Виктор Мора
Превод от каталански: Димитър Ангелов
Снимка: Chuckumentary
Когато Суле, натоварен с пакетите, излезе от къщата, крайслерът блестеше под зимното слънце като огромен черен бръмбар. Една от вратите му се отвори и отвътре излезе униформен мъж, за да отвори друга. Суле се настани на задните седалки. Колата миришеше на кожа, на някакъв препарат за почистване на метал и на парфюма, който употребяваше дъщеря му.
- Накъде, дон Едуардо?* – попита униформеният мъж.
- У Паку – отговори Суле, без да се замисля.
- Къде, господине?
Въпросът беше зададен така, че разкриваше преднамереното премълчаване на останалата част. Шофьорът беше фин, изискан човек. Суле си го представи как си чопли носа, коментирайки с другите слуги: „И ми каза: В дом Паку. Така, както се чува. Колко странен е станал бащата на госпожицата!”- Да, разбира се… Добре, вижте какво, Ернесто, карайте към Сан Андреу, а аз ще ви показвам.
- Добре, господине.
Колата потегли плавно. Потънал в полусянката, Суле прекара разсеяно ръка по пакетите, които беше сложил до себе си на седалката. Бяха пет, увити с хартия и превързани с цветн панделки. Машинално той прочете отново:
СТРЕЛЕЦ – Подаръци
Пасео де Гарсиа, 17 — Барселона
ВСИЧКО ЗА ПУШАЧА – Бивша търговска къща на вдовица Турентс –
Улица Лайетана, 73 — Барселона
СТОКИ
Авенида-дел Барк
и разкопча палтото и с голяма мъка извади един пакет „Селтас” от джоба на сакото си. Още не беше свикнал да си служи с табакерата, която му беше подарила неговата дъщеря. Без малко щеше да предложи цигара на Ернесто. Несъмнено обаче шофьорът щеше да му откаже: той пушеше „Честърфилд”.
Освен това на момичето не му харесваше той да се сближава със слугата. Ясно беше, че Джон е много стриктен и категоричен за тези неща. Джон винаги казваше: “за всяко нещо да си има място и всяко нещо на мястото си”. Суле въздъхна. Запали цигарата си с кибрит, защото последния път, когато се опита да използва платинената запалка, гравирана с неговите инициали, подарена заедно с табакерата от дъщеря му, си опърли носа.
Колата беше излязла от района на резиденциалната зона. През стъклата вече се виждаха сивите стени на къщите, където живееха хората, благодарение на които съществуват резиденциални зони.
- Завийте вляво, а после по втората вдясно. Карайте напред по пътя, аз ще ви показвам.
- Да, господине.
Вече всички трябваше да са там, „При Паку”. Фариняс, с балтон и по чехли, сигурно е пристигнал пръв.
- Какво? Обичайното? – сигурно го е попитал Паку, щом го е видял да се настанява на същата маса до камината. Фариняс сигурно го е погледнал през горната част на едно прозорче, което ограничава зрителното му поле, а той трябва да си е проточил врата, за да каже с одобрителен жест на треперещата си ръка:
- Днес – не.
Навярно се е усмихнал тържествуващо, доволен, че е показал толкова твърда воля. Паку сигурно също се е усмихнал. След около петнадесет минути, когато е влязъл Фабрагас и е поискал една “малка”, Фариняс ще да е казал:
- Добре, Паку… Знаете ли какво? Да направим едно малко изключение. Донесете още една за мен. На един път!…
В продължение на четиридесет години Фариняс беше работил като касиер в Спестовната каса на квартала. Познаваше почти всички клиенти още от деца. Често го чуваха да казва:
- Как, какво казваш? Че тази седмица си спестил само петдесет песети? Ай, ай, ай! Гледай как нараства ритъмът!…
- Ама, Джузеп… Мога ли да знам какво ще правиш с тези стотинки, които носиш? Никъде другаде няма да са на толкова сугурно място, както тук. Ах, господине! Какво неблагоразумие!
Когато дойде време да се пенсионира, той каза на новия служител:
- Вижте, мисля си, че мога да идвам сутрин да помагам на заместника си. Знаете ли, тази работа си има своите тайни.
Служителят и касиерът го погледнаха със снизхождение, което Фариняс сметна за глупаво и присъщо на младите.
- И без заплащане, нали? — уточни той раздразнен. Но не намери начин да ги убеди.
Фабрагас беше на осемдесет и седем години. Беше се оженил рано и беше успял да създаде трима сина и шест мандри. Но беше изгубил всичко през гражданската война: жена, деца, мандри.
Работеше още като посредник в една винарска изба. Винаги си чоплеше носа, понякога дори и с палеца, и малките му сини очи бяха единственото живо нещо на сбръчканото му лице. На тила му растеше един широк фитил бяла, но пожълтяла от тютюневия дим коса, която той суетно сресваше напред.
- Паку, дай ми един жетон – помолваше той. И всички го чуваха да казва: – У Бартрина ли? Господ да Ви е на помощ… Аз съм господин Пера…
Правеше всички поръчки по телефона – нещо, което търпяха от уважение към възрастта му. Никога не се усмихваше и имаше вид на много сериозен човек. Един ден обаче, докато играеха домино, той превърна един жетон в двойна бланка, използувайки за това кой знае каква неопределяема и непочтена хитрост.
- Човече, това беше просто шега! — каза той смутено, когато се разбра. – Направих го само, за да видите какво правят маврите в Африка.
Другите почти цяла седмица не искаха да играят с него а Видал-и-Тарадел го осъждаше строго:
- С това нещо, Фабрагас, ти не си достоен да се наричаш каталонец.
Видал-и-Тарадел беше прекарал в изгнание седемнадесет години, в Париж. Най-хубавият период там беше, докато работеше като преводач в ЮНЕСКО. След работа следобедите му бяха свободни и през лятото си правеше разходки, най-често по кейовете на Сена. Понякога, притворил очи, му се струваше, че се намира на пристанището в Барселона, беше му приятно да си представя, че на няколко метра от него се намират градините на Нотр Дам със своите кестени, и Рамбла-Рамбла със своите кленове, пълни с неспокойни и пискливи врабчета…
Живееше в една стая на улица Шарлеман, в самия Quartier juif** Откъм главата на желязното му легло имаше един рафт, а върху него статуетка на Светата Дева от Монсерат, една грубо издялана костена глава на сенегалец с надпис: Souvenir du Camp de Montoliu*** и едно шишенце, пълно с червеникава пръст.
На стената беше закачена с кабърчета програма за някакво шахматно състезание и флагче с четири ивици. Имаше грамофон, на който пускаше сардани и “Песен за любовта и войната”. Готвеше си сам на спиртник, а през зимата си лягаше много рано, защото това беше единственият начин да издържи на студа. Понякога, щом чуеше:
Сладката каталонска земя, страна на вечна любов…
започваше да плаче, обърнат с лице към стената. После ставаше, оглеждаше се в огледалото на гардероба, прекарваше пожълтелите си от цигарите пръсти по мокрите бузи и казваше на висок глас:
- Е, момче, какво да правим? Да не искаш да умираш? Мъж ли си или си баба?
Преди войната беше спечелил донякъде добро име като драматург. Беше имал успех най-вече с една съвременна версия на „Дървената чиния” и винаги се разчувствуваше при спомена за сравнението с Ибсен, направено от един критик в “Ла Публиситат”. Но не беше съгласен с това. Според самия него той по-скоро приличаше на Стриндберг.
Мечтаеше за възраждане на каталонския театър. Някои от неговите творби още се играеха из предградията и наистина, спокойно може да се каже, той живееше с оскъдните авторски права. Носеше винаги една омазнена шапка, а в папката – едно произведение, с което можеше, както казваше той, да се постави началото на мечтаното възраждане. Понякога, щом го видеха че влиза, другите се предупреждаваха един друг:
- Внимавайте, защото още отсега му личи по лицето, че иска да ни прочете нещо.
Той се усмихваше добродушно.
- Не правете такива изплашени физиономии, благословени, не нося нищо ново.
- Ама и аз, докато можех да си стоя у Барселона!… А и климатът никак не ми понася.
- Оттук ли, господине? — попита Ернесто.
- Как?
- Не желаете ли да завия оттук?- А, добре! Не, не. Карайте направо и влезте по тази улица вдясно.
- Да, господине.
Димът от селтата изпълваше колата. Ернесто открехна леко прозорчето от лявата си страна. Суле се усмихна. Притвори очи. Стори му се, че влиза в “При Паку”, както някога…
- Здравей, Паку.
- Добър ден, господин Суле.
Сутерас се изправи тежко, щом го видя.
- Суле, Суле!.. Ела… Гледай!… Знаеш ли кой номер улучи първия път.
- Не – отговори Суле.
- Две хиляди четиридесет и пет. Две хиляди четиридесет и пет! Забележи добре, Суле.
- Е и какво?
- И какво? Ами аз имам три хиляди четиридесет и две! Не улучих с няколко цифри. Как ти се струва? Излизат все едни загубени числа!…
- Не се оплаквай, Сутерас, не се оплаквай – отвръщаше Суле.
Сутерас снишаваше глас и като се оглеждаше внимателно наоколо, казваше:
- Момче, искаш ли да ти кажа? Правят някакъв трик! Всички важни награди остават в Мадрид!
Сутерас живееше със сина си и снаха си. Казваше, че те били две чудовища, които му правели живота невъзможен и всичко друго, което можели, за да му го скъсят и да наследят, така, набързо, едно парче земя, каквото имал в Санта Куломба да Граманет. Според Сутерас снаха му, за да го унищожи, прави каквото прави и все гледа в трапезарията да става силно течение, когато той е там, докато например си подрежда пощенските марки.
Ето така Сутерас беше загубил една марка на стойност шейсет хиляди песети първия път, както обясни той, петнайсет хиляди втория път и четиридесет и три хиляди третия път. Когато синът и снаха му спорели за нещо, Сутерас правел всичко, за да не го чуе снахата и казвал на сина си:
- По дяволите, каква обида! Не, не… Както се казва: “Женен човек — съдран чувал!”
- Само заради вас, татко! – отговарял синът. – Млъквай, млъквай, че не знам какъв дявол ще ме прихване! Някой ден ще направя беля!
- Как ви се струва? – обясняваше след това Сутерас. – Аз, дето съм се жертвал толкова, дето не съм искал да му довеждам мащеха! В деня, когато ми излезе късметът от лотарията, те ще видят, да, да!…
Сутерас имаше много лош характер и никой не искаше да играе с него, защото когато загубеше, ставаше като звяр и нямаше начин да го вразумят.
- Кръвното, Сутерас, кръвното… – припомняше му тогава Видал-и-Тарадел. — Внимавай, бачо, че ако се ядосаш, ще се пръснеш като балон.
Веднъж, когато стана, за да отиде до тоалетната до кухнята, в дъното на кафенето, едно момче, което помагаше на шофьора, го настъпи.
- Извинявайте — каза то. Сутерас се втренчи в него, стисна изкуственото си чене и с онова типично треперене на главата, с което сякаш искаше да отговори с постоянното си “не” на един мълчалив въпрос, той започна да тъпче разярено крака на момчето, което остана с отворена уста и не прояви никаква съпротива. Когато му изля яда си, Сутерас се върна на масата.
- А така! Тоя си получи заслуженото! – измърмори той.
След Сутерас дойде Фабрагас, който вечно говореше по телефона. Фабрагас грижливо си записваше поръчките в стария тефтер:
- Да ви го докарат направо в склада на улица Еспронседа ли? Отлично, господин Вила, Отлично. Всичко хубаво! Със здраве!
- Да, да, не се оплаквай! Ама си и ти! Сякаш имаш дъщеря, която всеки месец ти изпраща по някоя сумичка! Ех, де да имах дъщеря във Вашингтон!… Я да видим дали ми пазиш марките, за които все те моля, а ти — все едно че нищо!
Фариняс играеше домино с Гомас. Видал-и-Тарадел четеше някакъв много стар брой на “Оттук-оттам”. Беше много преди дъщерята на Суле да се разболее. Преди Суле да замине за Вашингтон.
- Татко, това не може да продължава така – беше му казала още в деня на пристигането му там. – Някой ден, в някой от закъсняващите вестници, който получавам от Барселона, ще прочета: “Намерен е мъртъв един старец в стаята си в един пансион”. И това ще бъдеш ти!
Гледаше го с насълзени очи. Подобна вероятност, която не правеше особено впечатление на Суле, изглежда я измъчваше.
- И това ще бъдеш ти — повтори тя.
“Ще се мре”, помисли си Суле. Една студена ръка сграбчи сърцето му.
- Знаеш ли какво ще направим, моето момиче? — каза той нежно, със същия тон, който използваше, когато тя беше още на седем години и решаваше да я заведе на разходка в парка.
- Какво?…
- Ще остана тук при вас, докато се излекуваш.
- Докога?…
- Докато оздравееш.
— Аа!
Суле добави:
- Да беше се видяла в огледалото преди малко, когато каза „Какво?… Направи същата физиономия, каквато правеше на седем години!
Неочаквано дъщерята на Суле беше оздравяла. Отминаха две дълги години. Въпреки всичко онова с “базите”, Джон, който беше от управлението на “Стрътеджик Еъ Къманд”, накрая беше изпратен в Испания.
Суле продължи да живее при тях, мърморейки непрекъснато: беше свикнал с хубавия живот, но в същото време съжаляваше, че е загубил свободата си.
Запали още една „Селтас”. За няколко секунди синият дим придаде на въздуха същия оттенък, какъвто трябваше да има в “Дом Паку”, в този час – по това време, Паку и жена му, заети в кухнята, бяха най-претрупани с работа.
- Две с омлееет!… – крещеше Паку. Движеше се непрекъснато зад тезгяха и поднасяше кафета, „пресечени”, „плоски”, на хора в работно облекло.
- Ето ги двете! Да видим дали вървяяят!…
- Хайде, човече, хайде… Че нямам четири ръце!
- Това, от което имаш нужда, Паку, е някой да ти помага… – казваше Гомес изпълнен с надежда.
- Да… Добри са времената за плащане на заплати!
- Ех, да, разбира се… – отговаряше Гомес с въздишка.
Той би се задоволил с малко. Един хубав ден в “Дом Паку” беше се появил Гомес. Играеше със Суле срещу Видал-и-Тарадел, който не можеше да понася наречения “национален празник”, и неусетно беше се присъединил към групичката, която седеше до камината. Имаше големи бели ръце, а косата му изобщо не беше окапала. Дрехите му не бяха нови, но грижливо изкърпени; ходеше винаги много чист и спретнат. Много често казваше:
- Ама, господа… За какъв дявол спорите постоянно за политика?
Един ден рече:
- Сутерас, ела тук…
И му показа нещо много загадъчно…
- Интересува ли те?
Сутерас зяпна от изумление и ако не беше седнал, щеше да падне назад. Гледаше с отворена уста марката с образа на Изабел II. И годината: 1805. Сбърканата година, защото емисията била пусната през 1850.
- Колку искъш зъ нея? — попита Сутерас разтреперан. За момент помисли, че Гомес е заблуден тип и че ще може да купи марката от него за сто песети или за малко повече. Обаче Гомес – наивник?…
- Ама… Ама… Не си мисли, че ще мога да ти дам някаква огромна сума.
Опита се да изчисли колко можеха да му дадат за парцела в Санта Колумба.
- Човече, не ти искам нищо. Твоя е.
Никой не искаше да повярва на Гомес, когато обясни, че марката не е истинска, че се ограничил да направи копие от една снимка, с перо и с различни цветове мастила, върху парче обикновена хартия, която той сам грижливо изрязал. Трябваше да демонстрира това: да направи набързо копие на една банкнота от пет песети.
- Можеш да задържиш марката — каза той, докато късаше банкнотата с голямо разочарование, заради присъствуващите. - Но гледай да не я показваш на никого. А ако го направиш, няма да казваш, че съм ти я дал аз, нали?
От този ден нататък всички все повече недоумяваха как едни толкова гениален човек може да работи като нощен пазач в склад.
Да, беше същата синкава атмосфера, както в “Дом Паку” в най-оживения час. Такъв задимен въздух, какъвто сега се разнасяше бързо из крайслера, защото Ернесто беше отворил прозорчето… предполагаше, че по това време шестимата са наобиколили масата. Желанието за бъбрене е спаднало и настъпва дълго мълчание.
Гомес, който седеше до вратата, прекъсваше дрямката си и често поклащаше глава, като изглеждаше накриво онези, които бяха застанали до тезгяха.
- Какво вълнение! Сякаш искат да изядат целия свят!
- На теб, Гомес, ти се иска Паку да ти даде работа – казваше Фабрагас, – но на твоята възраст няма да можеш да издържиш да сновеш така насам-натам.
Гомес въздишаше. Суле, който играеше на домино с Фабрагас, казваше:
- Безполезно е. Докато не си отидат тези досадници, не мога да се съсредоточа.
Видал-и-Тарадел кимваше с глава:
- И не говорят за нищо друго освен за футбол! Каква младеж! Каква страна! Тези хорица…
Фариняс добавяше:
- Давай, харчи тук за вино и ракия, без да мислиш за утрешния ден… Без да спестяваш! Мислят си, че все ще са млади!
А Сутерас пророкуваше злобно:
- И техният час ще дойде… Да, да! Един ден някакво момче в работен комбинезон му каза закачливо:
- Стига с тези увъртания, че тази младеж това, тази младеж онова!… Работата е в това, че ни завиждате, драги…
Гомес извика:
- Ха! Чухте ли? Казва, че им завиждаме!
- Че им завиждаме? – учуди се Фабрагас. – Слушай, малкия, когато бях на твоите години…
- И за какво да ви завиждаме? – отсече Сутерас и почервеня като рак. – Да ви завиждаме заради това, че сте млади? Че имате работа, а ние си прекарваме цял ден тук? Еех, ех, човече!… Ние вече сме работили достатъчно!
- Ама… Ама… Кой е казвал обратното? – попита младежът, безкрайно учуден.
- Кръвното, Сутерас, кръвното… — рече Видал-и-Тарадел. – Внимавай, бачо, пази се, че ще се спукаш като балон.
- Дубре, дубре, хайде, не бива да се сърдите – каза момчето с работния комбинезон. – Паку, я дай по една на старците, аз плащам!
Видал-и-Тарадел се изправи лека-полека и накара с ръка Гомес да млъкне.
- Драги момко – обърна се той към момчето, – моята очевидна старост и тази на моите другари не ви дава право да употребявате, по никакъв начин, думи, толкова противни за доброто възпитание!
Някакъв мъж от съседната маса попита с пълна уста с викска наденица:
- Как? Какво каза?
И оттогава нататък на Видал-и-Тарадел му казваха “адвокатът на бедните”.
* * *
-Тук, Ернесто, тук… Завийте край този ъгъл.
Шофьорът се подчини.
— Спрете тук. Точно тук.
Суле взе пакетите. Ернесто му отвори вратата. Слезе, отправи се към входа, но се спря. Вдигна учудено очи към фирмата над вратата на магазина и прочете:
„Месарница КУКИ”
- Сбъркали сме – каза Суле. Вече беше тръгнал към крайслера, когато видя бакалницата отляво. И магазина “Солена риба”, почти на ъгъла, отдясно.
- Не е ли тук, господине?
Две момичета ги гледаха любопитно през стъклената врата на бакалницата. Едното започна да се смее.
- Да, да. Беше тук. Вече съм сигурен. Суле се върна в колата и остави пакетите на седалката.
- Накъде, господине?
- Връщаме се у дома — каза с раздразнение Суле.
Три пресечки по-нататък той заповяда:
- Спрете, Ернесто, спрете.
Слезе пред едно малко кафене. В този час беше най-оживено. Синкав дим изпълваше помещението. Миришеше силно на тютюн и кафе, на прегоряло олио. Натоварен с пакетите, Суле си проправи път сред хората в работно облекло. В дъното, малко настрани, до телевизора, имаше една маса, а около нея няколко старци, които играеха карти. Суле пристъпи решително.
- Седем и половина! — каза един много спретнат старец с бяло и свежо лице. Един друг обърна глава и огледа хората.
- Не може да се играе от тая паплач. Всяка сутрин все същата история! А привечер и досадниците около телевизора!
Суле се спря колебливо на няколко метра от масата. Хвана навреме един от пакетите, който щеше да падне. Един от старците го изгледа с любопитство от горе до долу.
- Желаете ли да седнете, господине? – попита собственикът, впечатлен от мохеровото палто на Суле. После добави:
— Нати, ще дойде ли най-после този френски омлет или не? Хайде, момче, хайде, изглежда заспиваш!
- Не – промърмори Суле. Погледна пакетите. Не, сигурно са ме помислили за луд.
- Какво казахте?
- Нищо, нищо. Прощавайте. Обърна се и излезе. Тогава един от старците вдигна очи от играта си и рече:
- И какво искаше тоя старец?… Застанал тука като някакво чучело!…
Докато се връщаше с колата в къщи, Суле отново прекара разсеяно ръка по пакетите. Изведнъж видя очите си в огледалото за задно виждане. Веднага изви глава от страх, че Ернесто можеше също да ги види.
*В оригинала текстът в курсив е на испански.
**Еврейски квартал
***Спомен от лагера Монтолиу
Превод от каталански: Димитър Ангелов
Виктор Мора (Víctor Mora) е роден през 1931 г. в Барселона. Когато Републиката загубва войната, заминава с родителите си за Франция, откъдето се завръща през 1942 г. Единадесетгодишен, започва да работи като чирак в един стъкларски магазин, а през 1951 г. след като е преминал през различни професии, постъпва на работа в барселонското издателство “Бругера” като редактор и преводач от френски и английски език. Там създава серията комикси “Капитан Труено” и много други. Една от тях постига безпрецедентен успех – 350000 екземпляра седмично.
През 1956 г. влиза в нелегалната Обединена социалистическа партия на Каталония. През 1957 г. Виктор Мора е задържан заедно с повече от петдесет работници и интелектуалци и прекарва няколко месеца в затвора „Модело”, в най-тежката “галерия”, където са затворени — освен другите комунисти и няколко анархисти — разбойници, убийци. Там написва първата си книга с разкази “Жертвата”. Пуснат временно на свобода, отново се озовава пред Военния съвет, обвинен в “действия срещу сигурността на държавата” и “опит за реорганизация на разтурена организация”, но поради липса на доказателства е освободен.
В началото на шестдесетте години спечелва наградите “Сесамо” и “Леополдо Алас” (два пъти) за най-добър разказ. По-късно започва да пише на родния си език — каталански — и през 1966 г. спечелва наградата “Виктор Каталá” за сборника разкази “Кафенето на тъжните”. Сред книгите му заслужава да се споменат “Много на юг от Беринговия проток”, “Мъртъв дъжд”, “Кленовете на Барселона”, “Уиски с напалм”, “Изгубени в паркинга”, серията “Желязно сърце”, “Разговори в Париж” (интервюта) и “Франция: революция 68” — книга с репортажи, конфискувана от полицията и унищожена.
През 1964 г. Виктор Мора отива доброволно в изгнание в Париж поради честите безпокойства от страна на политическата полиция. Там, наред с творческата си дейност, работи и в редакционния комитет на теоритическия орган на Испанската комунистическа партия “Реалидат”. Завръща се в Испания през 1968 г.
Днес Фондация Виктор Мора има за основна цел да насърчава създаването и разпространяването на литературни творби, да организира курсове, дебати, изложби, литературни конкурси и да отпуска стипендии.
