Public Republic Art Studio

Георги Мамалев: “Популярността е част от професията, въпреки че ограничава свободата да бъдеш анонимен”

12 февруари, 2010 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Татяна Трифонова с актьора Георги Мамалев

PIC_0117
Снимка: Таня Димитрова

Вероятно малко са българите, които не знаят кой е Георги Мамалев. Ако не са гледали някоя от многобройните му роли на сцената на Народния театър, то поне се сещат за прословутите му реплики от филма „Оркестър без име”.


Из “Оркестър без име”

По-младите читатели не са ги чували? А кой не е чувал за телевизионното шоу „НЛО”?

И, ако все още у вас са останали съмнения, може да се вгледате в широката му усмивка, няма да го сбъркате. И аз не сгреших, когато отидох на срещата си с него силно развълнувана. Веднага щом срещнах топлия му прием, притесненията се изпариха.

PIC_0112
Снимка: Таня Димитрова

Г-н Мамалев, преди година, на първи март сте играли вашия моноспектакъл „Разбираш ли ме правилно” на Берлинска сцена, по покана на БКИ Берлин.

Ако не беше активността на Оли Груева – шефът на БКИ Берлин, това може би нямаше да се случи. Затова съм й много благодарен.

Според запознати представлението е „взривило” публиката. Вие как я усетихте? Разбраха ли ви правилно?

Разбраха ме правилно и аз се радвам, че публиката реагираше много точно, но те са наши сънародници. Все едно, че се игра тук, в България – реакциите бяха еднакви.

PIC_0108
Снимка: Таня Димитрова

Тази година отново ви предстои представление в Германия, отново на първи март, но този път в Хамбург. Подготвяте ли се вече?

Е, рано е още. Аз съм го играл много този спектакъл – и в България, и в чужбина. В Щатите, в Англия (два пъти в Лондон), във Варшава. Сега ще се наложи да го играя и в Хамбург, и съм много щастлив. Надявам се, че публиката отново ще бъде мила и жадна за българското.

С едно приятно чувство се настройвам за там. А това, което мога да си представя, стига да няма ужасен дъжд, или ужасен сняг – някакво природно бедствие, с удоволствие отново ще отида до Checkpoint Charlie. Последния път разгледахме Берлин и още една разходка ще ни дойде добре. Чувал съм, че Хамбург е много красив град.

Георги Мамалев в Хамбург

Смятате ли, че българите, които живеят в чужбина имат нужда от срещи с българското изкуство?

Ние двамата можем да си отговорим на въпроса. Предполагам, че сънародниците ни в чужбина се радват на всичко българско, което ги посещава. Дай Боже да им се предлагат все по-качествени неща. Радват се на всичко. Аз съм играл навън много – и „Кафе с автограф”; с НЛО сме имали доста участия; изнасяли сме концерти-спектaкли. Сега вече с този моноспектакъл залягам изцяло на смешната страна на сатирата.

Да се върна на въпроса – естествено, че имат нужда. И аз, ако живеех в чужбина, обстановка, която не е моята родна, въпреки че може да се чувствам добре, липсата на Родината винаги остава. Не всеки свиква. Може би голяма част от хората свикват по принуда, защото си намират работа, или пък не искат да се върнат тук, понеже тук не ги чака нищо добро. Или имат някаква амбиция – „не искам да живея в България”.

Конкретно тези хора не ги разбирам, нали все пак трябва да имаш някаква полза, сериозна причина. Аз имам приятел – д-р Иван Киров, неговата причина е много сериозна, тъй като той се развиваше много добре като педиатър, но в България нямаше достатъчно голямо поле на изява. И замина за САЩ, в Ориндж Каунти, където е шеф на екип, в една от най-големите болници в света за лекуване на деца болни от левкемия.

Заслужава си също, ако човек иска да се развива в областта на изкуството – певец, художник, или да речем, като спортист. Заслужава си, ако неговата амбиция може да се реализира, ако не – просто си губи времето.

Преди години, в Лондон, например, Милена Славова беше в много близък контакт с един от най-големите английски рокаджии. С него, като вървяхме по улиците, млади хора идваха да му искат авторграфи.

PIC_0105
Снимка: Таня Димитрова

А вие чувствали ли сте се емигрант в собствената си страна?

Емигрант в собствената си страна – не, но съм се чувствал дисидент. И в това няма нищо лошо – напротив. Аз и сега често пъти се чувствам дисидент, независимо, че у нас има демокрация.

Както се казва – човек може да мисли и да говори каквото си иска, но да яде каквото има. Резултатите обаче са ужасяващи, когато дадеш възможност на активния бездарник да се развихри.

Аз предлагам да се върнем на талантливите хора.

Те не са толкова много, за жалост, даже са малко.


Сцена от филма “Васко да Гама от село Рупча”

Чувала съм много български актьори да дават съвет на младите кандидати в НАТФИЗ, че за тях е по-добре да не се захващат с тази професия. Вярвате ли им, смятате ли, че са искрени? И вие какви съвети давате?

Условията, че са много трудни – трудни са. Системата до такава степен се промени, няма гаранция, че ако си човек с качества, ще можеш да се надяваш на светло бъдеще. Защото единственото място, откъдето може сериозно да се изхранва актьорът, това са шоу програмите.

А в по-голямата си степен, те предлагат много нисък по качество продукт. И друг път съм казвал, ако имах възможност да издържам семейството си от театър, да образовам децата си… (Единият ми син вече получи образование в Америка, малкият сега е в Софийския университет, вероятно ще направи магистратура в чужбина.) …, но всичко това струва нещо. Ако можех да го получавам от театъра, краченцето ми нямаше да стъпи в телевизията.

За жалост критерият в телевизионните шоу програми е силно занижен. Не е сигурно също, че там участват най-кадърните хора. Съвсем сериозно заявявам това. Дразнещи са дори – хора без качества на комедийни актьори.

Продуцентите ги пробутват напред, вероятно, защото са евтини в изискванията си. Но и публиката вижда и усеща всичко, затова си гледа чужди продукции. Преди години критерият беше друг, актьорското майсторство беше много по-ценено.

Навремето, когато аз кандидатствах в НАТФИЗ, желаещите бяха над 4000. Миналата година са кандидатствали общо 190 човека. Младите хора се насочват към други професии, където има повече хляб.

PIC_0100
Снимка: Таня Димитрова

Някога да ви е тежала популярността на комедиен актьор? Случвало ли се е да пренебрегнете себе си, за да бъдете Жоро Мамалев пред хората – Жоро Мамалев-комикът?

Налагало се е, дори да искам да избягам от това – не може. Не, че искам да се изтъквам, но когато човек стане популярен, той става знак. Като кажеш Луи дьо Фюнес – всички разбират за кого става дума; Или Кръстьо Лафазанов, Велко Кънев, Антон Радичев, (тук и моята намеса) Георги Мамалев – и се сещаш. Не е нужно обаче човек да се отпуска на тази слава прекалено много. Не е добре и да се прави на друг – на съвършено различен. Обичам веселите, закачливите и остроумните хора, и самият аз се старая да бъда такъв и в живота.

Често пъти се получава обратно – един забавен, интересен, изключително жив актьор на сцената, в живота да бъде затворен човек – характер. Тук отново опираме до таланта. Досадно е понякога, защото всеки иска да общува с теб. Иска да дойде, да те потупа, да ти сподели болката си. Ако не реагираш според очакванията, хората понякога се обиждат. Често дори се държат прекалено интимно, но това е част от професията.

Всъщност това беше мечтата ми –  ако могат зрителите у нас да ме приемат като част от себе си, защото аз съм непосредствен човек, народен. Нищо сложно няма – популярността е част от професията, въпреки че на моменти е досадно. Тя ограничава свободата да бъдеш анонимен.

PIC_0109
Снимка: Таня Димитрова

Като стана въпрос за болката на хората, казвате, че оставяте драматичните роли на своите колеги. Защо? По-ефектно ли е да се казват сериозните неща уж на шега?

Аз играя една много хубава пиеса вече няколко години – „Последната нощ на Сократ”, тук в Народния театър. Тя е изпълнена с мъдрости, една от най-качествените български пиеси, автор, на която е Стефан Цанев. Режисурата е на Здравко Митков. По повод на въпроса ви, има една такава реплика: „Народът го обича, понеже го разсмива. Теб те убеди комедиантът Аристофан. Защото най-лесно е да убедиш в нещо един народ, като го кажеш смешно.”.

Когато кажеш едно нещо по-разбираемо, хората ти вярват, защото то е много близко до тях. Обвиеш ли една мисъл с много думи, може да си безкрайно прав и начетен, но като го кажеш прекалено сложно, дистанцираш човека отсреща. Нима не сте чували често израза: „Какво искаше да каже този?!”. В това отношение, примерно, Бойко Борисов е отличник, защото той намери езика на народа.

Georgi Mamalev
Снимка: Таня Димитрова

Според вас пише ли се днес стойностна българска драматургия?

Общо взето българската драма изпусна момента, в който можеше да се напишат много добри текстове. Относно прехода и цялата промяна, която преживява България. Българското кино и театър изпуснаха промяната, която настъпи у самите хора. Това говори за едно безсилие, творческо безсилие.

Да изпуснеш една революция!… Не мога да кажа, че бандитските книги и съмнителните автори, които се появиха, представят най-верния отпечатък на времето.

И за жалост, авторите ни са длъжници на читателите, на историята. Защото основата на един спектакъл и на един филм е сценарият. Не бих казал, че няма талантливи хора, съжалявам, че Виктор Пасков си отиде толкова рано. Надявам се, че „картината” ще стане по-богата.


НЛО – “Вик за живот”

Ако може да пожелаете нещо обнадеждаващо на нашите читатели, защото вярвам, че те ще ви разберат правилно.

Пожелавам им да бъдат по-оптимистично настроени, да вярват, че нещата ще се подобрят. Трудно е! Но животът е даденост, по кратък, по-дълъг – както съдбата е решила. Можеш да го преживееш весело, можеш да го преживееш и тъжно. За предпочитане е да избереш първия вариант, защото, така или иначе, ще свърши. Здраве и късмет!

Georgi Mamalev
Снимка: Таня Димитрова

Георги Мамамлев е роден е на 5 август 1952 г. в с. Мамарчево, Ямболско). Завършва ВИТИЗ през 1977 г. в класа на проф. Е. Халачев. От 1977 г. е в Народния театър Иван Вазов. Сред театралните му роли са: Аврам Совалката в “Опит за летене” от Йордан Радичков, Сречко Розмарина и Бато в “Сборен пункт” от Д. Ковачевич, Загорецки в “От ума си тегли” от Александър Грибоедов, Фратю в “Чичовци” от Иван Вазов, Дромио от Сиракуза в “Комедия от грешки” и Пък в “Сън в лятна нощ” от Шекспир, Шура Балаганов във “Великият комбинатор” по Иля Илф и Евгени Петров, Рафаеле в “Призраци в Неапол” от Едуардо де Филипо.

Сред незабравимите му роли са Гошо от “Оркестър без име”, принц Алфонсо от “13-ата годеница на принца”, Стефан Стамболов в “Записки по българските въстания” и капитан Мортимър от “Последни желания”.

Мамалев, Павел Поппандов и Велко Кънев създават популярния проект НЛО, а по-късно и еднoiменното телевизионно предаване Клуб НЛО.

През 2002 г. Мамалев отбеляза юбилея си с моноспектакъла “Разбираш ли ме правилно?”.

Филмография

  • Пантуди (1993)
  • Немирната птица любов (1990)
  • Карнавалът (1990)
  • Разводи, разводи (1989)
  • Брачни шеги (1989)
  • Адио, Рио (1989)
  • Патилата на Спас и Нели (1987)
  • Само ти, сърце (1987)
  • 13-та годеница на принца 1987)
  • Петък вечер (1987)
  • Васко де Гама от село Рупча (1986) (Телевизионен сериал)
  • В името на народа (1984) (Телевизионен сериал)
  • Последни желания ( (1983)
  • Господин за един ден (1983)
  • Човек не съм убивал 1983)
  • Оркестър без име (1982)
  • Двойникът (1980)
  • Всички и никой (1978)
  • Бъди благословена (1978)
  • Звезди в косите, сълзи в очите (1977)
  • Записки по българските въстания (1976) (Телевизионен сериал)
  • Пазачът на крепостта (1974)
  • Като песен (1973)


Из “Оркестър без име”

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Емилия // 23 авг, 2010 //

    Какво може да се каже за Мамалев…жестоко,страхотно,невероятно!За всичко,което остави след себе си,а има и още какво да даде на зрителите!

Коментирай