Екатерина Григорова
През 2009 г. се навършиха 100 години от рождението на гръцкия поет Янис Рицос. По този повод студенти и преподаватели от програмите Неоелинистика, Нова българистика и Семиотика при Нов български университет организирахме вечер, посветена на поета. Това събитие, макар и поднесено с късна дата, все още не е избледняло в съзнанието ми до степента, в която невидимо се отлива коричката на „служебното хладнокръвие”. А и какво хладнокръвие, щом става дума за поезия. Да говориш за Рицос е като да говориш за рана, която гори издълбоко, додето не те свлече на колене болката или радостта, че живееш.
На 18-ти декември подобен патос „стои” абсурдно на фона на хаоса, който идва с първия снеговалеж. Ако не греша. За всеки случай пак е така: разказвам за първия тежък снеговалеж. Сутрешното задръстване, занасящите се една след друга коли, паниката, сковала в пàра придвижването на колоните те карат да мислиш, че всичко е нереално: намираш се в забавения кадър на нечий друг живот, почти хипнотизиран от вманиачената игра на чистачките с бездънния сън, който се сипе отгоре.
Рязкото предупреждение на клаксон те стряска навреме, за да се опомниш. Собственият ти клаксон. Току-що си набил спирачки пред поредната танцуваща таратайка. Изведнъж посоките се размиват и докато в главата ти секват заплахите на вечността, стомахът те смита като тепавица: „Прекрасният световъртеж”. Любимият ми стих от Янис Рицос.
В 18:00 ч. залата е почти празна. Седмица преди Коледа на никой не му е до поезия, а и Нов български университет е комай откъснат от света. Започвам да си мисля за тъжната история на всеки поет. Вече се притеснявам. В тоя момент влизат студентите и други, непознати лица. Загасваме осветлението. Оставяме само свещите, но знам, че след броени минути в залата ще се пръснат слънчеви туфи от флейтата на Димитър Маринкев. Скоро светлината избива като че ли отвсякъде: във въздуха трепери цветният копнеж от “Матеус Пасион” на Йохан Себастиан Бах.
Рециталът е започнал. На сцената се редуваме студенти и преподаватели, и топлината на човешките гласове се слива невидимо с полифонията на Рицовата борба.
Вместо ноти пианистът Найден Йотов е поставил пред себе си ключовете към стихотворенията, които предварително съм написала за целта.
Дълбочината на импровизацията му – подемът на чувството – излизат от ръцете му като непретенциозна, съвършена лекота.
Публиката е омагьосана: думите на Рицос сякаш сгромолясват света и го издигат наново. Сгромолясват го и го издигат все по-красив и по-висок. Поглеждам навън: в огромните прозорци светят фантастично снежинките. Сещам се за къщите на Хауърд Роурк и само за миг мисълта за таланта ме умилява.
Снимки: Личен архив на Найден Йотов
0 Kоментари за сега ↓
Още никой не е коментирал. Бъди първият!
Коментирай