Public Republic

Стефан Икога

Снимка: gabi_menashe

Бях там. В самото зараждане на вселената. Онази светлина, неонова, писъците. Помня всичко. Знаех го, още там вътре в мрака. И онова постоянно бучене, монотонно. Помня, че спря. Туп-туп…туп-туп…туп – тишина. Бях никъде, тепърва всичко се появяваше. Аз съществувах за първи път.

Беше отвратително. Спомням си нещо. Един човек, който ми предложи цялата мъдрост на света. И аз приех, на каква цена, да се родя отново. Да започна всичко отначало. Да загърбя всичко, което съм постигнал. Аз бях управител на минимаркет. А сега съм парче месо.

Медицинската сестра, която ме изважда е толкова безизразна. Правила го е стотици пъти. Аз съм още едно. Здраво, почти четири килограмово. Дишам. Тя не е сигурна, защото не рева. Знам, че това се очаква да направя, но защо по дяволите, удря ме по гърба. Боли ме, иде ми да заплача. Докторът казва, че всичко е минало добре. Аз съм момченце, пипат ми топките, мамка им. Две са, здрав съм, махнете се!

Майка ми умира от болки, крещи. В този момент изпитва огромна омраза към мен. Аз съм виновен за това, че тазът и е разчекнат. Нищо, после ще ме обича цял живот. Би дала живота си за мен. И всичко това след не повече от пет минути. Ще ме гушне. И какво по дяволите ми е толкова умилителното. Аз съм целия в кръв. Хората са ненормални. Баща ми го няма. Нямам представа къде е. Дали имам баща. Егати, мислех, че тези въпроси ще си ги задавам, едва, когато вляза в пубертета.

Баща ми всъщност пушеше цигара в коридора на болницата. Беше късно през нощта, и санитарите не бяха особено взискателни. Не го изхвърлиха. Той щеше да умре, дни след сватбата ми с онова момиче. Знам всичко, майка ми умираше над мен. А докторът все още не подозираше, за масивното кръвотечение, което щеше да разлее кръвта и по бледозелените плочки на пода.

Гледах всичко това от кантара, на който ме бяха оставили. Всички крещяха. Колко са елементарни. Мамо, обичам те. Някой ден много ще ми липсваш, но сега съм всемогъщ и толкова безсилен. Не мога да отида до тоалетната сам, татко често ще ми слага пелените наобратно. От къде може един мъж да знае, че има две страни на пелената.

Мама ги беше избирала, още когато не знаеше пола ми. Половината бяха от бледорозов тензух. Какво ли не измислят в днешно време. Кръвта и капеше все по-бързо. Спомних си нещо. След десет години щях да забравя чешмата в банята. Уау, страхотно наводнение. Баща ми дори нямаше да ми се разсърди. Аз бях единствената му опора. Знаех как ще изглеждат децата ми.

Пф… момичето е доста грозновато. На кой ли се е метнало? А да, на колегата на любовта на живота ми от университета. Мамка и, а аз и вярвах. Казвам се Мираж. Кръстен съм на майка ми. Тя се казва Мираж. Така ще пише на некролога и. Така ще пише в акта ми за раждане.

Всичко е свързано. Тогава, когато умре родилка. Смъртта и Живота стискат ръцете си. Сключват сделка. Хората са разменна монета. Не грозните им тела. Има далеч по-красиви същества във вселената. Това, което ги отличава от всичко останало. Това , което са. Всъщност дори боговете нямаха ни най-малка представа как сме се появили. Физичните закони също. Хората, дори не предполагат, че те са нещо материално.

Не предполагат, че съдбата се пише от група отрепки зад пишещи машини. Точно като човешките. Никой човек не предполагаше, че те са оръдието, което ни приближава най-близко до боговете. Знаех го само аз. Вторият литър кръв изтичаше. И какво, знам всичко, и нямам сила да променя нищо. Вися на кантар, буквално. Полу-сирак, абсолютен гении, мечтаех за това, докато крещях на подчинените ми в минимаркета.

Двама възрастни съзпрузи. Педали. Гледах ги с отвращение, когато си тръгваха от магазина, хванати за ръка, преплели пръсти, толкова влюбени, толкова грозни и щастливи. Началото на вселената бе поставено минути преди аз да се родя. Времето е неопределено, разтегливо понятие.

Никой от вас няма да повярва, че всичко съществува от няколко хиляди секунди. Но повярвайте ми, дори в момента виждам гигантската часовникова кула, на ръката на върховния бог. Там секундите изтичат като песъчинки. Песъчинките падат от толкова високо върху стрелките, превръщат се в скали. Скалите натежават. Стрелката пада малко по-надолу. Милиарди години, броени секунди там горе. Там горе, всъщност е по-скоро вътре.

Най-върховните божества живеят в нас. Най-върховното божество съм аз. Знам го, защото знам всичко. А кръвта излиза на тънка струйка под плъзгащата се врата на операционната. Баща ми я вижда. Всичката болка на света се влива в него, за един миг и изчезва, чува ме да плача. Реших да заплача, за да му вдъхна надежда… Час на смъртта… не чух. Мислех си за живота ми. Колко е нищожен.

Знаех колко е нищожен. Вие нямате ни най-малка представа. Толкова е нищожен, че може да се каже, че не съществувам. Туп-туп… туп-туп. Родих се, знаех всичко, умрях след пет минути. Сърдечен порок. Но не съжалявам. Разгледах целия си живот. Не ми хареса особено много. Успях да бъда причина за нечия смърт. Накарах някой да ме обича истински, баща ми. А аз дори не го харесвах, беше ми жал за него.

Туп-туп, сърчицето ми гаснеше. Туп-туп, сърчицето ми угасна. Не се видях от ъгъла на стаята. Просто затворих очи. И всичко свърши. Вселената угасна, заедно със неоновите лампи в операционната. Чувах плачът на баща ми.

Крещеше на доктора, все едно му е виновен. Много грубо от негова страна. А аз стоях на кантара. Исках да си запаля цигара, толкова е приятно. Но кой би се сетил, че последното желание на едно умиращо новородено е да си запали цигара. Може би някой друг път, може би някъде другаде.