Public Republic Art Studio

Цветя

3 март, 2010 от · Няма коментари

Боян Биолчев

cvete
Снимка: jenny downing

На Греди Асса

Пълно е с разкази за любов. Много е приветливо да опишеш как някой не може без другия, другия без него, а двамата заедно без себе си. Но животът не е нотна тетрадка под палката на целеустремен диригент, а калейдоскоп в ръката на слепец.

Извън наркотичната любов има натрапчива любов, има измислена любов, има изнурена любов, има ленива любов, има любов от трети поглед, има любов, лишена от решаващата дума, има решаващи думи за любов, произнесени, без любовта да го знае… А има и недокосната любов, която непрестанно витае във въздуха като цигарен дим, тласкан в двете посоки между дъха на мъжа и жената.

Която и от тях да не ти се случи, ти си оставаш жив, без да знаеш, че си по-беден.

Беше последният курс от моето следване. Светът най-после бе позарязал обикновените революции и току що се бе родила сексуалната – единствено смислена от гледна точка на студента. Бях един българин в град Краков. Градът не се интересуваше от мен. Аз потъвах в него – чужденец и свой, приобщен и непригоден. Момичетата бяха достъпни, времето беше неясно, младостта беше безпощадна, а аз не знаех още кой съм и се надявах да го науча, въпреки че животът след години щеше да ме убеди, че няма да ме обдари с отговор, а ще изтощи любопитството ми към въпроса.

Дълго време се разминавахме с едно момиче. Когато една любов се покорява на пречките, значи ги търси.

Тя беше висока, частично замислена и неизвестно защо с боядисана в траурно черно коса. Но очите й бяха сини като на северна блондинка. И кожата й издаваше че е естествено руса. Често се засичахме в студентския клуб, където обикновено гърмяха “Ролингстоунс” и двойките се полюшваха призрачно, насечени от цветомузиката като в картина на Пикасо. Танцувахме и тя подканващо се отпускаше в ръцете ми, после излизахме навън. Пламваше от вълнение, когато я погледнех по-продължително и по шията й избиваха ярки червени петна. Знаеше, че тази емоционална алергия личи, ужасно се притесняваше и затова почти винаги ходеше с поло.

Уговаряхме се да дойде в общежитието при мен. По това историческо време в общежитията допускаха посещения на момичета по уникална схема, която сексуалната революция още не бе сринала – вторник и петък от два до шест. И ставаше все така, че не се получаваше. Когато дойде първият път, се оказа, че този вторник е ред на съквартиранта ми и бяхме изхвърлени от стаята – свиреп отказ за любовен нотариален акт. В петък тя не се появи и когато по-късно се видяхме, ужасно смутено обясни, че е била на лекар. Не попитах за какво.

След време отново танцувахме в клуба. Бях пийнал преди това на внезапна маса няколко водки и имах чувството, че двамата сме с високи тънки крака, много далече от пода като в картина на Салвадор Дали. Тя опря брадичка в рамото ми и каза:

- Искаш ли да заминем в събота при мене. Във Вадовице. Баща ми е художник и почти никога не остава вкъщи в края на седмицата. Рисува по ливадите и спи при разни приятели. В смисъл, че пие.

Мисълта, че ще бъдем сами в къща с чисти, надявах се, чаршафи и без разрешителен режим от два до шест ми подейства като следваща водка. Подмолната неувереност искам ли, или не това момиче се стопи и вечната мъжка готовност започна да тържествува под диафрагмата ми, търсейки място сред водките.

Нямам памет за пътя. Май беше автобус, натъпкан със селяни, които се изсипваха по спирките, но оставяха миризмата си на сирене и лениво изпрани чорапи, която се смесваше в ужасна комбинация с кашлицата на пробития ауспух.

Къщата беше двуетажна, занемарена отвсякъде, особено откъм входа. В коридора имаше неизброимо количество мъжки обувки, сякаш влизахме в казарма, но бяха потънали в прах и това водеше несъмнено до извода, че само едни не са прашни, които са вечно на краката на баща й.

Влязохме в хола. Стените бяха покрити изцяло с картини. А картините бяха изцяло цветя. Всички диворастящи. Нито едно във ваза.

Тя предпазливо се огледа и в този момент вратата изтрещя и се появи огромна, разхвърчана коса, под която надничаше каменно лице с претенциозно недоверчиви очи. Художникът беше едър и припрян, и, по-важното, неизвестно защо не се бе запилял да рисува из поляните, а си размяташе къдрите вкъщи.

- Защо си идваш в събота? – изрева той. – Казал съм ти да си идваш в неделя!

И двамата замръзнахме. Художникът огледа дъщеря си от главата до петите, без нито за миг да ми обърне внимание, но това се оказа привидно:

- И какъв е тоя, дето ми го водиш? За какво ми го водиш? А? Какъв е тоя?

Тя избра най-непохватния отговор, който всъщност бе най-верен:

- Българин е.

- Българин! – продължи да бучи баща й. – Откъде да го знам, че е българин. Може и да не е. Може да е сарацин. Ей, ти! – насочи той пръст между очите ми. – Знаеш ли какво е сарацин? Това са испанските араби, които са заклали рицаря Роланд.

- Зная. Учили сме “Песен за Роланд”.

- Много те знам знаеш ли! Какъв си ти бе?

- Сарацин – отвърнах аз.

За първи път той ме погледна. В очите му трепна нещо, което би могло да бъде и любопитство.

- Какъв сарацин, бе. Защо си синеок?

- Аз съм синеок сарацин.

- Сарацин! – натъртено каза той, завъртя се на пета и излетя обратно през вратата, от която бе влязал.

- Извинявай – почти простена момичето. – Никога не е вкъщи по-това време… Извинявай!

Вратата отново изтрещя. Изглежда бе пригодена да се отваря с ритник. Художникът бе защипал с пръсти до дъното две чаши, а в другата ръка стискаше пълна до средата бутилка.

- Ще пием ли по една водка?

Дъщеря му въздъхна и изчезна в къщата.

След малко се появи с чиния нарязана тънко сланина. А ние вече седяхме на масата и художникът наливаше втората водка, защото първата бе реализирана светкавично. Историята не познава случай двама мъже, сарацини или не, решили да пият по една водка, да изпият само по една.

- Какво сте учили? – каза той. – Че са отсекли главата на Роланд с меч. Нали така?

- В песента не е упоменато точно.

- Как да е упоменато? Поетите да не са касапи… Сарацините са имали специална машина. Закачват човека и машината му откъсва главата. Оттам е останал изразът „Ще ти скъсам главата”. Как да има такъв израз, ако не се късат глави.

Дъщерята донесе още една чиния с някакви неиндетифицирани подядки, които очевидно си бяха живели досега съвсем необезпокоявани в хладилника. Тя се завъртя около масата и преди да излезе, усетих вперения й във врата ми поглед, но понеже вече се подгрявах от бързите водки, аз не усетих високата му температура.

Когато тя отново влезе, баща й довършваше мисълта си с вихрен пирует:

- Ако на мен ми скъсат главата, искам да е ръчно. Не обичам машинна обработка. Ти, виждам, си млад. Това не е грях, но е досадно. Не обичам да пия с млади хора. Но пък какво, да те чакам да остарееш ли? Пий. Нямам цяла бутилка водка, но съм скътал няколко, пълни до половина. За да се изненадвам. Приятно. Намирам бутилката и се питам: “Кой ли е изпил половината?” И си отговарям: “Аз”. После се питам: “А кой ще изпие втората половина?”. И не си отговарям, защото просто си пия. А като е била пълна – „Кой й е откъснал главата?”. „Аз.” При това не машинно, а собственоръчно.

Разговорът се въртеше все в този кръг, като аз участвувах с по някое междуметие или с вдигане на рамене. Дъщерята влизаше от време на време, бутна ме уж случайно няколко пъти, първо подсещащо, после нервно и накрая с отчаяно неведение.

Сигурно има и такава любов. Неуверена в себе си, готова да се разсее от всичко, пръсната като изпуснати пуканки в непозната стая. Поредната полубутилка издрънча на масата, момичето се промъкна край нас като забравена сянка, потъна във вратата и не се появи повече.

А художникът наля в чашите, изправи се и гърлено изрече:

- Не казвам наздраве. Само идиотите си казват наздраве. Аз не съм идиот. А за тебе не знам. Харесват ли ти картините ми?

- Много са цветята.

- Как много? Това са само цветя. Защото само цветето има неангажирана хубост. С нищо неангажирана. И освен това мразя като берат цветята. Това е ужасно. Да си виждал цветя да берат хора? Да им откъсват главите със сарацинска машина? Няма такива цветя. А хората… видят ли цвете, и веднага го късат. За човека красота има, само ако е мъртва… Мразя хората. А ти всъщност какъв си?

- Колеги сме с дъщеря ти.

- Ами да. Колега ще ми влачи тука… Всъщност тя е добро момиче. Гледай да не я огорчиш… Харесват ли ти картините ми?

Вечерта се проточи, напоена с водка, нощта се промуши край цветята на стената, пияна от водка и утрото надникна през раздраното перде като досаден ранобуден съсед.

Момичето се появи с недоспали очи. Беше с високо поло, което виждах за първи път. Тя ни огледа как довършваме невъзможни отвсякъде изречения, почти допрели чела над масата, взе поредната празна бутилка и каза:

- Аз тръгвам. Ти оставаш ли?

- Да – отвърна баща й.

- Не питам тебе.

- Тръгвам – казах аз и отривисто се опитах да стана, все едно че това в момента бе нещо лесно.

Липсата на спомени продължи с пълна сила. В съзнанието ми не остана памет за това как се разделихме с баща й. Имах усещането, че той се скри в цветята на стената, но и това не беше съвсем сигурно.

Автобусът бе полупразен, защото и селяните, и гражданите в неделя пият. Момичето не ме поглеждаше. Не говореше нищо.

Може би младостта е грях. Не зная. Гъркът Зорба казва, че ако жена те пожелае в леглото си и ти не отидеш, това е ужасен грях. Не вярвам да отида в ада, защото грехът ми, този ми грях, бе само един. Но така или иначе, беше се случил. Водката се изпаряваше от главата ми и отваряше място за летаргичен махмурлук. Но точно в такива моменти човек изпада в грандиозни самосъжаления или се налива с чувство за вина и с готовност за самобичуване. При което обикновено прави свирепи глупости.

На спирката в Краков аз изтичах до будката и се върнах с букет цветя. Поднесох й го. Той сякаш бе набран от стената на баща й.

Тя ме погледна особено, но се убеди, че това не е подигравка, защото в очите ми имаше преданост на провинило се куче.

И взе цветята. Може би се примири, че това е съдбата й.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Белег”, изд. “Стандарт”, София, 2006 г., с. 11-21.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай