказа и ме помоли да донеса от хладилника. За своя изненада в кухнята открих два обемисти колета, изпратени от Холандия за Степан. Бяха неразпечатани. Вероятно той трябваше да мине оттук, за да си ги вземе. Кой знае защо, не можеше да ги получава лично.
Взех ракията заедно с три чашки и на връщане забелязах, че няколко тухли от горния ъгъл на хола се бяха издънили. И през тях се виждаше застудяващото небе.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай