Public Republic Art Studio
Public Republic my-art page header image

Крилатия

11 март, 2010 от Tera · 2 Коментара

Таня Рупел

-
Снимка: Камен Фердинандов

В дългогодишната ми практика на медицински работник съм се нагледала на какво ли не. Човек привиква с мъката и като че ли нищо не може да го извади от дълбокия транс на тоя всесилен наркотик. И все пак още щом зърнах Крилатия, нещо в него ме грабна. Той дойде в нашето отделение само да го закърпим. Болката, която го измъчваше от вътре и го бе отвела в психиатрията, ние не можехме да облекчим. След безуспешен опит за летене започна бавно да се възстановява.

Понякога дори разговаряше с околните, не само със себе си. Когато имах възможност, сядах при него и слушах необикновените му истории. Оттогава изтече много вода, а аз не съм го забравила. Както твърдят специалистите, той вече е здрав. Но останал без роднини и подслон, все така “временно” живее в дома за душевно болни. Навестявам го. И наистина откривам разлика. Може би в самия поглед. Колко пъти съм го наблюдавала докато разговаря и се занимава с някой от бившите си събратя.

Какво се бе случило в душата му преди, та си вярваше, че може да лети, и какво стана после, та престана да вярва ?” – питах се и част от мен съжаляваше, задето развинтената бурмичка в ума му си беше намерила мястото и пред мен стоеше един нормален човек. Колкото и грубо да звучи, пък и условно. Защото кой може да отсече: този е нормален, онзи – не. Кой очертава границите?

Една привечер, докато лежеше при нас, Крилатия беше тревожен. Не отместваше поглед от стъклото насреща и си приказваше.
- Имаш ли нужда от нещо? – попитах го.
- Не ме оставяй да заспя, моля те!
- Че защо? В сън ще оздравееш неусетно. Не обръщай внимание на бурята.
- Но то може да излети. - Кое?
- Дървото. Не виждаш ли как се мъчи? Толкова криле счупи вече.
Погледнах навън. С неподозирана мощ вятърът помиташе всичко по пътя си. В нашия прозорец, като на екран, едно старо дърво застрашително се извиваше ту на една, ту на друга страна.
- Сили не му останаха, ама не се предава. Аз от високото не успях да излетя, а виж то как се бори. Опитва и опитва. И ще се отскубне, да знаеш.
- Мислиш ли?
- Защо не? Какво се е вкопчило в тая земя. Вода и слънце има и горе. Трябва да се освободи и волно да полети. Представям си го как се носи из небесната шир. Напролет ще се раззеленява сред белите облачета. А есен ще ни изпраща десетки златно изписани писма, в които ще се чете невероятната му история. Гледай! Гледай!
С тая аеродинамична форма не може да не успее.

- Не знам. Не се надявай прекомерно.
- Сигурен съм, че това е най-голямата му мечта. Ние сме братя.
- Боя се да не се разочароваш.
- Смяташ, че сме обречени? Че тия корени са ни заклещили завинаги при червеите, така ли? Моето сърце винаги ще е горе, както е короната на това достойно дърво. А ти си като дядо ми. Според него всяко нещо на тоя свят си има участ, от която не може да избяга. Веднъж той удари по вратата и рече: ” Направена е от дърво.

Някога то е имало здрави корени и е смучело сокове от пръстта. Сетне са го отсекли и са го сторили на порта. Сега през нея минават стопаните на тоя дом и неговите гости. От същото дърво можеха дръжка на нож да измайсторят, с която да се реже насъщния или да се коли. Ей тая пушка, виждаш ли я? С нея само по шишета и тенекии е стреляно. Но тя ще отнеме човешки живот. Ама още го не знае.”

След години дядо се гръмна със същата пушка. А мен вече не ме пращаха на село.

Няколко дни след този разговор пак бях тръгнала към Крилатия. Намерих леглото му празно. Хукнах да разбера какво се бе случило. Бяха го преместили. По-късно научих за подобрението и излекуването му. Гаранции, разбира се, нямаше. Но за кого ли има!

На мен нещо ми загорча. Или просто ми беше трудно да си призная, че се бях влюбила в луд … който взе че се оправи … На Коледа го попитах направо:

- Как така оздравя? Не беше особено деликатно, ала той ме погледна спокойно и каза:
- Помниш ли онази буря? На сутринта тебе те нямаше. Но аз още по първи петли вече чаках да видя какво е станало.
- И?
- Беше покъртително. Оттам започна и моето, така наречено, “оздравяване”. На фона на просветляващото небе постепенно се очерта силуетът на дървото-птица. Съвсем голо. Черно и самотно. С много прекършени клони-криле. Беше изгубило битката на живота си. И го разбираше. И въпреки това стоеше гордо изправено. Истински боец.

После сигурно съм задрямал, понеже щом отново погледнах, ахнах от почуда. Слънцето вече се беше показало и контрастно очертаваше моето дърво. И що да видя! На всеки клон, наместо листа, имаше птици. Птици, птици … Толкова много! Бяха го окичили като за празник. И тези безмълвни вестители ми казваха нещо. Веднага се досетих.

- Какво?
- Дървото, което не беше успяло да стане птица, се бе превърнало в птичи дом. В същинско гостоприемно летище, разбираш ли? А внушителната му осанка се поклащаше сдържано, поздравявайки едни:

- На добър път!, други – Добре дошли! Аз плачех, но бързо бършех сълзите си, за да го виждам ясно и да му се радвам.
На добър път! … Добре дошли! … На добър път! …

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити

2 Kоментара за сега ↓

  • buba // 13 мар, 2010 //

    Напомни ми за разказ на О`Хенри, за бурята, дървото и нарисуваното листо. Хареса ми.

  • Цветомир // 14 мар, 2010 //

    Разказа много ми хареса поздравления и много много творчески успехи продължавайте в същия дух!!!!!

Коментирай