Public Republic

Владо Трифонов

Снимка: Владо Трифонов

Бизнесменът Горан Кочев, бос, по бански и тъмни очила, се беше изтегнал удобно в шарен шезлонг в софийското си имение. Срещу него седеше столичната журналистка Корделия, жена на средна възраст с фирмена фризура и торбички под очите. Разделяше ги античен мраморен жертвеник, декориран с бичи глави, върху който бяха наредени всевъзможни разхладителни и алкохолни напитки. Над главите им стърчеше огромен плажен чадър.

Две бутилки шампанско мръзнеха в купа с лед, а един сресан на път прислужник с бяла риза и черна папионка стоеше изпънат и следеше чашите да са пълни.

По-натам охраната внимателно наблюдаваше района.

Журналистката Корделия отпи глътка, примляскна сладко и включи касетофона.

- Ами да започнем. Най-напред: кой сте вие, господин Кочев?

- Можеш да ми говориш на „ти”, с теб се знаем отдавна. Вижте, аз съм нормален човек, обичам химна на България и си плащам редовно данъците. Ако всичките бяха като мен, тази държава щеше да цъфти.

- Богат ли сте, извинявай, богат ли си?

- Вижте, не се оплаквам. Хвала на Бога! На него дължа всичко и на тия две ръце – каза Кочев, разпервайки широко двете си ръце.

- Корав човек си. С теб шега не бива.

- Вижте, парите искат здрава ръка и изправен гръб. За да си изправен, трябва да си силен. За да си силен, трябва да имаш пари. За да имаш пари, трябва да си силен и да си изправен. Следиш ли ми мисълта?

- Следя я – потвърди ведро журналистката Корделия.

- Българинът с глава стена пробива, да го знаеш. Главата му е като чук. Рече ли и пирони може да кове с нея. Всичко е в главата – рече Кочев и се почука по темето.

- Произхождаш от известно семейство…

- Тъй е, мама е полковник от запаса. От нея съм се научил на труд и дисциплина. Дай ми на мен да се трудя и ми гледай сеира – засмя се той широко с подредените като клавиши на пиано изкуствени зъби.

- „Мама” – как сладко го казваш! Създаваш впечатление на позитивен човек. На широко скроена личност. Вярно ли е или външният вид лъже?

- Абсолютно! Позитивен съм и това е една от моите особености. Стига само отрицание! Дайте да сменим чипа. Аз и на моите катили им го набивам: мислете позитивно, катили с катили!

В този момент момчетата от охраната поглежднаха отдалече към шефа си, сякаш се досетиха, че става дума за тях.

- Сетне махни катилите. Пиши „асистенти”.

- Разбира се – съгласи се благо журналистката Корделия.

- Може би ще ме питаш какви са творческите ми планове? Отговарям веднага – творческите ми планове са да живея в България. Това Щатите, Англия, Швейцария нещо не ме свъртат. Срам ме е да ти призная, но имотите там направо съм ги зарязал. Тук ми е мило на мен, тук – под бащината стряха.

- Патриот ли си, господин Кочев?

- Благодаря за този въпрос. Да, патриот съм! Давам мило и драго за родината, за народа. Който още не го е разбрал, един ден ще го разбере.

- А къде е мястото на бизнеса?

- Разбира се, и бизнеса! Родината и бизнеса. Такава ми е на мен орисията. – На това място Кочев отпи с въздишка дълга глътка.

- А нещо тормози ли те, ядосва ли ти нещо?

- Вижте, в България трябва да има правила. Ние трябва да даваме пример на Европа. И друг път съм казвал, пак ще го кажа: българите нямаме право да се профалираме.

- В смисъл, профанираме – поправи го журналистката деликатно.

- Именно – съгласи се Кочев. – Това им повтарям на мойте катили: правила и ред. После катилите ги изтрий.

- Знам, ще пиша „асистенти” – каза Корделия и нещо си отбеляза в бележника.

- Един мой приятел, европеец, голям бизнесмен. Оня ден имал среща с борда на директорите. Ядосал им се нещо, извадил пищова и заковал трима на място. Сетне се гръмнал в главата. Остаря Европа, не издържа на напрежението. Чака някой да й подаде ръка. Кой друг, ако не ние? Кажи ми кой друг? – настоятелно я погледна Кочев в очите.

- От самосебе си е ясно, че никой друг – съгласи се услужливо журналистката. – А какви са отношенията ти с медиите? – попита тя и дяволито се усмихна.

- Вижте, мен медиите ме обичат. Защото и аз ги обичам. Това е една взаимна обич; обич до гроб, така да се каже.

- Знам, че строиш църкви.

- Вижте, един бизнесмен ако не построи поне една църква през живота си, не е никакъв бизнесмен – обагри в изповеден нюанс гласа си Кочев.

- Набожен човек ли си? Вярваш ли в Господ?

- Вижте, един бизнесмен не може да не вярва. Един бизнесмен е длъжен да вярва. Аз лично вярвам в морала и закона. Те са ми Господа на мен. И принадената стойност!

- В тази връзка – как оценяваш влизането ни в ЕС?

- Вижте, аз приветствам влизането на България в Европейския съюз. На мен лично той ми е в кръвта. Европейският съюз ми тече във вените, тъй да се каже.

- Ще рече, че Европейският съюз ти действа физиологично. Възбужда те екзистенциално.

- Добре го каза, драга.

- Общуваш с политици от всякакви партии. Това говори за една лъчезарност на характера, но и за голяма толерантност.

- Вижте, аз съм се научил на толерантност от малък. Мен на толерантност спортът ме е научил. Един треньор, бай Киро Щангата, лека му пръст,казваше: „Главата му строши, хатъра му не барай.”

- Находчиво, наистина. Между другото съм чувала, че много обичаш да помагаш на хората.

- Много обичам! Бих казал, че да помагам на хората ми е алфата и омегата. Ако днес не помогна поне на един човек, значи денят е отишъл напразно.

Тук Кочев направи малка пауза, колкото да щракне с пръсти към сресания на път прислужник. След секунди онзи донесе кутии с пури и услужливо я поднесе на господаря си. Кочев извади една. Силно сгънат в кръста, прислужникът поднесе огънче. Кочев смукна няколко пъти и шумно издуха димна струя. Сетне даде знак на журналистката Корделия да продължи.

- Последен въпрос: щастлив човек ли си, господин Кочев?

- Вижте, хората като са щастливи и аз съм щастлив. Когато хората са нещастни и аз страдам с тях. Как беше онова: богатите също страдат.

- В смисъл, плачат.

- Именно, плачат. Аз също плача, макар сълзите ми да са сухи.

- Така и ще озаглавя това интервю: „Горан Кочев – плачещият без сълзи!”

Кочев замислено задъвка пурата си и поклати одобрително глава.

__________________________________________________________

Off the record

ЖУРНАЛИСТКАТА КОРДЕЛИЯ: Не се ли изкушаваш от политиката? Нямаш ли намерение да участваш в управлението на държавата?

КОЧЕВ: Изключи касетофона. Така. Това, което ще ти кажа, е само за теб, да си го знаеш оттук нататък и никога да не го забравяш. Абе, Корделия, уж си оправна журналистка, приятели сме, а досега не си разбрала, че аз отдавна управлявам. Тъй ще е докато съм жив, тъй ще е и след това.

Хайде сега си пийни шампанско на воля, ако искаш се изплацикай в басеина, после ще хапнем едно-друго и те пускам да пишеш.

Бележка: Текстът е заимстван от пиесата BOSS на същия автор. Всяка прилика с действителни лица не е случайна.