Public Republic Art Studio

Времето на жените срещу времето на мъжете

28 март, 2010 от · 3 Коментара

доц. Тотка Монова

2599959533_3382056cba
Photo: Macnolete

Социални роли и модели на прехода във фокуса на медиите

Глобалният конфликт в настоящото столетие няма да бъде между войнстващи идеологии, конкурентни геополитически идеи или сблъсък на цивилизациите. Новата ос на конфликта ще бъде отношенията между половете.
Рейхан Салам /1/

Пропастта между половете зависи от държавата.
Хеерт Хофстеде /2/

Докато пишех този текст, излезе поредният брой на авторитетното списание “Foreign Policy” (август/септември 2009), в което се развива тезата, че рецесията слага край на глобалната власт на мъжете. Заглавието „Смъртта на мъжкаря” е изнесено на корицата, а Рейхан Салам категорично заявява (друг въпрос е как и дали го доказва), че времето на мъжете изтича:

Голямото прехвърляне на властта от мъжете към жените по всяка вероятност ще бъде драматично ускорено от икономическата криза, защото все повече хора осъзнават, че агресивното и рисково поведение, позволило на мъжете да се окопаят във властовите позиции, както и култът към мъжкарството се оказват
деструктивни и ненужни в един глобализиран свят. Вече наистина можем уверено да заявим, че най-трайното наследство на голямата рецесия няма да бъде смъртта на Wall Street.

Няма да бъде и смъртта на финансовия сектор. Няма да бъде и смъртта на капитализма. Тези идеи и институции ще продължат да живеят. Но мачизмът няма да оцелее. И изборът, който ще направят мъжете – да приемат новия исторически факт (к.м.-Т.М.) или да се борят с него, ще има дълбоки последствия за цялото човечество./3/

Наистина ли ставаме свидетели на окончателното предефиниране на мъжко-женските роли, за което А.Тофлър твърди, че е започнало след Втората световна война, или просто сме въвлечени в поредния медиен мега-сюжет? Реално ли е да очакваме, че глобалната криза за няколко години ще помете устойчиви локални стереотипи и след десетилетия борби за равнопоставеност на половете в управленската йерархия, жените – по обективни причини, по социално-икономическа закономерност – изведнъж ще се озоват на върха на властовата пирамида?

Мисля, че за пореден път медиите представят евентуално възможни социални модели за едва ли не даденост, че се констатира битийност на нещо, което все още е в сферата на менталното. Да не забравяме все пак, че медийната реалност, особено с навлизането на интернет в ежедневието ни, си извоюва статут на паралелен свят, съпътстващ реалното ни битие 24 часа в денонощието, независимо искаме или не. Нещо повече, тя доказа, че може да изтласка онтологичното в периферията и да заличи границите на реално и виртуално. Все по-често разказите за света подменят света, а мега-наративите за страсти, емоции и конфликти създават усещане, че живеем и участваме в драмата, която медиите пишат с продължение всеки ден.

Всичко това обаче не е причина социалните роли и моделите, които медиите всекидневно натрапват на вниманието ни, да не бъдат изследвани и анализирани. Важно е да се отчита фактът, че е напълно възможно конструиран в полето на медиите модел след време да стане реалност в социално-политическия живот, а това ни изправя пред изключително важния въпрос за отговорността на медиите и за тяхната регулация и саморегулация.

Как медиите у нас по време на прехода представят мъжете и жените и сложните им взаимоотношения в различните социални полета би следвало да е сред приоритетните изследователски задачи и в рамките на този текст ще се опитам само да щрихирам някои ясно открояващи се тенденции. Във всеки случай споделям мнението на колеги, според които много от изградените образи, носители на идеята за промяна и преход, оказват по-скоро негативно влияние върху аудиторията и формират представата за свят, който не е осъществим, поне не с ресурсите, наследените стереотипи и манталитета на българското общество.

Няма причина да мислим, че преразпределението на управленски и политически позиции, което е пряк резултат и от съотношението на силите мъже-жени и пряко рефлектира върху разпределението на различните видове власти в обществото, ще остане извън полезрението на медиите.

Още повече, че тези отношения твърде често, пак благодарение на медиите, манипулативно се преместват от сферата на социалното в сферата на сексуалното – от сексуалното до скандала има една крачка, а скандалът винаги е водеща новина в медиите.

Всъщност А.Тофлър твърди, че именно медиите усъвършенстват и модернизират „културата на половата дискриминация”/4/ Мисля, че спокойно можем да допълним – на всяка дискриминация и нашите медии са дали вече достатъчно примери за това.

Къде сме ние днес в контекста на прогнозите, че залезът на времето на мъжете вече ясно e очертан на хоризонта.? „Примерът на Балканите показва, че и в условията на икономическа криза мачото като ценности, самочувствие и поведение ще оцелее и ще просперира.”/5/ Като привежда данни от изследвания за 2008-2009 г., Марчела Абрашева (регионален директор на „ТНС ББСС Галъп”) смята, че в България успешно работи моделът „традиционно силна мъжка доминация във вземането на решения, съчетана с широко присъствие на жени във всички области на бизнеса, държавния сектор, политиката и управлението”:

От скромната българска камбанария не изглежда и политическият мачо да е засегнат сериозно от кризата на световния капитализъм. Ако съдим по резултатите от приключилите неотдавна парламентарни избори в страната, той дори е във възход по нашите географски ширини. В политическите дебати в
България има един-единствен пункт, по който партиите и избирателите са напълно единодушни: току-що избраният след убедителна победа на партията му нов български министър-председател е 100% мачо във всяко отношение./6/

Ето как изглежда българският премиер според журналиста от Би Би Си Ник Хайъм:

Бойко Борисов е страховит мъж. С обръсната глава, дебел врат и масивни рамене на борец, какъвто е бил в миналото… седнал за интервюто на кресло, разположено пред изобилие от сребърни купи, трофеи и медали от дните му на спортист./7/

Важно е обаче да се отбележи, че изборът на Бойко Борисов съвсем не е женският избор на България. Данните от проведения от „Алфа рисърч” exit poll са красноречиви: за Б.Борисов са гласували 40,3% жени и 38,4% мъже, което е в рамките на статистическия превес на жените в структурата на населението у нас.

Анализът на Боряна Димитрова (директор на социологическата агенция „Алфа рисърч”) за участието на жените в политиката след последните ни парламентарни избори потвърждава изводите от изследванията на М.Абрашева – то е „истински пример за култура на мъжка доминация”. Б.Димитрова обаче прави едно много важно уточнение при определяне на най-типичните характеристики на политическата култура във формирането на властта у нас:

В нея не жените са антураж на мачото, а всички хора – на лидера.(к.м. – Т.М.) Тази култура е възможна, когато политическото не е резултат от утвърждаването на стратегиите на определени групи, а се формира в резултат от лична стратегия за индивидуално „селектиране”. С една дума, стратегията на всички е да са част от стратегията на лидера. /8/

В този смисъл много би ми се искало първо да видя залезът на натрапчивият образ на политика в нашите медии, който е окупирал пространствата не само на новините и анализите, но и на развлекателните и риалити формати.

Социологът Петко Симеонов, популярно лице и активен участник в събитията през първите няколко години след 10 ноември 1989 г., отдавна заяви, че обясняването на прехода зависи от това кой разказ ще надделее. За 20 години се натрупаха толкова разкази за прехода, че наблюдателят отвън трудно би се ориентирал какво наистина се е случило и променило в живота ни.

Българският преход е педантично маркиран от множество социологически изследвания по всякакви поводи (каква грамада от цифри ни затрупва само в седмиците преди поредните избори!), но не веднъж сме ставали свидетели през колко различни ключа се коват интерпретациите и анализите, които често обслужват моментната политическа конюнктура.

Преходът се разказва от политолози, социолози, икономисти, писатели, журналисти, медийни експерти; историците засега са по-сдържани. Разказите ни представят новите пространства, където се разполагат сюжети и герои. За две десетилетия едни и същи герои се движат на пръв поглед хаотично през новото време – при втори, по-внимателен поглед, ясно се съзира икономическата предначертаност на това движение – и прескачат от роля в роля (и от партия в партия) без никакви притеснения, че могат да се окажат в състояние на социална неадекватност.

Буквалното превъплъщение пък от мъж в жена и обратно се оказа дотолкова доходно в шоу бизнеса, че някои дори определиха чалгата и нейния ярък представител Азис като „емблема на прехода”. Разказите за прехода например на Теодора Димова, Георги Господинов и Георги Тенев не се пресичат никъде с разказите на Христо Калчев, Александър Томов и Владимир Зарев. Изследователят не може да подмине и персонажите, населяващи сюжетите на Кеворк Кеворкян, Валерия Велева, Тошо Тошов, Димитър Иванов и пр. – списъкът е дълъг.

Политическата травестия превзе медиите и отприщи мощна мемоарна вълна. Интервюто преживява своеобразен ренесанс, публичната изповед измести коментара, субективната оценка претопи експертното мнение. Дори за внимателния наблюдател новата констелация на социалните роли често е трудна за дешифриране, а за външните анализатори, според мен, тя продължава да е енигма.

Станахме свидетели как един цар стана премиер, но в едни пространства неговата роля се маркираше с обръщението „Ваше Величество”, в други – с „Господин Сакскобургготски”, а в трети – просто със Симеон Борисов.

Всяко от тези пространства имаше своето медийно покритие. И докато си вярвахме, че животът ни е сложен и тежък защото сме принудени да живеем в непознати до момента като време-пространство територии, докато се опитвахме да налучкваме коя е адекватната социална роля за новите места, където ни захвърляха поредните избори или политическите/икономически/мафиотски сделки, Жан Бодрияр лаконично отсече, че ние живеем в друго пространство – това на катастрофата. Според него страните от Източна Европа „могат да бъдат унищожени физически или морално, но не може да бъде проникнато в тях… Те никога няма да се реинтегрират в нашето пространство.”

Цитирам тук именно Бодрияр, защото негово е твърдението, че „когато държавата престава да бъде държава, готвачката престава да бъде готвачка”./9/ Мисля, че проблемите в трудно осъществявания ни преход са пряко зависими и от факта, че повече от четири десетилетия гледахме какво се случва, когато известните думи на Ленин – „всяка готвачка може да се научи да управлява” – имаха своите реални проявления във всички сфери на обществения живот.

Когато водещата роля на Партията във всички сфери на живота е основен принцип в управлението на държавата, а естетическият свят, толкова важен за духовността на едно общество, се гради върху мъглявите постулати на социалистическия реализъм, то няма как в социума да намерят своето реално битие класическите социални роли, познати ни от развитите демократични държави.

А когато вместо класически социални роли, в това число и джендър-ролите, са налице псевдороли, когато режисьори са не свободният пазар и икономика и свободната воля, а апаратчици със съмнително образование и култура, тогава въпросът кои точно роли предефинираме в периода на преход е от ключово значение. Това поставя нови задачи пред изследователските ни проекти.

Преди да дефинираме основните персонажи на тоталитарното общество и взаимовръзките между тях, както и екстраполирането им в медийни и художествени текстове, няма как да разберем защо в посттоталитарния период мутрата и мутресата са еталон за подражание на голям процент от тийнейджърите, а новобогаташът и белите якички, внесени от Лондонското сити, се слагат в един кюп и се превръщат в синоними на корупция, мафия, грабеж, национално предателство.

Приложени спрямо мутрата и мутресата (вземам ги като нарицателни персонажи за един точно определен социален слой, който даде живот и на специфична масова култура) класическите определения за джендър-отношения, за мъжки и женски роли, няма да ни помогнат особено при изследването на този вид общност, която няма аналог нито в тоталитарното, нито в демократичното общество. Тук регламентацията на връзките и зависимостите са друг порядък.

В междуличностните отношения (с изключение на София – център и още няколко големи града) през последните две десетилетия не само че не се разрушиха – напротив, затвърдиха се стререотипи от предмодерната българска патриархалност, които в съчетание със специфичен местен патриотизъм и неонационализъм придобиха доста уродлив вид. Ролята на медийната среда при утвърждаването на тези стереотипи не може да бъде нито пренебрегната, нито оправдана.

Моделите на мислене, усещане и потенциално действие, които всеки човек е заучил през живота си, Хеерт Хофстеде нарича умствена програма или софтуер на ума:

Източниците на умствените програми на един човек се намират в социалната среда, в която индивидът е израснал и е натрупал житейския си опит. Програмирането започва в семейството. То продължава в квартала, в училището, в младежката среда, на работното място и в общността, в която живее индивидът.
(… )Те (умствените програми – б.м. Т.М.) са толкова различни, колкото и социалните среди, в които са усвоени./10/

Тъй като хората принадлежат едновременно към различни групи и категории, те неизбежно притежават и няколко слоя умствено програмиране: национален слой, регионален, разнополов, поколенчески, слой на социалната класа и т.н.

Умствените програми на различните нива не са задължително хармонизирани. В съвременното общество те често влизат в частично противоречие – например, религиозните ценности могат да влязат в конфликт с поколенческите; разнополовите – с организационните практики. Сблъсъкът на умствени програми в хората затруднява прогнозирането на тяхното поведение в нова ситуация./11/

С какъв вид умствена програма преходът реално се сблъска?

Така в началото на ХХІ век в България съжителстват икономически и социални отношения, които са характерни за три епохи – домодерната, индустриалната и постиндустриалната. (к.м. – Т.М.) Едва ли има друга страна в света, в която най-голям дял в националния доход да имат услугите (характерно за постиндустриалната ера) и същевременно 20% от населението да се занимава със земеделие, и то (най-често) не като бизнес, а предимно като
средство, за поминък и оцеляване (к. Ю.Г.), така характерно за хора от домодерната ера.
Така че, когато говорим за днешния българин, възниква въпросът – „За кой от българите (к. Ю.Г.) става дума?” /12/

Ясно е, че тук еднозначен отговор е невъзможен, защото става дума не за програма, а за програми, като всяка от тях предполага различен по времетраене срок за промяна, а и подходът при овладяването на едни нови социалните роли, като тези например, конструирани от институциите на ЕС, също би трябвало да е диференциран. От дистанцията на времето може да си види, че в медийната система като цяло у нас има ясно обособени сектори, които обслужват нагласите и интересите и на трите общности – предмодерна, модерна и постмодерна.

При това се инвестира доста капитал с цел да не се променя статуквото, като доминанта в медийните послания години наред са егалитарното и етатичното. Днес медийното пространство е изпълнено с риалити и шоу формати и сапунени сериали, налице е непрекъснато съкращаване на публицистичните предавания, високата култура тотално отсъства от малкия екран, липсва качествена елитна преса, има остър дефицит на рационални анализи и коментари, списанията и life style изданията са около 600, Cosmo-момичето директно се приземи в селския двор.

Ситуацията с предефинирането на ролите и създаването на медийния им еквивалент се усложнява от факта, че в една тоталитарна държава репресивно се спира процесът за обективно възникване, съществуване и регулиране на социалните роли и модели на поведение. Налице е доминация на макро роля – тази на партийния апаратчик и функционер, всички останали са нейни производни и по различен начин са й съподчинени. Парадоксът (а и драмата на тези общества) е, че дори традиционно автономни роли като тези на експерта и на интелектуалеца са под тотален контрол.

Нищо не съществува извън политическата доктрина и диктат и в този смисъл, според мен, за някакви изчистени джендър отношения или джендър роли до 10 ноември 1989 година е невъзможно да се говори. Проблемът за равенството между половете в социалистическата държава не съществува – новата власт, най-демократичната, която историята до момента познава, провъзгласява равенство между всички членове на обществото и по този начин a priori отношенията между мъжете и жените се уреждат.

Не случайно в редица документи и програми на БКП гордо се цитираше фактът, че един от първите нормативни актове на народнодемократичното правителство в България е Наредбата-закон за изравняване правата на лицата от двата пола (16 октомври 1944 г.), с която проблемът за юридическото равноправие на жената е окончателно решен. Тази наредба впоследствие е утвърдена от Конституцията на Народна република България от 5.ХІІ.1947 г. и след това от Конституцията от 1971. /13/

В този контекст продължавам да мисля, че най-типичното за медийните послания и към днешна дата е преекспониране на политическото във всичките му разновидности, което от своя страна е неутрално към дихотомията мъж-жена, мъжки свят-женски свят. Политическото се интересува от предефиниране единствено и само на политически роли. /14/

Последните избори ни демонстрираха и позабравени вече практики за декларация на безрезервна преданост към лидера, дали това обаче ще породи авторитарни отношения от нов тип и как медиите ще ги отразят тепърва предстои да видим. Ако трябва да прецизирам, дефинирането на джендър ролите става първо в полето на политическото, а оттам се пренася и в другите социални сфери.

Какво се случва в частното пространство можем само да гадаем и да търсим примери в друг тип текстове – засега у нас медиите интерпретират частното в рамките на таблоидния формат и на жълтата преса, т.е. през призмата на сензацията, скандала, секса, развлекателното. Напрежението и конфликтите в междуличностните отношения (производните на тези конфликти като стрес, депресия, алкохолизъм, домашно насилие, безработица, тормоз на работното място), семейните отношения, възпитанието и образованието на децата, т.е. целият сложен комплекс от проблеми, чието решение е пряко свързано с формирането на приемливи и работещи джендър модели, остават за съжаление в рамките на затворени експертни и неправителствени структури и организации.

Обществото сякаш не изпитва потребност от легитимация на новите роли и идентичности, а може би не е готово да приеме преразпределението в социалните отношения, което – макар и бавно – все пак обективно се налага от новия тип икономика и пазарни отношения. Според мен дори не става дума за съпротива да се приемат новите роли. В различни райони на страната живеят различни по вид затворени общности, които обитават собствено време-пространство.

Този своеобразен житейски хронотоп обективно поражда и възпроизвежда адекватни нему социални роли, които уреждат и регулират отношенията в общността по места. Животът в подобни изолирани райони бе великолепно показан във филма ”Там някъде”, излъчен в “bTV Репортерите” на 4 октомври 2009 г., а социалният антрополог Харалан Александров обясни защо тези хора не трябва насила да бъдат карани да живеят по друг начин.

За мен парадоксът е в това, че в България по време на прехода се открои следният феномен – паралелно мирно съвместно съжителство на предмодерно с постмодерно, което намери своя балансьор в лицето на медийната масова култура, където „горещият таблоид” на Венета Райкова съжителства с „В неделя със…” на Димитър Цонев, с „Вечерното шоу на Азис” и т.н. – при това диапазонът на темите за всяко предаване варира от силиконовия бюст на поредната фолк певица до политически предизборни платформи и интервюта с депутати и министри.

Подобни формати наистина са съвършено непознати за западноевропейските телевизии, където чистите жанрове наистина съществуват, а жанровите граници са реална преграда срещу еклектиката от сериозно-несериозно, високо-ниско, естетично-пошло.

Тази ситуация се дължи на факта, че автентичното постмодерно бе внесено от вън през второто десетилетие на прехода (според някои анализатори това се случи при влизането във властта на юпитата на Симеон Сакскобургготски през 2001 г.) и представлява много тънък социален слой, който успява да се еманципира от масата и да живее, там някъде горе, автономно и необезпокоявано, по правила, които не важат за останалата част от социума. Докато това, което масово се припознава и само афишира себе си като постмодерно, в дълбоката си същност е псевдопостмодерно, псевдоинтелектуално, псевдоелитарно. То подражава и имитира социални роли, но не може да ги създава.

Изграждането на нова идентичност и нови социални роли са възможни при наличие на ясен предходен модел, в който са били зададени ясни взаимоотношения, адекватни на социалнополитическото устройство на държавата. За да се преформатира нещо, трябва да е налице формат, чийто параметри са измерими. Логично бе да се очаква, че преходът ще постави нова ценностна рамка, която да предположи и нов тип стратификация в обществото.

В случая обаче не се оказа налице едно съществено условие – наличието на автономни и ясно очертани предходни роли. Ървинг Гофман определя социалната роля като „утвърждаване на права и задължения, свързани с определен статус”/15/ При тоталитарните режими обаче това не се случва – тук имаме ясно обособени два полюса: партията, която е субект на цялата власт и всички държавни структури са й строго подчинени, и масата, чиято основна задача е да изпълнява всички партийни повели.

Диференцирането на социалните роли, необходимостта някои от тях да бъдат еманципирани от политиката и властта и съответното регламентиране на права и задължения вътре в масата не от съществено значение – тук служенето на партията е едновременно и право, и задължение; индивидът трябва да се чувства поласкан, че може да служи на партията. Като имам пред вид спецификата на фасадната демокрация на бившите социалистически държави, смятам, че определенията за термина „фасада”, въведени от Гофман, ни приближават до изясняване на нещата:

„Фасада” е онази част от изпълнението на индивида, която се развива по един общ и строго определен начин, за да дефинира ситуацията за онези, които наблюдават изпълнението на ролята. (к.м. – Т.М.) Фасадата следователно е средство за изразяване от стандартен вид, умишлено или неволно използвано от индивида по време на представянето му.(…)

В допълнение към факта, че за различни рутинни действия може да се използва една и съща фасада, трябва да отбележим, че дадена социална фасада може да се институционализира от гледна точка на абстрактни стереотипни очаквания, които тя създава, и може да стане устойчива и да получи смисъл, различен от конкретните действия, които се изпълняват в даден момент в нейно име.
Фасадата става „колективна репрезентация” и факт сам по себе си. (к.м. – Т.М.)
Когато един индивид получи установена социална роля, той обикновено открива, че за тази роля вече има изградена определена фасада. /16/

Фасадата на комунистическата партия е факт сам по себе си, който поема функциите на всички социални роли. Нещо повече – налице са изпразнени откъм съдържание социални роли, един вид псевдороли, своеобразен социален миманс, който има характер на поддържаща роля спрямо централния персонаж. В масовката няма особено значение отделните социални роли кой обществен слой представляват – този на гражданите и работниците, на селяните или пък на научно-творческата интелигенция.

За масовката е най-важно точно да отговаря на лексикалната семантика, т.е. в буквалния смисъл да бъде възможно най-масова. Защото разположена върху такива огромни пространства, фасадата става непробиваема, непоклатима. Само партията и висшата партийна номенклатура могат да променят фасадата. Масата на практика има една реална роля – да усвоява и да представя колкото се може по-добре фасадата.

В този смисъл и равнопоставеността между мъжете и жените има просто фасаден характер. Тоталитарната държава впряга огромни ресурси, за да поддържа фасадата, и част от този ресурс без съмнение са медиите. Както всички тоталитарни институции така и медиите по същество са вид пара-институции, те са лишени от иманентно присъщите им специфики и функции и по същество главното им предназначение е да обслужват Партията.

Така медиите са лишени от възможността сами да създават социални и културни модели и стереотипи, в това число и джендър модели; те само свеждат за информация до масите, създадените в партийната централа модели. Тази централа произвежда герои, митове, сюжети и задава модела на единствено възможните отношения между тях. Така че образът на жената – майка, съпруга, общественичка, труженичка и челничка в труда, жената, равна на мъжа, който е неин другар, във всяко едно отношение, не е патент на списание „Жената днес”.

Това е просто един от конструктите на партийния мозъчен тръст. Не списанието създава образа. Единствената грижа на списанието е да облече матрицата в подобаващо съдържание. За Партията не е проблем дали аудиторията ще открие, че медийните герои нямат адекватен аналог в реалността, единственото важно нещо е да се създават герои, на които трябва да се подражава.

Един от проблемите на прехода е, че внезапно спря централизираното „производството” на герои и сюжети. Фасадата бе смъкната буквално за един ден, тържествено бе обявен фалитът на фасадната демокрация, но искрящите фойерверки изведнъж осветиха гола сцена. Оказа се, че зад фасадата няма нищо. Могат да се предефинират единствено реални социални роли и отношения, може да бъде провокиран конфликт между социално активни субекти и след поредица от повече или по-малко драматични сблъсъци да се стигне до пренареждане на ролите в новия социален хронотоп.

Между пасивни и апатични индивиди обаче, живели десетилетия с мисълта, че от тях нищо не зависи и реално съзнаващи, че са били псевдоактьори, изпълняващи псевдороли, не може да се случи нищо. И години наред не се случваше нищо. И медиите отново започнаха да правят това, което винаги са правили в последните 45 години – серийно производство на герои и сюжети.

С единствената разлика, че сюжетите ставаха все по-пошли, героите все по-вулгарни, а дирижирането на медиите вече не е централизирано. Разбира се, социумът не търпи вакуум, в това число и по отношение на социалните роли, така че новото пространството бързо се изпълни с всякакви персонажи – от банално-битови до екзотични по отношение както на политическата, така и на сексуалната си ориентация.

Липсата на ясен предходен модел според мен не е резултат само на четири десетилетия тоталитарна власт. Еманюел Тод обяснява идеологическата система, приета в управлението на една държава с исторически преобладаващата семейна структура в тази държава. Според него в света има осем семейни типа, а в държавите привлечени от комунизма, преобладава т.нар. „екзогамна общностна семейна структура”.

Тод пише, че тази структура традиционно преобладава в Русия, откриваме я също и в Югославия, Словакия, България, Унгария, Финландия, Албания, централна Италия, Китай, Виетнам, Куба и северна Индия. Авторът твърди, че тези държави са били привлечени от комунизма, защото „комунизмът е прехвърляне върху партията-държава на моралните характеристики и регулаторни механизми на екзогамното общностно семейство”./17/

Същевременно от анализа, който Николай Генчев прави на социално-психологическите типове в нашата история, се вижда голямата изостаналост на българското общество спрямо развитите европейски демокрации. Може да се направи извод, че времето в периода от Освобождението през 1878 г. до 9 септември 1944 г. обективно се оказва недостатъчно, за да се формират класически автономни социални роли от западен тип, и това обстоятелство впоследствие допринася за бързото изграждане на комунистическата фасадност.

Липсата на ясно диференцирани и устойчиви ролеви модели след Освобождението прави лесно тяхното преформулиране и замяна с псевдороли след 9.ІХ.1944 г. Липсата на устойчива демокрация лесно се заменя с фасадна демокрация. Според проф.Генчев в резултат на обективни исторически предпоставки у нас така и не се формират автентичните образи на буржоата, пролетария или интелигента.

Всички те по генезис остават трайно свързани със селото и селския манталитет./18/ И трудовете на други автори, изследвали българското общество през ХХ век, дават основание да се твърди, че всички социални роли в някаква степен са белязани от признак, който обобщено може да се нарече селскост.

Хеерт Хофстеде разработва специална методика за изследване на различните култури, като въвежда понятията мъжествени и женствени общества и култури, както и индекс за мъжественост. Като създава екип от специалисти и прилага неговата методика, Юлиян Генов провежда серия от изследвания у нас и установява, че:

Общият индекс за мъжественост /19/ на българската култура е 46,9, което я определя като умерено „женствена”.
Мъжете в България имат по-„женствени” ценности от жените.

Индексът за мъжественост MAS на българските мъже е 45,6, докато на „мъжките” момичета MAS = 48,1. Тези резултати са в унисон с изследване, проведено в 42 държави от всички континенти, което установява, че в 34 от тях съревнователността при мъжете е по-голяма, отколкото при жените. България, заедно с Румъния, попада между осемте страни, в които жените са по-съревнователни от мъжете.

Българските жени проявяват по-висока инициативност и адаптивност към променящите се ценности в преходния период.

Едва един от всеки пет (22,2%) е склонен да се възхищава от силната личност и от успеха в живота. Повече от половината българи (53,1%) отдават предпочитание на умереното поведение и качество на живот пред проявата на хъс и стремеж към постижения.

Единствено в София хората имат „мъжествени” ценности – MAS = 51. Той е най-висок и при хората с висше образование – 50,8, докато при хората с начално образование е 37,4. /20/

„Мъжествените” общества са общества на успеваемостта. В тях както за мъжете, така и за жените са характерни състезателен дух и амбиция за високи постижения. Ориентацията към високи цели и успех е водеща мотивация както в училище, така и в работата. Насърчават се конкуренцията и дори конфронтациите в името на постигане на набелязаните цели и резултати. В такива общества се адмирират успелите хора, като успехът на другите се
приема като предизвикателство, а не като причина за завист.

Акцентът в ценностните системи е върху справедливостта – възнаграждение всекиму според работата и постиженията. В противовес на това, в „женствените” общества доминира принципът на солидарността – от всекиго според способностите, всекиму според потребностите – принцип, добре познат ни от времето на социализма. В такива държави хората симпатизират на по-малко успелите и съчувстват на неуспелите(…) За разлика от мъжествените култури, в които конфликтите се разрешават в честна битка, в женствените водещи са компромисът и преговорите.

Тези начини за разрешаване на конфликти са предпочитана форма в женствените култури като Холандия, Швеция и Дания.(…) В „мъжествените” култури лидерите са решителни, вземат решенията самостоятелно, като се основават на факти, а не на консултации и групови дискусии. Общо взето „мъжествените” култури са по-малко либерални от женствените. Така например в САЩ и Великобритания, които принадлежат към „мъжествените” държави, много хора смятат, че бедните сами са си виновни за окаяната си съдба и богатите не би трябвало да ги издържат. /21/

Приведох този дълъг цитат, за да могат по-добре да се откроят парадоксите на прехода, пронизващи целия ни социален живот, които дадоха своето отражение и върху медийната система като цяло. Преди да се даде оценка как медиите отразяват или дефинират социални роли и взаимоотношения, трябва да се очертае примерната схема на основните социални роли в обществото. Тогава ще стане ясно, че са налице герои и сюжети, които нямат нищо общо с класическите роли в западните демокрации.

Важно е да се проследи разположението на социалните роли, съставящи ролевия репертоар> на властта в тоталитарната държава – висш партиен функционер, апаратчик (най-високо в йерархията е да си в апарата на ЦК, ключови властови позиции имат и апаратчиците в бившите окръжни и градски комитети на БКП), партиен секретар ( на всички нива в партийната йерархия), партиен работник, служител в ДС.

Състоянието на протодемокрация продължи по-дълго от масовото очакване (според някои анализатори то умишлено бе забавяно във времето), а резултатът е перфектната трансформация на старите социални роли от ролевия репертоар на властта в нови – бизнесмен, банкер, предприемач, шеф на групировка, политически лидер, собственик на медия. Поради доброто образование, отличното владеене на чужди езици, чести пътувания в чужбина, разполагане с огромно количество информация и социални връзки, за които редовите граждани дори и не предполагат, служителят от ДС се оказа най-адаптивната социална роля.

Представителите на службите на практика заеха ключови позиции във всички социални сфери и общности. Мултифункционална се оказа и социалната роля дете на висшата партийна номенклатура. След спечелването на изборите от НДСВ през 2001 г. и след отказа на обществото да се запознае с факти от политическата история на бившия режим, както и с архивите, документите и досиетата на бившата ДС, децата на бившата партийна номенклатура заеха ключови позиции в държавната власт и в новите политически формации.

Разграбването на държавата и разпределението на националния капитал и като тяхно производно предефинирането на ролите в периода на прехода е неутрално по линията мъжественост – женственост. Тук определенията на Х.Хофстеде не работят. Т.нар. „стъклен таван” не важи за съпруги-дъщери-снахи-любовници на бившата партийна върхушка – те са собственички и шефове на банки, холдинги, медии и проспериращ бизнес, те са на ръководни постове в дипломацията и политиката редом с мъжете.

„Стъкленият таван” е за останалите, другите, граждани в държавата, независимо дали са мъже или жени, той е за всички онези, които са били извън ролевия репертоар на властта и преди 10 ноември 1989 година и изключенията просто потвърждават правилото. Пробивът в тази перфектно работеща система започна едва след приемането ни в ЕС, така че някакво обективно предефиниране на социалните роли тепърва ще се случва.

За участие на българските медии в предефиниране на социални роли или за изграждането на работещи в периода на прехода джендър роли и джендър отношения, адекватни на ситуациите, които глобализацията и новият век налагат, според мен е невъзможно да се говори. Това е обективен резултат от специфичната медийна среда, която бившата партийна номенклатура с помощта на различни по вид посредничества, създаде.

В продължение на две десетилетия медиите имаха една основна функция – да легитимират пред обществото трансформацията на ролите от бившия ролеви репертоар на властта в нов, да легализират трансформацията на националния капитал в частна собственост. Тази задача те изпълниха успешно.

Непрекъснатото преразпределение на собствеността върху медиите у нас – последното тече пред очите ни от пролетта насам, е само една от предпоставките за създаването на трайно нестабилна среда, в която редакциите и творческите екипи трудно успяват да реализират информационна стратегия, отговаряща както на изискванията на модерния свят, така и на специфичните особености на едно преструктуриращо се общество.

Икономически са механизмите, които създадоха медийна система, в която a priori отсъства елитната, качествена журналистика. Така днес налице е преса, изцяло доминирана от таблоида, и комерсиални телевизии, удавени в риалити формати и програми, където новинарските емисии са сведени до битови проблеми, произшествия и любопитни случки. Ако до преди 7-8 години за политическото се говореше с езика на политиката и доминираше един отчетливо изразен политически дискурс, то днес дори за политика се говори с езика на таблоида, т.е. налице е таблоидизация (профанация) дори на политическото, на властта, на институциите и управлението.

Таблоидът по дефиниция не отговаря на въпроса Защо?, той не може да създава ценности; той следва общественото мнение, а не го води, не се конфронтира с него. Именно на базата на текстовете на този вид журнализъм проф. Богдан Богданов формулира понятията „жълт разказ” и „черен разказ”, жълта и черна „светови визии”, които всекидневно създават медиите.

Първият месец от новата 2009-а стартира, утвърждавайки тенденция, характерна за българската преса след 2001 година – след поредните трансформации в собствеността, тя окончателно се таблоидизира. Освен всичко друго този процес е следствие и от начина, по който самата власт заговори за политика по време на кабинета на Симеон Сакскобургготски.

Политиката престана да е сериозен инструмент, чрез който се управляват и решават социално значими проблеми – тя се превърна в спектакъл, в сцена, на която по-талантливи или съвършено бездарни актьори се движат в странен, понякога алогичен мизансцен. Така стигнахме до ситуация някои от най-важните теми в дневния ред на обществото да се обсъждат на страниците на вестници като „Уикенд”, „Шоу” или „Всичко за семейството”.

Няма как темата за престъпността, корупцията и скритата приватизация, за досиетата и за тоталитарното минало, оценките и разказите на личности, които някога са строили социализъм, а днес – капитализъм, да не звучат оперетъчно. Дори и текстът сам по-себе си да е смислен и качествен, контекстът винаги е оперетъчен, защото се задава от огромно количество страници на издания, типологизирани от изследователите още през 30-те години на миналия век като „булевардни”, „сензационни”, „таблоидни” или „джазжурналистика”.

Много интересни са данни от социологическите проучвания, които агенция „Маркет Линкс” прави за медиите от януари 2009 г./22/ Данните от тези изследвания красноречиво сочат, че политическото послание се разтвори, претопи се, прие всички характеристики, бележещи социалните факти в последните няколко години: размиха се границите не само между ляво и дясно, но и между политическо-неполитическо, частно-публично, единично-общо, жълто-сериозно, високо-ниско, допустимо-недопустимо. Категории като морално-неморално и добро-зло никога досега не са изглеждали така анахронично.

Всеки говори всичко за всекиго по всякакъв възможен начин на всички възможни места – това е натрапващата се характеристика, която бележи дори предизборната кампания през 2009-та. Така от страниците на вестници, определящи себе си като сериозни, научаваме колко са високи кандидат-депутатите, колко тежат, кой номер обувки носят, как се молят, кой е любимият им виц, защо са се оженили/омъжили, какво готвят, от какво най-често боледуват, колко време мога да изкарат без секс. Научаваме още каква информация се крие зад бенките на политиците, кой е техният асцендент и най-важното: какво са работили в миналите си животи.

Наблюдава се някаква странна всеобщност, паднали са всякакви бариери, всеки говори за всичко без значение на страниците на кой вестник се публикува текстът – изключение правят вестници като „Капитал”, „Гласове”, „Култура”, както и седмичното списание „Тема”. Говори се за политически идеи и се обсъждат партийни програми, при това съвсем сериозно, във вестници като „Уикенд” и „Шоу”, наред с интимните сантиментални изповеди върви сериозна политическа пропаганда.

Така, в рамките само на един единствен брой на „Уикенд” например (бр.27, 4 юли 2009), редом с пространни (по на 1-2 страници) интервюта на Бойко Борисов, Емилия Масларова, Божидар Димитров, Димитър Попов, Йордан Йотов, до които стоят също толкова пространни коментари на Явор Дачков и Мирослава Кортенска, изведнъж се поява огромен текст, който още от заглавието ни казва, че борците имат прекрасни семейства, че са грижовни и любвеобилни и са отлични родители. Разбира се, от време навреме при тях се стреля, но и те самите не знаят защо.

Можем ли да наречем жълт и булеварден един вестник, който в рамките само на един брой публикува 17 обемни политически текста, които спокойно могат да бъдат отпечатани и в т.нар. сериозна преса?! Наистина къде са границите, къде свършва сериозното и почва вулгарното и развлекателното? Нормално ли е редом до анализа на прехода, направен от президента Желю Желев, да стои сълзливата изповед на една фолкпевица?

Защото точно това се случва: успоредяват се взаимно изключващи се по място в пространството разкази, мирно съжителстват размишленията на президента Желев и драматичната му изповед за самоубийството на дъщеря му с „драмите” около поредната пластична операция на дама от чалга бизнеса и размишленията на Азис на тема „защо не искам да съм гей”. Във всеки случай участието на вестник като”Уикенд” в предизборната кампания в частност и в евентуално предефиниране на ролите като цяло по никакъв начин не може нито да се пренебрегва, нито да се омаловажава – все пак става дума за вестник с 307 000 тираж.

В отговор на обвинителен текст на Едвин Сугарев Явор Дачков обяснява във в.”Гласове”, че се е съгласил да пише за в. „Труд”, за да го четат повече хора. Връщам се на вестник „Уикенд” – ако най-тиражно е жълтото, вулгарното, ниското, то там ли трябва да се случват дебатите, които в продължение на 20 години не се случиха в други медии. Това не е ли една отчайваща социална ситуация: гласът на интелектуалеца и на експерта да се чува само от възможно най-ниската трибуна?

Нормално ли е също така вестник, с претенцията, че представлява качествената преса, да отдели повече място за десния глезен и лявото коляно на Бойко Борисов, снимани от всички възможни ракурси, отколкото на кончината на Вера Мутафчиева? Според мен е доста тревожно, че интелектуалецът/интелектуалното у нас няма обществено призната и значима трибуна и са се свили до камерните специализирани (някои колеги ги наричат бутикови) издания и програми.

Ако погледнем прайм-тайма на телевизиите, то там се редуват риалити шоута и всякакви забавни и комерсиални формати, а проектът „Професорско каре” на Re:TV очевидно не може да се случи на екрана дори на държавната БНТ. Така неизбежно стигаме и до въпроса не е ли съзнателно изтласкано интелектуалното и експертното от централното програмно време и от всекидневната преса. Къде и как да се случи предефиниране на социалните роли в подобно медийно пространство?

Масовата преса и комерсиалните телевизии тиражират образи, герои и сюжети, които ни представят една отчайваща картина на прехода. Положено в контекста на джендър ролите, се съзира една вулгарна деформация на класически патриархални отношения. Сумарно погледнато мъжествеността е синоним на власт и капитал и се асоциира с бронирани джипове, черни очила и костюми, златни ланци.

Мъжът колекционира яхти или маркови коли, специално произведени за него. Той е в центъра на бляскави светски прояви, където честването на един рожден ден задължително предполага похарчването на някой и друг милион. Задължителен е и антуражът му от красавици. Мъжът осигурява парите, дома, елитното образование за децата и е господар както в социалното, така и в частното време- пространство. Таблоидите утвърдиха и една специфична социална роля – тази на съпругата(вдовицата) на новобогаташа или мутрата и неговите любовници.

Женствеността се асоциира с перфектни външни данни, перманентна грижа за красотата, евентуални силиконови и други подобрения, задължително марково облекло. При наличието на прислуга, съпругата има за разрешаване една-единствена задача – да не допусне да бъде изместена от някоя от любовниците. „Женствено” е дамата да е антураж, да грее по партита и коктейли, тя е украшение за мъжа, с което той се гордее; ако блясъкът поизбледнее, просто се подменя украшението.

Трудно е тези медийни образи да бъдат отделени от кича, но за съжаление проучванията на общественото мнение показват, че именно този вид роли и отношения са мечтания идеал за огромен процент от подрастващите. Тревожен е фактът, че множество значими за едно съвременно общество роли, както и сериозните междуличностни проблеми, пред които светът на глобалните комуникации ни изправя, не представляват интерес нито за най-тиражните вестници, нито за комерсиалните електронни медии.

Така реалната картина за света около нас се подменя всекидневно от псевдогерои и псевдосюжети, а невъзможността да попаднеш в този лъскав и външно погледнато безпроблемен свят отключва множество прояви на агресия и депресивни състояния. Според мен най-точният образ на новите социални роли и взаимоотношения, които преходът роди, е създала писателката Теодора Димова в романа си „Майките”.

Това, че масмедиите не се интересуват от сложни и значими за социума проблеми, защото не се „харчат”, което освен всички друго означава и че не продават реклами, съвсем не означава, че тези проблеми не съществуват. Не само защото сме членове на ЕС, наложената през последните 20 години матрица на прехода вече се пропуква. Затвореното, изолирано съществуване на една обществена система, в която тоталитарният ред е премахват, вече е невъзможно.

Протодемокрацията може да забави някои процеси, но не може да отмени тяхното случване. В този смисъл въпросът свърши ли времето на мъжете е актуален и за нас. В редица издания (за съжаление бутикови, както споменах по-горе), както и в различни блогове и сайтове могат да се прочетат множество разсъждения от следния тип:

Мъжът на Прехода нямаше меч, от мечтата му остана само разрухата(…) Стотици хиляди мъже се оказаха излишни като професия, като манталитет, като приспособимост, като липса на наглост, нахалство, безпардонност, като грубинщина и алчност. Мъжът на Прехода бе обезличен по сценарий, в който бе въведен. Самочувствието му бе сплескано, същността му на глава на
семейството бе оскърбително засегната, чувството му за синовен дълг към родителите изместено от ужаса пред празните джобове. Масовото стъписване напълни кръчмите. Стадното чувство ни затвори в опушените с евтини цигари овчарници. /23/

Независимо от факта, че съществуват затворени общини, където времето е спряло в предмодерното, за определен, макар и още съвсем тънък и все още без значимо социално присъствие слой, важат характеристиките на Жил Липовецки за трансформацията на постмодерното общество в хипермодерно. Според него сме навлезли в ерата на хиперконсумацията, хиперкомуникацията и хипернарцисизма.

В едно и също време преминахме от свят, центриран върху организацията на времето за работа, към свят, белязан от умножаването на социалните времена и развитието на разнородни темпоралности (свободно време, консумация, време за отдих, ваканции, здраве, обучение, плаващо работно време, време на пенсионирането) – и всичко това съпровождано от непознати досега напрежения.(…)

Класовите антагонизми се притъпяват, личните времеви напрежения добиват Всеобщ характер и се изострят. Не вече класа срещу класа, а време срещу време(…) Намаляването на работното време, свободното време, както и процесът на индивидуализация доведоха до умножаване на темите и конфликтите, свързани с времето. Удари часът на отделните войни на времето, имащи отношение към субективното преживяване(…) Трябва да си представяме хипермодерността като една метамодерност, откроена чрез хронорефлексивност. /24/

Време за кариера или време за деца – това е според Липовецки въпросът, пред чието решение и изправена съвременната жена. Като отчита колко време „похарчва” днес жената за домакински труд, той посочва, че именно жените ще започнат битката за преразпределението на времето. Личността все по-честа слага себе си в центъра на всичко и едва след като удовлетвори всички свои потребности и желание, отделя време за другия, независимо дали е мъж или жена.

Хипернарцисизмът, който се превръща в основна характеристика на богатите демократични държави, неизбежно ще доведе до конфликти и до нова констелация на джендър ролите. Освен пробив в „стъкления таван”, равнопоставеност при заплащането и заемането на ръководни постове, жените все по-категорично ще изявят претенция за преразпределение на ресурса време, като тук ключовият момент е стремежът към непрекъснато увеличаване на личното време.

В life style издания за дами с висок социален и икономически статус у нас повече от половината текстове са посветени на темата как най-приятно да прекарам личното си време, а в почти всеки брой има набор от съвети не само как жената да отстоява правото си на лично време, а и какви тактики да прилага, за да го отвоюва. Във всеки случай въпросът дали да разполага с такова време въобще не се подлага на обсъждане – предмет на дискусия е какъв да е обемът на личното време и колко е минималното лично време, което една уважаваща себе си жена трябва да притежава.

Времето, според Жил Липовецки, се превръща в стока, за него вече се преговаря, правят се сделки от типа ако ти предоставя ресурс от моето време, какво ще получа в замяна? Нямаме основания да се съмняваме, че факторът „време” все по-категорично ще бъде включван в условията за равнопоставеност на половете.

В този смисъл историческият период, когато цялото социално и публично време принадлежеше на мъжете и именно те решаваха как да бъде разпределено времето на жената, вече е изтекъл. Индивидът вече е обърнат най-вече към себе си и едва когато реши проблема колко и какви видове социални роли ще представят пред обществото неговия персонален ролеви репертоар, ще бъде склонен да споделя или да напасва този репертоар с чуждия.

И колкото е по-висок неговия образователен, социален и икономически статус, толкова по-сложен ще стават преговорите за преразпределението на мъжко – женските роли в обществото. Ако погледнем посочените по-горе резултати от изследванията на Ю.Генов, според които индексът на мъжественост MAS на българските жени е по-висок от този на мъжете, може да се разсъждава върху хипотезата дали в резултат на нескончаемия преход българският мъж не е предал доброволно своето време на жените.

Според масовата преса и комерсиалните телевизии, това не само че не се е случило, но и е невъзможно да се случи по нашите географски ширини – дотолкова открито мачистко е посланието им като цяло. Само че данните за психологическите и емоционални нагласи от последните няколко години дават основания за съвсем други изводи. Може би фактът, че обективно сме част от един все по-глобализиращ се свят, ще ни принуди от предмодерното да преминем в хипермодерното?

Липовецки предупреждава, че преминаването от „пост” към „хипер” общество е съпроводено с тежки социални конфликти и сътресения – можем да си представим какво ще струва скокът от предмодерното в хипермодерното. Във всички случаи обаче основната предпоставка за подобен скок е гарантирането на добър икономически статус на мнозинството от хората. В този смисъл „културата на бедността”, която бележи всички проявления на социалното у нас, е основната причина, поради която предефинирането на социалните роли се отмества във времето.

Едва след като житейският екзистенц минимумът у нас стане история, мъжете и жените могат да започнат преговори за това кой колко време може да притежава. Дотогава жените гордо ще продължават да се наричат помежду си мъжки момичета, на чиито рамене се крепи цялата къща, а мъжете, преодолявайки самотата си в близката кръчма (по описания от Р.Леонидов модел), гордо ще вдигат наздравица за това, че цялото бъдеще време им принадлежи.

Бележки:

1. Салам, Р. Смъртта на мъжкаря. Foreign Policy. Издание за България. Август/септември, 2009, с. 41
2. Хофстеде, Х. Култури и организации. Софтуер на ума. С., изд. „Класика и Стил”, 2001, с. 117
3. Салам, Р. Цит. съч., с. 37-38
4. Тофлър, А. Прогнози и предпоставки. С., 1992, с. 133
5. Абрашева, М. Особености на балканския мачо. Foreign Policy. Издание за България. Август/септември, 2009, с. 47
6. Пак там.
7. Цит.по: Б.Димитрова, Мачо политическа култура в БГ вариант. Foreign Policy. Издание за България. Август/септември, 2009, с.42
8. Димитрова, Б. Мачо политическа култура в БГ вариант. Foreign Policy. Издание за България. Август/септември, 2009, с. 43. Вж. още и: Социално-демографски профил на гласувалите в Парламентарните избори 2009. Available from: http://www.aresearch.org/general_election/1823.html
9. Бодрияр, Ж. Илюзията за края или Стачката на събитията. С., ИК „Критика и хуманизъм”, 1995, с. 63-64; 68
10. Хофстеде, Х. Цит. съч., с. 5
11. Пак там, с. 13
12. Генов, Ю. Защо толкова малко успяваме? Размисли върху това колко много ни пречат някои назадничави черти на нашата култура. С., 2004, с.177
13. По-подробно за тези и други нормативни документи, регламентиращи женското движение преди и след 9.ІХ.1944 г. Вж.: Й. Трополова. Демократичните женски организации и движения – механизъм за позитивни промени в положението и ролята на жените. Социологически проблеми, бр. 6, 1985
14. Тази теза по-подробно съм развила в: Т.Монова. Джендър стереотипи в българската преса. Модели на прехода. В: Род и ред в българската култура. Център за изследвания и политики за жените. С., 2005, с. 120-132
15. Гофман, Ъ. Представянето на Аз-а във всекидневието. С., ИК „Петър Берон”, 2000, с. 27
16. Пак там, с. 33; с. 39
17. Цит. тук е по: Хофстеде, Х. Цит. съч., с. 95-96
18. Генчев, Н. Социално-психологически типове в българската история. С., ДИ „Септември”, 1987. Вж. главите: Буржоата – с.100; Интелигентът – с.134 и Пролетарият – с. 174;
19. Вж. Хофстеде, Х. Цит.съч., с.366, с.368 – Женствеността се отнася за общества, в които има съвпадение на половите роли – и мъжете, и жените трябва да са скромни, нежни и загрижени за качеството на живота. Мъжествеността е свойствена за общества, където има ясно разграничение между половите роли – мъжете трябва да се налагат, да бъдат твърди и насочени към материалния успех; жените трябва да са по-скромни, нежни и загрижени за качеството на живот.
20. Генов, Ю. Цит. съч., с. 201 – 205
21. Пак там, с. 198 – 199
22. Агенция „Маркет Линкс” прави социологическо проучване по специални регистрационни карти за период от 12 месеца – за цялата календарна 2009 г., по поръчка на Фондация „Медийна демокрация”. Проучването отчита всички жанрове и жанровият баланс в медиите, основните теми и послания, ключовите думи и изрази. Анализират се 20 периодични издания, а от електронните медии Канал 1, bTV, Нова ТВ, „Хоризонт” от БНР и Дарик радио. Регистрират се всички текстове, които се отнасят до вътрешната политика. Всички данни по месеци могат да се проследят на сайта на фондацията: http://fmd.bg
23. Леонидов, Р. Мъжката самота или какво се случи по пътя през прехода. Available from: http://a-a-h.info/expo_june_2008/leonidov_bg.htm
24. Липовецки, Ж., С. Шарл. Хипермодерните времена. С., изд. „Изток-Запад”, 2005, с. 83 – 85

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Ljastoviza // 28 мар, 2010 //

    Нищо ново под небето. Защото това, което се описва в статията за българските условия, е нищо повече, освен едно отражение на повсеместно властвуващия на запад неолиберализъм, в който има все по- малко място за джендър- въпроси, истинска демокрация и интелектуалност. Изправени сме пред неолибералната диктатура на парите и медиите, които постепенно изземват дори функциите на държавата. Обществото се състои от все повече настървено консумиращи индивиди като консуматорството и т.нар. свобода на избора се насърчават и издигат в култ за сметка на духовността. Отпадат навсякъде всякакви граници, етика, моралът става понятие, което се приема с насмешка, единствената ценност са парите. Резултатите: драстично и все по-тревожно нарастване на размерите и бруталността на детско- юношеското насилие, с все по- фатални последствия за жертвите. Ако настъпи въобще някаква промяна в положителен смисъл, то тя ще бъде продиктувана не от финансови кризи и т.н, а от катастрофата, която се очертава от нарастващата детско-юношеска престъпност. Или от радикализацията на исляма, която ще ни подтикне да потърсим отново християнските си ценности, които в момента агонизират под неолибарелния диктат.

  • Corleone // 29 мар, 2010 //

    I second that – нищо ново под небето.

    “Мъжествените” общества (САЩ) са по-малко либерални от “женствените” (Холандия, Швеция, Дания, …) – абсолютно вярно! Оттук и решението на проблема – повече капитализъм :)

  • Dontschew // 22 окт, 2013 //

    Любопитен съм, дали авторката на статията ще одобри становището ми по въпроса повдигнат от нея. http://www.new-book773.webnode.com/

Коментирай