Public Republic

Боян Биолчев

Снимка: Untitled blue

На Митьо Киряков

За повечето мъже да “намериш” добро домашно вино е по-силна тръпка от дрогата за наркомана. А всъщност доброто домашно вино много рядко е добро. Обикновено попадаш на зле ферментирала захар в изкиснати спаружени чепки. Голяма част от българите пият неподсладен чай, за да не се охарчват, но затова пък същите тия хора разточително блъскат захар в джибрите извън всяка икономическа логика и несъмнено без елементарен вкусов ефект. В следствие на това готовото вино ти осигурява махмурлук, който те кара да мечтаеш за гилотина, защото главата ти непоносимо се гърчи от болка над другите, също изтерзани, но все пак още функциониращи органи.

Изглежда безсмислените дейности успокояват човека, защото никой не е открил дълбокия смисъл на живота, а глупостта е очевидна, уютна и лесно приложима.

Двамата с Наско знаехме това. Знаехме още, че ако груповото безумие се примеси с малко тайнственост, то може да се отчете и като мъдрост за бърза употреба.

- Намерил съм страхотен канал за домашно вино – тайнствено каза Наско.

- Знам твоите канали. Мисля, че си спомняш… От канала ти миналата година ни се разпълзяха очите. Сутринта приличахме на калкани.

- Попаднах на много стабилен човек. Пловдивчанин. Ще ни води в едно село, където не са и чували за захар. Някакъв старец правел невероятно вино.

Когато става дума за пиене, мъжете са лековерни.

Пловдивчанина не беше чак толкова стабилен. Доста се олюляваше, когато пристигнахме на адреса му следобяд, от което можеше да се извади незабавния извод, че каналите му за домашно вино са изключително стабилни.

Зарадва ни се сякаш бяхме кръвни братя, които нямат спорове за имот.

Поехме незабавно към планината. Има селища, до които води път, по-усоен и мрачен от приказка на братя Грим.

Селото пълзеше нагоре по отвесния скат. От другата страна имаше сравнително равно място, покрито с лозови храсти, които стърчаха като кози рога от земята. Гроздето беше обрано отдавна, листата бяха опадали, а това означаваше, че младото вино или е изпито, или вече е старо.

Пловдивчанина безпогрешно нацели къщата.

Тя бе паметник на ленивия български строителен гений, който с небрежно издялкани върлини кове стените под прав ъгъл и на диагонал и после попълва останалото със стари тухли. Тия къщи никога не са измазани отвън. По много ясна причина – никой не живее извън къщата си, та да го притесняват неизмазаните стени! Вътре обаче има много яка мазилка, винаги влажна и мухлясала, тъй като къщата не е измазана отвън.

Посрещна ни бабичка, която имаше само два крака, но ситнеше като хлебарките, които имат осем.

- Добре ми дошъл, Митко – изпя тя към Пловдивчанина. – Откога не си идвал!

- От миналата година – отвърна водачът ни. – Къде е старецът?

- Тука някъде.

- Само не ми казвай, че сте продали виното. Че съм закъснял. Освен това, виждаш, водя и приятели. Не казвай, че няма и за тях.

- Има за всички – отвърна бабичката.

Тя може би бе чувала, че захарта съществува, но със сигурност не знаеше, че е открита микровълновата печка. А имаше вид, че излиза от точно такава. Очите й гледаха ококорено нагоре с една неизбродна дяволитост. Нищо не ни свързваше и нищо не ни разделяше. Между нас имаше само вино, което ние щяхме да купим, тъй като тя щеше да ни го продаде.

- Последно къде е старецът? – попита Пловдичанина.

- Тука някъде – отвърна пак бабичката. – Къде може да е! Чакайте да ви сипя от виното… да пробвате.

- Старецът е страхотен – обърна се към нас Плавдивчанина – Не съм срещал човек така да цени обемите. Обичам го този старец! Толкова му се пие, че дори и тая бъчва му се вижда малка!

И той ни посочи бъчвата в сайванта. Тя беше гигантска. Би задръстила и най-хищното пиянско око.

Бабичката наля една кана от чепа, донесе наръбени от единични старчески зъби чаши и огромна дъска с нарязана не от днес пъстърма.

Виното беше великолепно, пъстърмата – дявол знае каква. При добро вино кой мисли чак толкова за мезе.

И тримата изпаднахме в едно изначално наслаждение – диво село, абсолютно безвремие, вино от чисто грозде и мезе от също чисто, но неизвестно какво месо.

Бабичката започна да пълни тубите с вино. Огромната бъчва изпускаше течността от себе си като монументален орган. Сякаш това не бе вино, а музика, рубинена на цвят, прозирна и безметежна. Бълбукането продължи до изпълването на последната туба. То галеше ухото, а всъщност зареждаше свещената струя с порцията кислород, която щеше да оплоди глътката ни с всички тръпки на природната щедрост, която виното никога не пази само за себе си.

- Няма ли да дойде старецът? Да пийне с нас! – каза Пловдивчанина.

- Ще! – отвърна бабичката.

- Първа година го няма! Къде се е запилял? – настоя водачът ни.

- Тука някъде! – светна с очи старата и каза:

- Да ти пазя ли още вино, или да го давам на други?

- Пази го! Това вино не е за прости хора. Да не го даваш на селяните!

- Ще! Да не съм луда. Аз го пазя само за прости граждани.

Тя се изсмя къдраво и ни загледа в ръцете.

Очевидно бе дошло време за плащане.

Хората, които с огромна мъка харчат пари, ги докосват с невероятна любовна нежност, когато ги получават. Бабичката не потърка с пръсти банкнотите – тя ги разстла на масата, не за да ги брои, а за да ги види върху по-голяма площ.

- Сипи сега още една кана! – каза Пловдивчанина. – За късна почерпка. Иначе няма пак да ти дойдем.

Бабичката събра парите от масата, пъхна ги в някаква гънка в престилката, която явно бе по-сигурна от трезора на централната банка, зиморничаво вдигна рамене и грабна каната. Наля я щедро до горе. За нея виното не беше пари, ако вече не се е превърнало в пари.

Изпихме и тази прощална кана, натоварихме тубите в колата и се сбогувахме с бабичката. Тя само ни махна с ръка и се изгуби в сайванта, от където се разнесе свирепо дрънчене на съдове, сякаш точно в този момент започваше инвентаризация на посудата.

- Нещо не е наред тая жена – каза Пловдивчанина. – Жалко, че го няма старецът. Той никога нямаше да й позволи да дрънка с тенджери и капаци. Много точен човек.

На ъгъла почти се завря под колата някакъв невзрачен селянин. Наско закова. Въпросният човечец вдена глава в прозорчето на шофьора. Във всяко село по всяко време има по един невзрачен селянин, който те дебне с часове, за да ти каже нещо, което да ти помрачи настроението, каквото и да е то. В случая човечецът с примигващите очички бе висял на ъгъла като регулировчик, за да не ни изпусне, та да направи опит да ни развали глътката.

- Купихте ли си хубаво вино? – ехидно попита той.

- И още как! – отвърнахме в хор ние, подгряти от бързата последна кана и от съзнанието за пълните туби, които винаги топлят душата на завръщащия се от винено сафари мъж.

Лицето на селянина светна. Погледът му се наля с надежда, че ни е хванал за доверчиви уши. Малката му душа изведнъж намери простор в хлътналия му гръден кош.

- Много е хубаво виното, нали? – повтори той.

- Великолепно е!

- Никога не е било толкова хубаво. Знаете ли защо?

- Не – каза Пловдивчанина. – Никога не знам, защо едно вино е хубаво.

- Защото – продължи селянинът, примлясквайки сластно – старецът се удави в него. Чистел тригиите от бъчвата. И понеже, докато чисти, си пийвал, да вземе да падне вътре. Три дена го търсеха. Кой да се сети, къде може да бъде. Накрая го извадиха напълно изкиснат. На погребението черквата така миришеше на вино, че попът запя като в кръчма…

Селският интригант бъркаше в едно – за да ни се повдигне след тия приказки, пречеше последната кана. След нея на нас ни бе вече все едно, кой се е удавил и поради каква причина в бъчвата. Изпитото вино не търпи рекламации.

Наско натисна рязко газта и невзрачният селянин отлетя настрани в пълно недоумение, постигнал ли е нещо, или не.

- Голям изверг е това селянинът – въздъхна Наско.

- И това, жената, е голям изверг – каза Пловдивчанина. – Три пъти я питах, къде е старецът, и дума не каза!

- Не си прав – отвърна Наско. – Съвсем ясно ти отговори. Че е тука някъде. Не е ли точно така?

Колата пое обратно по усойния път. Тубите бълбукаха в багажника, сякаш заключеният в тях дух на стареца се мъчеше да изпълзи навън, да се промъкне при нас в купето и да ни предложи да спрем и да пийнем още по едно.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Белег”, изд. “Стандарт”, София, 2006 г., с. 49-58.