Public Republic Art Studio

Вестникопродавецът

18 февруари, 2010 от · 1 Коментар

Боян Биолчев

street
Снимка: orvalrochefort

На Митко Томов

Всяка сутрин, когато поемех с колата на работа, той ме пресрещаше на централния кръстопът. Целият във вестници от шията до земята, мъжът ръкомахаше като регулировчик и разхвърляше към колите подканващи усмивки. Трафикът бе чудовищен, шофьорите изнервено чакаха зелен светофар, за да се придвижат, при късмет, двайсетина метра, а той плуваше в потока от коли като безгрижен майстор на екстремния спорт. Да продадеш вестник в тази обстановка си беше чиста магия.

Изражението му бе ту на просяк, ту на оперен диригент. От време на време започваше да подскача и вестниците около тялото му припляскваха в ритъм. Гласът му така се гънеше, че не съвпадаше с нито един клаксон.

- Чисто нови вестници! Топли вестници! Новините такива, каквито са! Истините такива, каквито не са! Купувай сега, не продавам на заден ход! Рекламации – при главните редактори. Всеки ден – нов модел вестник!

Колите пълзяха към зелената светлина, а той тръгваше назад заедно с тях. Не се сърдеше на тези, които не купуваха, даже съучастнически им намигаше, сякаш искаше да каже – и аз не чета тоя боклук, с който съм накичен.

Имаше необикновено живи очи, които видимо запечатваха всичко.

- Вие сте читател на кой вестник? – извика ми той през спуснатото стъкло. – Всеки ден минавате оттук и не купувате. Какъв е вашият вестник, та да го няма при мене!

- Рядко чета вестници – усмихнах се аз.

- И аз. Нямам време, защото ги продавам. Това е съдбата. Всъщност аз съм бивш учител, обаче… какво да се прави. Възпитал съм цяла армия ученици, но образованието се срина и аз съм на улицата…

Зад мен припряно изсвириха. Тромавата кавалкада ме откъсна от разговора, преточи се през светофара и пое нататък.

На другия ден му направих знак отдалече, че искам да купя вестник, но той се спря при по-близката кола – изглежда това бе негов закон за пестене на секундите престой. Чух го като казва:

- Това е съдбата. Аз бях директор на предприятие. Давах хляб на хиляди хора. Но икономиката се срина и ето ме… на улицата.

Сръчно пое банкнотата и се поклони в знак на благодарност, защото очевидно от колата не му бяха поискали ресто. После започна да подскача в характерния си маниер на два крака и вестниците заплющяха около него, сякаш за да изтръскат от страниците си на асфалта излишните думи и заоблените лъжи, нагласени върху хартията като истини.

И понеже зелената светлина се забави, той пристъпи към следващата кола, поклони се и каза:

- Само при мене можете да купите вестници на лизинг! Първоначална вноска – един лев парчето!

Колоната тръгна и аз му подхвърлих в движение:

- Изпусна ме като клиент!

- Не купувай от друг! – извика той. – Ще ти пробутат менте!

На следващия ден го видях между редиците от дясната ми страна. Пресегнах се и свалих стъклото.

- И в спорта справедливост няма! – редеше той, подавайки вестник през прозорчето на съседната кола. – Докарах футболния отбор до първа лига, но се намесиха мутрите и ме изритаха. И ето! Големият треньор, изхвърлен на улицата – вестници да продава…

След това претича обратно до разделителната линия и започна да подскача, припявайки:

- Чисто нови вестници! Днес са стока, утре – вторични суровини, други ден – антики! Не се разминавайте с късмета си!

Кой да ти каже какво е животът – дали те носи нанякъде, дали тече край тебе или е приклекнал на някой ъгъл под светофара. Или животът е самият светофар – забелязва те отдалече и светва червено. Но каквото и да е той, ние сме в него. Любопитни за още глътка въздух в очакване на зелената светлина.

Случи се, че в близките дни трафикът ме спря точно при вестникопродавеца. Имаше достатъчно време, за да не бързаме.

- Какво преподаваше, като беше учител? – попитах аз, подавайки му един лев, колкото бе обявил “лизинга” за един брой.

- Най-напред кой вестник искаш?

- Който ми дадеш.

Дори не видях какво ми подава.

- Откъде си научил, че съм бил учител?

- От тебе!

- А ти защо си го запомнил?

Обърках се. Той се засмя – с търговската си усмивка, но в ъгълчетата на устата му имаше бръчки на тъга. Тъгата, че красивата лъжа, тази, която не беше облепена върху хартията около него, е толкова кратка.

- Никога не съм бил учител. Бил съм какво ли не и никога не съм бил нещо от начало до край. Ама никога. Освен едно. Аз съм най-страхотният кукер. Никой не умее така да дрънка чановете, че да се чуе звън през три улици. Още ме търсят по празници…

Той подскочи няколко пъти, после се взря в мене и продължи:

- Както виждаш, вестниците хич не стават за чанове. Но аз съм жив. А ти кой си? Всяка сутрин си все тука, при мене. За къде си се разбързал, като цял живот все започваш от един и същ светофар. Всяка сутрин си на поправителен!

И понеже аз не отговорих нищо, смразен от точността на приказката му, той добави:

- Утре вестникът ти е от мене! Черпя!

Светна зелената светлина и светът мъчително се премести с двайсет метра напред.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Белег”, изд. “Стандарт”, София, 2006 г., с. 95-101.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • asya_d89 // 20 фев, 2010 //

    Поздравявам те за красноречието и силата, с които задаваш житейски въпрос… от тези без отговор, към които се връщаме на поправителен всеки ден, когато подминаваме поредния сфетофар, подминат и вчера.

Коментирай