Public Republic Art Studio

Рижо настроение

8 март, 2010 от · 4 Коментара

Ина Иванова

rijo_nastroenie
Снимка: mikesalibaphoto

Случи се точно по време на обедната почивка, в най-сънливия, предсказуем и равен час. Тъкмо отгризваше от вечния сандвич с бекон и горчица, когато познат силует бодна периферното му зрение и го накара да скочи с малко тромаво, неоттренирано движение от стола.

Четири пресечки след като излетя от кафенето, той продължаваше да върви след нея. Пред немигащия му поглед на равни интервали подскачаха рижите спирали на косата й. И той запъхтяно опитваше да поддържа нейното темпо, сякаш хипнотизиран от енергичните й къдрици.

По тая коса я позна след всички (четири? малко повече…) години, а след това и по толкова нейната устремена походка, че не му оставаше нищо друго, освен да скочи от масата си с изглед към улицата и да се понесе след нея.

Цивилизованото му “аз” успя да промърмори нещо като много-бързам-ще-изпусна и той вече напускаше кафенето, приковал поглед в къдравата й коса.

Някъде в стария свят остана колегата му, зяпнал след него, държащ стола, който той едва не събори при скока си. Колегата Илиев – мъжът, внезапно лишен от избор днес по обед и обречен да плати сандвичите и кафето. Работата. Срещата с клиент в четиринайсет и трийсет.

Дори мобилният си телефон заряза на масата до полуизядения сандвич. Всичко заплува в онази странна тишина зад витрината, сякаш зад гърба му беше добре изолиран аквариум.

И ето го – препуска като голям пес, запъхтян и тромав, след скокливата й фигура. Даже не е сигурен, дали иска да я догони. Нито колко още ще продължи тя да подтичва през града. Та това нейното не е ходене, това е темпо, на което той вече е отвикнал!

Така целеустремено може да бърза за работа или към къщи, където да я чака сюрия деца, но той продължава да я следва напук на всякаква логика. Дори се надява да профучат надлъж и нашир през целия град, без да е нужно тя да отива някъде, без да е нужно той да разбира къде. Просто да подтичва след русо-медните й къдрици и в главата му с тежкото туптене на кръвта да нахлува миналото.

Точно така я следваше навсякъде и тогава, преоблечен като верен приятел, а все по-затъващ в едно влюбване, което заплашваше да го погълне. Отгатваше я с всичката деликатност, на която беше способен в студентските си години.

Докато ловеше настроенията й, слухът му се изостри и вече чуваше недоловими отсенки в гласа й, върховете на пръстите му ставаха по-чувствителни в близост до кожата й. Дните му профучаваха, завихрени около всички кокетни малки масички в кокетни малки кафенета, където тя артистично ръкомахаше, а той попиваше всеки отрязък от жестовете й.

Гледаше я като видиотен, думите започнаха да му се губят, после стана истерично словоохотлив и всъщност единственото, от което имаше нужда, беше да е край нея непрекъснато. Не искаше да повярва, че е възможно и мъжко да се влюби толкова много, затова просто реши, че тя е изключителна. Това беше. Грешката не беше у него, просто не бе имал щастието да се запознае с толкова невероятна жена досега.

Водиха безумно количество разговори за музика, той стана експерт по джаза, докато тя пееше, докато поставяха правилно гласа й, а после го развиваха, докато с часове повтаряше пасажи в квартирата си. След това я утешаваше след две нещастни влюбвания, след едно, което беше щастливо само две седмици, след смъртта на котката й и изобщо всяка сутрин, в която махмурлукът й идваше в повече.

Утешаваше я и се смееше с нея, докато не само тя повярва, че той е просто приятел, но и приятелките й престанаха да й подсказват, че е влюбен в нея. Накрая дори той опита да мисли, че са само приятели. Обикновено в дъждовни дни. И в мига, в който си го казваше, си даваше сметка, че може да се самоизлъже за няколко минутки.

След това тя неистово започваше да му липсва и той почти беше готов да пожертва приятелската поза и да й обясни, че я иска само за себе си. Дори реши, как ще го направи – в някой много обикновен ден, внезапно. Просто ще събере смелост, може дори да я прекъсне насред изречението и да го каже направо.

“Ти си жената”, например; не, това би прозвучало твърде… не изразява и частица от чувствата му. “Искам да съм с теб”, колко досадно и всеки би могъл да го каже, “Искаш ли да си с мен?”, тцъ! “Обичам те”…

Търсеше вярното изречение, докато гледаше фината линия на устните й, едва подчертана от гланц в бледорозово. Наоколо искреше и се пенеше ярката й коса, а мускулите му се свиваха в нещо, което все повече беше желание да я докосне. Да не спира да я докосва.
Усещаше, как времето ускорява ход и дипломирането му наближава.

Усещаше в дъното на стомаха си нелепо и необяснимо пристягане. Устните му имаха вкус на джин с тоник – такъв, какъвто тя обичаше да пие. Без лимон и с кристали захар по ръба на чашата. Езикът му отказваше да артикулира онази реплика.

Тогава тя се влюби отново. И вероятно в когото трябва – слаб и мургав притежател на пиано-бар. Пееше при него – три вечери в седмицата, а после бъбреха по цяла нощ, потопени в горчиво-сладкия вкус на питиетата. След това започнаха да излизат тримата.

А все по-често – само те двамата. Бяха хубава двойка, дори той трябваше да го признае. И той го призна първо пред себе си. Пред нея се усмихваше.

След това все по-често тя беше заета.
Той се скри при учебниците и книгите си. Пръстите му загубиха чувствителността си, небцето му не усещаше вкуса на алкохола. Продължи да слуша джаз с мазохистичното удоволствие да диша в унисон със задъханите синкопи на отсъствието й. Жените наоколо не го впечатляваха, макар да полагаше отчаяни усилия да ги хареса.

През пролетта с нея се чуваха предимно по телефона. По дяволите, наистина беше влюбена!

А той – почти поласкан. От вниманието на една леко окръглена, много жизнена и само две години по-възрастна от него секретарка. Тя го намери в новия бар зад ъгъла, свали го по всички правила на женското изкуство, върна го към света на хората, които не слушат джаз и го омагьоса постепенно с освободеността си.

После, все така поласкан от вниманието й, той се привърза до онази страшна степен – брака. За сега без дете, но затова пък – “щастлив”. Неговият брак, почти на ръба на свикването, но още не загубил очарованието си. Вечер пред телевизора двамата отпиваха мартини, той – по навик, тя – едва топяща устни в своето. Имаха прекрасни чаши.

Малки семейни ритуали. Като навика му да навива правата й тъмна коса около пръста си.

Той бавно изплува от миналото, все още втренчен в медните къдрици пред себе си. Дишането му беше учестено, улицата насреща му се простираше още по-дълга. Осъзнаваше, че всеки момент тя можеше да хлътне в някой вход или пресечка, още преди да е събрал смелост да извика след нея. Още преди да е решил, иска ли да стъпи върху крехкия лед на излекуваната си голяма любов.

И я следваше вече половин час, неспособен да отлепи поглед от крехкия й енергичен тил. Миналото се разтваряше в него със скоростта на атомна гъба и той почти усещаше в себе си онзи влюбен млад мъж, който е готов да следва жената на живота си до края. И разкъсван от колебание да надникне ли отново в очите й или да престане с тази глупава патетика, той се изкашля сухо и усети гърдите си празни. В пресъхналото му от бързане гърло нямаше и помен от мелодичния иначе баритон.

Тя продължаваше по все още правата улица, без да намалява темпото си. Фигурата й постепенно се смаляваше и странно – от това ставаше по-отчетлива, но и по-прозирна, по-крехка. Като тънък лъч с живо бакърено слънце на раменете.
Той с усмивка си спомни – тя никога не се обръщаше.

Заедно с това осъзна, че обедната му почивка отдавна трябва да е свършила. И дали заради присъщата му инертност, по силата на навика или от боязън, я остави да продължи. Махайки за такси, почти с нежелание откопчи очите си от рижите й къдрици и опита да налучка нужния адрес.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • мариана // 9 мар, 2010 //

    За първи път влизам в този сайт. Това е първият разказ, който прочитам и ми хареса. Има ли други от вас?

  • Илиев // 10 мар, 2010 //

    И аз за първи път влизам в този сайт и много ми хареса, даже откривам себе си в героя на разказа. Поздравления за авторката!

  • dimension // 10 мар, 2010 //

    Някои улици са много дълги…

  • como é feito o tratamento para ejaculaçao precoce // 16 май, 2018 //

    Imagens meramente ilustrativas.
    - Exames de sangue. http://scillyforum.co.uk/profile.php?id=765528

Коментирай