Public Republic

Владо Трифонов

Снимка: Владо Трифонов

- Срамота! Как не ви е срам! Върнете ми бастуна веднага, безсрамници! – гласът на възрастната жена съвсем изтъня от яд и безпомощност.

Тумба рошави циганета се кикотеше встрани, а най-рошавото и най-мърлявото въртеше бастуна на бабичката в стил „Чарли Чаплин”, подпираше се на него, тръгваше уж нанякъде с походка на разкършена гювендия, после се връщаше, кривейки устата си във всевъзможни форми, с което предизвикваше възторг у другите. Старицата пристъпваше объркано, взираше се в хората наоколо и ги молеше с очи да й помогнат.

Едни поглеждаха безучастно и отминаваха, мъкнейки пълни торби с каквото бог дал на този пазар, други спираха за малко, колкото да не изтърват сеира, трети гледаха по-бързо да отминат и да не се забъркват в чужди работи. Най-голямо беше удоволствието за продавачите на сергии. Те откровено се радваха на безплатното представление, ръгаха се с лакти, един вид „голям майтап, а” и тресяха шкембетата си в беззвучен смях.

После се появи тя, спортно облечена млада жена, с чанта от дебел брезент през рамо. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, какво се случва. Извади две банкноти по десет лева и вдигна ръка пред гърдите си. Рошавото с бастуна изведнъж спря да се кълчи и се втренчи в десетачките, останалите също.

- Ще дам тези пари, обаче занеси този stick бързо там – каза тя със силен акцент, от който личеше американският й произход, посочвайки последователно бастуна и бабичката. – И кажи „извинявай” на стара майка.

Чаплин спря да диша от изумление, бръкна си в носа, прецени ситуацията, после изпълни нареждането със същия ентусиазъм, с който преди секунди правеше маймунщини. Върна бастуна на старицата и даже не забрави да каже „извинявай”.

- Ти също, и ти, и ти… – посочи американката всички от групичката.

- На мен ше дадеш ли, ма, лельо, и аз ше са извинявам на бабата – залепи се до нея изрусена пласьорка на незаконни цигари.

- Ти не! – отсече категорично чужденката, след което се обърна към шкембестите продавачи.

- Какви сте хора вие? – говореше им тя на своя непривичен български, опитвайки се да надникне зад тарикатските им фасади. – Вие майки ли нямате?

Погледна към старицата, увери се, че всичко е наред и тръгна надолу из пазара, оставяйки след себе си смесица от недоумение, завист и страхопочитание.

- Тая май не беше българка – каза един от продавачите, след като я изчака да се отдалечи.

- Тая беше от чужбина – потвърди авторитетно друг. – Обаче видя ли как даде на мангалите двайсе кинта.

- Мангал си ти – намеси се един от черноборсаджиите, къдрав циганин с вид на бикоборец. – Българите сте по-големи мангали от мангалите, брат ми. И у Европа да ви приемат, и зад Европа да ви приемат, все мангали ще си останете. Големи мангали сте това, българите – продължаваше къдравият, като нарочно повтаряше едно и също и натъртваше думите. – Разбираш ли ме?

- Ами ти какъв си бе, расист! – отвърнаха му от белия лагер, без да са съвсем наясно, какво означава думата. – Не стига че ви храниме, че ви поиме, и тока ви плащаме, ами и крадете като луди…

- Майка ти на тебе е расист, щото те е родила тъп и грозен, разбираш ли ме? – контраатакува къдравият.

Намесиха се купувачи, включиха се граждани, случайно преминаващи през пазара, присъединиха се кибици и безделници, шляещи се наоколо с надежда да ударят кьоравото, появи се и камера с пъпчив оператор и белезникава на цвят репортерка.

С нарастваща скорост отляво и отдясно се затъркаляха безразборни реплики за политиците, международното положение, земетресението в Хаити, топенето на ледниковите шапки, края на света и че циганите са виновни за всичкото това.

- Българите са виновни, българите – опънаха се циганите.

- Виновни са шибаните американци с шибаната им икономика – изписка тънко гласче отнякъде.

- Цигани, американци, европейци са от един дол дренки – обобщи локален патриот и непримирим противник на глобализма, както сам се представи.

Белезникавата репортерка се въртеше на място и се чудеше на кого да даде думата, в крайна сметка си избра антиглобалиста, но пък операторът отиде да си купи кебапче, тьй че трябваше да го изчака.

Противниковите лагери все повече се настървяваха и тъкмо нещата да загрубеят, когато се появи двойка патрулиращи полицаи. Държаха шапките си затъкнати в коланите, единият си беше пъхнал ръцете в джобовете, другият чоплеше семки и плюеше люспите с рязко врътване на глава. Обувките им не бяха лъскани от години, но това не им пречеше да стъпват важно, попипвайки отвреме-навреме пистолетите на кръста.

- Да няма проблем? – попита старшият по чин, който много добре знаеше, че на този пазар са проблем до проблем; като започнеш от търговията с незаконна стока, та свършиш с мерките и теглилките, които никога не отговаряха на истината.

Няколко души започнаха да обясняват едновременно, като постепенно гласът на антиглобалиста се наложи – явно човекът имаше опит в неформалните диспути.

- Господин полицай, става дума за следното. Ето на онази бабичка там – посочи той към старата жена, която не беше мръднала от мястото си – на онази бабичка там едни цигани й взеха бастуна, обаче мина една чужденка, нали, и им даде пари да върнат бастуна. Така. Обаче после чужденката си тръгна и тия тук се скараха – посочи той към продавачите и черноборсаджиите.

Полицаят със семките престана да чопли и от празния му поглед беше ясно, че нищо не е разбрал. Другият извади ръка от джоба и се почеса зад ухото. За да не уронят престижа на властта, която представляваха, двамата решиха все пак да действат. Доближиха възрастната жена и застанаха от двете й страни.

- Това вашия бастун ли е – попита глуповато по-старшият.

- Нейният е, нейният е – изписка отново тънкото гласче.

Накараха я да се легитимира.

- Можете ли да докажете, че този бастун е ваш?

- Ами моят бастун е, на кого да бъде. Имам го от прабаба ми, тя го е дала на майката на моята майка, тя пък ми го остави на мен. Този бастун, господине, е на 100 години и все в нашето семейство е бил.

Като огледаха бастуна от всички страни и го провериха за тайник, опитвайки се да отвъртят дръжката, те го върнаха на старицата.

- Свободна сте – рече изтежко по-старшият.

- И умната – обърна се другият към останалите, след което продължиха да патрулират.

…

Уморена от изминалия ден и пълна с впечатления, културната антроположка Ан Мортимър лежеше в леглото на софийската си квартира и четеше кореспонденцията на Константин Иречек по време на петгодишното му пребиваване в България:

”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единият мрази другия и няма помежду им съгласие).

Едно по-добро бъдеще може да се очаква от най-младата генерация, която ще познава не само правата, но и длъжностите на гражданина в една свободна страна…”

Унесе я дрямка, погледна снимката на чешкия историограф, направил много за малката балканска държавица, поклати глава и загаси нощната лампа. Утре приключенията й в този подивен край продължаваха.

Разказът е от поредицата „Американката”.