Public Republic

Владо Трифонов

Снимка: Владо Трифонов

- Не е морално.

- Не било морално! Ха-ха! Това, което прави човеците личности се казва пари, а не морал, драга. Моралът е за лентяите. Неудачниците говорят за морал. Тъпанарите. Тук няма място за морал. Може би на някоя друга планета, но не и на тази. Първо ставаш богат, чак сетне ставаш морален. Ако ти остане време. Не съм чувал за обратното. Ти чувала ли си?

Разговорът се водеше между Б. и неговата първа братовчедка Диана, в офиса на международна фирма за спедиторски услуги.

- Подпиши, че си взела капаро и не мисли за глупости, ако искаш нещо да спечелиш. Отиваш, свършваш работата и получаваш останалото. В крайна сметка нищо особено не се иска от теб, освен да извадиш информацията от копелето и да ми я донесеш. Който без друго е една дебела свиня.

Б. побутна към нея лист хартия. Подаде й писалка със златен писец.

- Но това е приятелят ми, ако нямаш нищо против. Не твоят приятел, а моят, и за мен е от значение…

- За теб е от значение да получиш остатъка от хонорара и да се махнеш от България, за което, признай си, мечтаеш денонощно – прекъсна я той безцеремонно. – Освен това не обичаш дебелата свиня, тъй че не преигравай излишно. Пък и никой не те кара да го убиваш, нали?

- Говориш грубиянски, не ти отива никак на офиса. Освен това той изобщо не е дебела свиня.

- А ти се държиш нагло и ако не ми беше роднина, досега да съм те изхвърлил.

- Какво ще стане, ако откаже?

- Няма да получиш останалите пари и ще върнеш, каквото си взела дотук. А дебелият, тлъст шопар жестоко ще го отнесе.

Диана стана от стола, отиде до прозореца, погледна щъкащите по мръсната улица мрачни и неугледни фигури, върна се до масата, подписа бързо и излезе, без да обели дума.

…

Обядваха в ресторант, където обслужването и храната бяха на ниво, различно от недомаслените заведения наоколо.

- Добре ли ти е с мен? – попита Тодор с неуверения глас на човек, който се плаши от отговора.

- Разбира се, че ми е добре – каза тя и мило му се усмихна.

Сложиха ленените салфетки върху коленете и започнаха да се хранят. За себе си беше поръчал задушен свински джолан с доматен сос, ядеше лакомо, като отвреме-навреме попиваше с хляб стичащия се по брадата му червен сос. Тя се стараеше да не забелязва.

Знаеха се от една година, запознаха ги техни общи приятели в Банско, по време на коледните празници. Тодор беше добродушно същество с наднормено тегло и угасналия поглед на човек, на когото животът беше досадил предостатъчно.

В неговите среди му се носеше славата на застаряващо юпи, което си разбира от професията и има връзки по цял свят. Точно така й го представиха: запознай се, това е Тошко, най-информираният сред информираните.

Караха ски, потяха се обилно в парна баня и киснеха в огромно джакузи. Той си даваше вид, че се забавлява, но проницателното й око откри силното му отегчение. Единственото, което успяваше да го оживи, беше храната, която поглъщаше в големи количества и с апетит на акула. Започнеше ли да се храни забравяше за останалия свят, лицето му се оживяваше и човек можеше да си помисли, че ако в този момент му отнемат чинията, ще колабира.

През тези няколко дни тя забеляза и друго – погледите, които й хвърляше крадешком. Странно, но този пребродил Европа мъж, специализирал финанси в Лондон, с безброй контакти, се притесняваше да я погледне в очите.

След запознанството им нещата не се промениха. Тодор продължаваше да се стеснява от нея и настояваше да го правят на тъмно. Най-вероятно защото не изпитваше особена гордост от тялото си, но и за да не се налага да срещне погледа й.

- Защо никога не ме гледаш в очите – попита го веднъж, след като вече бяха свършили и той закопчаваше последното копче на пижамата. Държеше след секс непременно да си облече пижамата и да закопчае всички копчета.

Не отговори веднага. Стана от леглото и отиде в кухнята да направи кафе.

- Наистина ли не те гледам? – чу се оттам. – Не съм обърнал внимание.

Появи се в очертанията на вратата, с две чаши кафе върху табличка, като внимаваше да не ги разлее.

…

Информацията, до която Диана трябваше да се добере, беше свързана със списък на корумпирани полицаи и митничари, потопени в дълбока нелегалност. Тя щеше да бъде използвана за нуждите на контрабандата, с която спедиторската фирма се занимаваше от години, но и за изнудване, което беше един от специалитетите на Б.

Освен този списък Тодор, който работеше в международна група за разследване на икономически престъпления, разполагаше с данните за трафика на контрабандна стока по суша и море, свързан с България. Диана трябваше да разбере къде се намира всичко това и как да стигне до него.

Следващите дни минаха в подмятания, че както тя няма тайни от него, така и той не бива да крие нищо от нея. Както и че би искала да знае повече за работата му, защото тя, Диана, може да му бъде от полза. Иначе какъв е смисълът да са заедно. Хората живеят заедно, за да си споделят, а не да имат тайни един от друг. Спомена още, че той най-вероятно избягва да я гледа в очите, защото не й доверява, което дълбоко я наранява.

Това, което последва, беше неочаквано и за двамата: Тодор я погледна в упор и обяви – в гласа му имаше дори нотки на тържественост -, че ще й даде да види нещо абсолютно секретно, и че ако разберат началниците му, с него е свършено. Това би трябвало да я убеди, че няма тайни от нея, че я обича и че й вярва.

После вечеряха и си легнаха, а той за първи път не си сложи пижамата.

Няколко дни по-късно един диск с имена на хора, кораби и трафици се намираше в чантата й. По средата на пътя към фирмата за спедиторски услуги, тя изведнъж спря. Попипа чантата, сякаш да се увери в нещо, след което реши да пийне едно, без значение къде.

Поръча чаша коняк, запали цигара. Изпи коняка, взе втори. Излезе от барчето в приповдигнато настроение и тръгна в обратна посока.

…

Жена със слънчеви очила и бял сатенен шал, увит около рамената, седеше на верандата на двуетажна вила, нещо пишеше и отвреме-навреме поглеждаше към пътеката отпред. „Допълнителна информация ще получите след превеждане на сумата от…” – продължаваше да пише тя.

След малко на пътеката се появи мъж с шапка за голф на главата, погледна нагоре и махна – „идвам”. Жената също махна, облегна се назад, затвори очи и спомените я отвяха в една балканска държава, на хиляди километри от този остров, наричан неслучайно „перлата на Карибите”.

Тодор пъргаво се катереше по стъпалата.