Public Republic Art Studio

Откъс от романа “18% сиво” – I

26 февруари, 2010 от · Няма коментари

Захари Карабашлиев

Pyt
Снимка: Захари Карабашлиев

San Diego, California, сега

Няма я от девет сутрини.
Щорите в спалнята са плътно спуснати, но денят все пак намира начин да влезе и то с рев – камионът за боклук. Значи е сряда. Значи е осем и петнайсет. Има ли по-шумен шум от шума на камион за боклук в осем и петнайсет?

Измъквам се от леглото, премествам се в дневната и се тръшвам на дивана. Хладната кожена тапицерия не помага да се унеса отново, а и камионът е все по-близо. Изправям се, поотмествам една от щорите и ярък слънчев лъч парва лицето ми. Събирам енергия и опитвам да повредя зеленото, ревящо чудовище с поглед. От усилията обаче успявам само да се разсъня съвсем.

Гледам фрезиите във вазата на стъклената масичка. Мъртви фрезии в мътна вода, останали след нея. Отварям най-дясното кухненско шкафче и от купа шоколади издърпвам един „Тоблерон”. Вдигам от пода захвърлената вчера риза, включвам ютия, гладя с една ръка, с другата чупя и лапам триъгълници, обличам я, слагам вратовръзка, правя нес кафе, окапвам ръкава си, докато ровя за ключове, навличам сиво сако и тръшвам вратата след себе си.

Навън лъщи поредният горещ ден в Южна Калифорния. Завъртам стартера на „Тойотата”. Завивам по „Джеферсън” и излизам на магистралата. Пет колони автомобили в едната посока, пет колони в срещуположната. Задръстване. Ръмжат ауспуси, потрепват двигатели, брони пробляскват – като преди сражение.

На работа мисля за нея, не мога да спра да говоря наум с нея – това няма как да спре само защото единият от двама ни просто го няма. Мога ли да спра?
Опитвам.
Ето – от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма. Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си. ОМ-м-м-м.

ОМ-м-м-мръзна ми да мисля за нея.
ОМ-м-м-м-м-мръзна ми да мисля за нея.
ОМ-м-м-м-м-м-м-м-м-мръзна ми да мисля за нея.

На сутрешното събрание началникът Скот обявява поредните структурни промени в отдела, на масата са отворени кутии с понички, има портокалов сок, дими кафе… Клиничното изследване…- Защо климатика е толкова силен тук? – … в своя последен стадий… Ом-м-м-м-м… след като бъдат уточнени някои…- Защо кафето е слабо и кисело? -… всеки да обърне внимание на протокола… Ом-м-м-м…

Формуляр 1574… в болничните центрове… Ом-м-м-м… искам всеки да прегледа още веднъж IRB-документацията, преди да приключи – Какво търся аз тук?- … за стриктното спазване на процедурите от лекуващия пресонал… Какви са тези хора? – Началникът Скот раздава на всеки личните планове за следващото тримесечие, в очите му – тази живост, тази живост, стиска енергично ръцете ни, както умеят да го правят само ниските на ръст хора, моята задържа по-дълго. Къде съм?

После всеки се запътва към своя светлосив кюбикъл, а Скот прави жест да го последвам в тъмносивия му кабинет. Офисен минимализъм – бюро, монитор, лична малка кафе-машина и контейнер с офисна вода, над който има плакат на дълга лодка (кану? каяк?), задвижвана от гребци. Под снимката пише „Teamwork”.

Скот говори нещо със загрижен глас. Гледа ме с онзи поглед. Не чувам какво ми говори, само кимам и ми се повръща. Онзи поглед. Не помня как минава останалата част на деня. Отвратително, предполагам.

На връщане от работа, в най-пиковия час, на светофара на „11-то авеню” и „Бродуей”, потокът от автомобили забавя и спира. Някъде напред полицаи пренасочват движението, виждам оранжевите жилетки, знаци “Stop” в ръцете им, жестовете. Забелязвам бялото туловище на падналия възнак по средата на пътя камион.

Горещо е. Опитвам да сменя лентата в последния момент и хитро да изляза по „Сидър стрийт” нагоре, обаче не успявам – изродът отдясно не ме пуска. Ще трябва да стоя в трафика като всички останали тогава. Поглеждам наляво: мъж на петдесет и няколко, сива коса, сух калифорнийски тен и бръчки, бърка си в носа и опитва да проследи горе в небето един самолет с развят червен флаг с надпис. И аз опитвам да видя какво пише в небето зад самолета и се хващам, че и аз бъркам в носа си.

Гледам самолета в небето, гледам мъжа отляво. Левият лакет – на спуснатия прозорец, десният показалец – в носа, косата – сива. Така ще изглеждам и аз след двайсетина години. Сепва ме леко бибитване отзад и ядосано настъпвам съединителя, за да включа на първа. Педалът изведнъж хлътва. Натискам по-здраво, дърпам и бутам скоростния лост, но той не помръдва. Виждам как мъжът със сивата коса и пръст в носа се отдалечава. Все още свети зелено, но знам, че няма да е вечно. Заръчквам лоста по-яко (хоп – жълто), чувам все по-нетърпеливи клаксони зад мен.

Непоносимо горещ ден (стана червено) и много по-дълъг от останалите (ярко червено). Усещам как целият гняв на работилите от седем сутринта счетоводители, адвокати, градски съветници, секретарки, банкови чиновници, хотелиери, софтуер-специалисти, сервитьори, инженери, агенти на недвижима собственост, цялата трудова сила на тази улица се фокусира върху моята малка кола. Ако има кой да координира мислите им, с един задружен поглед ще ме изхвърлят долу край пристанището – при бездомници и наркомани.
Започвам да търся аварийните светлини, не ги знам къде се намират.

Отзад, анонимни в личните си превозни средства, все повече гнусари започват да свирят. Виждам в огледалото безизразните им уж лица, но знам, че отдолу натискат клаксони. Потя се. Не виждат ли, че съм закъсал, не разбират ли, че ми е гадно? По-интелигентните от тях дават ляв мигач и изпреварват неподвижния ми автомобил. Останалите обаче не искат да приемат, че ме е сполетяло нещастие. Негативизмът на хората винаги ме удря в най-слабото място.

То се намира под мишниците ми. При силен стрес и в задушни дни като този, оттам започва да се излива пот с мириса на лучена яхния. Ако ме ядосат само още малко, ще изляза от колата, ще разперя ръце като статуята над Рио и ще ги помета с миризма. Ще ги помета! Ще изхвръкват от колите си в паника и, със запушени носове, ще бягат, накъдето им видят очите – като във филм с Годзила. Накрая на „11-та” и „Бродуей” ще остана само аз с разперени ръце и техните изоставени автомобили с отворени пиукащи врати.

Ще пиукат – пиу-пиу-пиу-пиу като пилци – пиу-пиу-пиу-пиу, аз ще крача като победител и ще се смея със зловещ, силен смях. Намирам внезапно бутона за аварийните, натискам го с последни усилия и изскачам, полузадушен от собствената си миризма. Навън въздухът е горещ и сух.

Правя извинителни жестове към тези зад мен, ризата ми е мокра от пот, разхлабвам си вратовръзката, усмихвам се полувиновно, вдигам рамене (на всеки може да се случи), докато наум изнасилвам до смърт всеки скъп човек на тези мазняри, които сега избягват погледа ми, мамка им.
От уличен телефон звъня на някаква фирма да дойде и да вдигне закъсалата ми кола…

***

…1988, Варна, България

Стела…
За пръв път я видях малко преди да се уволня от казармата. Бяха ме пуснали в отпуск и цял ден се мотах с онзи изгладнял войнишки поглед, който караше момичетата да преминават на отсрещния тротоар. Бях и остриган след някаква поредна издънка. Беше топъл следобед в края на май и миришеше на липи, а центъра на града беше бъркотия. Докато полагали основите за строежа на огромен търговски център, багерите задълбали някакви древни руини. Последвали разкопки, разкрили остатъци от римска арена и сега половината от градската централна част бе превърната в археологически участък. Реших, че си заслужаваше да мина оттам и видя дали има нещо интересно.

Нищо интересно нямаше– просто голяма дупка в града, пълна с отегчени ученици, които с четчици почистваха стари камъни.

Бях изскитал центъра надлъж и нашир, исках да хапна нещо. Влязох в една сладкарница и я видях. Устните й първо? Не – първо очите, после устните. После гърдите – облите й гърди, издули униформената престилка. После къдрицата светлокестенява коса, спускаща се до трапчинката на бузата. Усещането за съдбовност.
И дойде страхът, че каквото й да предприема в този момент, ще е безполезно. Тя бе най-красивото момиче в този град – нямаше как да не е нечие. Нямаше как някой щастливец да не брои минутите до края на работното й време. Чудеса не се случват – реших и излязох.

– а сега погледни към мен
– жадна съм
– погледни в обектива
– студено ми е
– моля те
– пие ми се кафе
– свършваме
– винаги ли ще ме снимаш?
– винаги
– а ако стана една дебеланка?
– пак
– с огромно дупе?
– ще има повече за снимане
– наистина?
– наистина
– спокойно, няма да стана дебеланка
– ще видим
– няма да стана дебеланка
– искам да се обличам вече
– добре, последна лента и те оставям
– последна?
– последна

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай