Public Republic

Владислава Дойчинова

Снимка: La FruU

Беше един от най-задушливите дни от месеца и лястовиците летяха ниско над земята. Сигурно щеше да вали.

По улиците цереше необикновено оживление. Жените бяха облекли празничните си дрехи. В едната си ръка държаха букети с пролетни цветя, а в другата – нечия детска ръчичка. Мъже почти нямаше. Те бяха на полето и работеха.

Тук-там се мяркаше само по някой старец, който едва-едва креташе с бастуна си по пътя.

Беше Задушница и хората отиваха на гробищата в края на града. Някои отиваха да поплачат за близки, които бяха наскоро загубили, други, за да си спомнят за своите мъртви. Имаше и такива, които отиваха просто, защото беше Задушница и нямаше как да не отидат.

Когато стигнаха до гробищата, беше почти обяд, а слънцето вече прежуряше. Докъдето поглед стигаше, пътят напред беше почернял от хора. Суетнята започваше още от голямата желязна порта на гробището. Деца наливаха вода и тичаха към майките си, за да могат да натопят цветята и да прелеят гробовете, баби раздаваха на всеки новодошъл погача или сладка с думите „За Бог да прости”. Тежка миризма на восъка от запалените свещи притискаше от всички страни.

Ина не обичаше да ходи на гробищата в такива дни. Мразеше Задушница и задължението на тази дата да навести мъртвите. Все едно в друг ден щеше да е грях. А на Задушница беше някак тягостно, с толкова много хора наоколо, с толкова много запалени свещи и цветя, които упорито напомняха колко много близки ги няма вече.

- Иди за напълниш тоя буркан с вода на чешмата да сложим в тях цветята, викна й майка й.
Ина напълни буркана, но когато й го подаде, майка й ядосано и викна:
- Абе, не видя ли, че не е пълен до горе? Не виждаш ли, че цветята няма да се съберат и ще увехнат бързо? Като малките деца си!
- Ще се съберат!, троснато й отвърна Ина и посегна да ги сложи, но майка й дръпна буркана от ръцете й, той падна и се счупи.
- Видя ли какво стана сега… Счупи го!

Ина нищо не й отвърна. Ядосана, майка й се огледа наоколо и отиде да потърси друг буркан, в които да натопи цветята за своите родители.

Понякога, особено в тези дни, се опитваше да изпитва жалост и съчувствие към майка си, но колкото и да се стараеше, винаги стигаха до кавга на гроба на баба и дядо й, точно на Задушница.

Мислеше си, че майка й беше заложник на всички тия мъртъвци с тия ритуали и че не друго, не любов или болката от загубата, я караха да ги почита, а огромното й чувство на вина, което изпитваше към тях за хиляди, милион неща, които са можели да бъдат другояче.

По-лошото обаче беше, че майка й много настояваше двете заедно да се скитат в пустите полета на нейната вина.

Ина не помнеше много от детството си. Животът в сивата София, като че ли беше изместил голяма част от хубавите селски спомени. Помнеше добре баба си – винаги усмихната и ведра. Обичаше дядо й, макар да не беше много нито за обичане, нито за понасяне. И изведнъж, с годините, нещо в нея сякаш се пречупи и милата ведра баба остаря само за миг и започна толкова много да си прилича със злобната си и свадлива свекърва, че Ина вече трудно ги различаваше.
Дядо си също помнеше.

Висок и красив мъж беше. С осанка. Като дете, много обичаше да сяда на коленете му, а той да й разказва приказки, докато гъделичка с грубите си пръсти детското й вратле. Но помнеше и напиванията, скандалите, любовниците.

И той остаря, разболя се и разбра, че вече не е онзи мъж и че някога, и то много скоро, щеше да умре. Съдбата го изненада и първа почина баба й. След смъртта й много се промени. Но се помина само два месеца след смъртта на любимата си майка.

Прабабата на Ина почиваше редом до майка си от другата страна на гробището. Ина така и не разбра защо не беше погребана до пра дядо й, който тя не познаваше, тъй като беше отдавна починал. Може би той пък почиваше някъде до своята майка.

Ина я помнеше добре. Баба Ана. Малка съсухрена от работа и несгоди женица. Овдовяла на 30. Мъжът й се поминал от сплитане на червата в някакъв влак. Поне това се твърдеше в семейството им.

Ина обаче помнеше, че шепнешком говореха и друго. Бил антифашист и една вечер през 1944г. полицията го пребила до смърт. Баба Ана останала сама с две невръстни момчета и цял живот опъвала хомота на страданието си. И майка й сега го теглеше тоя същия хомот по същия начин, понеже я били кръстили на Ана – на баба й.

Всички страдаха на Задушница – кой заради името, кой заради пиянските вечери, кой заради колективното чувство на вина и счупените празни буркани.
Една калинка пролази бързо измежду листата на божурите и се шмугна в чимшира. Ина си помисли, че не друго, а цветята, свещите, погачата за Бог да прости, бяха символи на чувството им за вина към мъртвите.

Единственото чувство, което ги идентифицираше като род. Проклет род. Да, точно така, помисли си Ина с негодувание, всички жени от рода им бяха проклети. Силни, но проклети. Затова и мъжете дълго не се задържаха при тях. Затова навярно мъжете на целия град работеха денонощно на полето, за да бъдат далече от проклетите си жени.

- А вие защо снимате?
- Ами интересно ми е и снимам. Искаш ли и теб да те снимам?
- Искам!

Едно от внучетата на покойника от съседния гроб се въртеше около непознат мъж с фотоапарат и позираше кокетно пред фотообектива му. Непознатият очевидно много се забавляваше, докато щракаше една след друга снимките си. Ина се усмихна.

- Може ли да щракна и Вас?, обърна се към нея мъжът. Наблюдавах Ви, докато подреждахте цветята и си помислих, че сте много красива. Имате прекрасни сини очи.
Тя се изчерви при тези думи. Почуди се дали да му разреши. Най-накрая му рече:
- Защо пък не?
Непознатият се усмихна и я щракна два-три пъти. Усмивката й ставаше все по-голяма.
- Страхотно се получи? Ето, вижте!, показа й той на една малко прозорче на фотообектива си.
Настина беше много красива и някак естествена. Усмихна му се пак. Този път той и отвърна.
- Защо снимате?
- Пиша една статия за Задушница, журналист съм – как хората почитат деня на мъртвите в малките градове и исках да направя и няколко снимки. Това тук гробове на ваши близки ли са?
- Да, на баба ми и дядо ми, а по-надолу и на прабаба ми. Обичах ги, когато бяха млади и доволни от живота. После изведнъж се озлобиха и остаряха. А Вие нямате ли починали близки, които да почетете днес?
- Имам…но не обичам да ходя на гробовете им на Задушница. Има толкова много хора, както тук, че имам чувството, че не почитам мъртвите, а правя услуга на живите. Те са погребани в София.
- Обичахте ли ги?
Първо се учуди се на въпроса й. После се замисли.
- Не знам. В семейството ми има много тайни и беше трудно да се обичаме. Семейството на мълчанието, засмя се той.
- И в моето е така. Аз още не мога да реша дали ги мразя или обичам. Ето, запалете по една свещ и за тях. Просто да знаят, да усетят, че си спомняте за тях.
Тя му подаде една свещ и му помогна да я запали.

Докато поднасяше запалената свещ към ръката му, пазейки с другата му пламъка й, си помисли, че макар да се познаваха от 5 минути, нещо в него се свързваше с нещо в нея. Пламъкът на църковните свещи, обективът на неговия фотоапарат или нейното колективно чувство на вина.

Той миришеше на нещо много свежо и пролетно и се усети привлечена от дългите груби пръсти, с които държеше догаряща свещ. От вълнение изпусна цветята, които майка й беше поверила да държи, и те се разпиляха върху двата гроба. Ароматът им се примеси с восъка от догарящите свещи и този мирис така полепна по вътрешната страна на ноздрите им, че в този момент и двамата си помислиха, че нямаше да има друго по-прекрасно благоухание на този свят, което да можеше да го измести някога.

Беше Задушница, но Ина се почувства по-жива от всякога.

- Искаш ли да видим някой път в София, да излезем…
- Ами може, да…срамежливо се усмихваше Ина.

Устните й закопняха да целуват неговите, ей тук на гробищата, посред самата Задушница, докато всички ридаеха и преливаха гробовете на близките си.

- Ох, да видиш, умрял е чичо ти Колю Мрежата, на 67 години… Ужас, толкова млад… Обиколих цялото гробище да намеря буркан. Кой беше тоя?
Как да й кажеше, че „тоя” беше мъжът, с когото искаше да прекара целия си останал живот сред живите?
- Ходи да напълниш буркана и тоя път гледай да е пълен до горе, за да не изсъхнат цветята.

Имаше ли значение до къде беше пълен проклетият буркан? Нямаше, не и за Ина. За майка й обаче той никога нямаше да бъде достатъчно пълен и всичките догарящи свещи нямаше да могат да изкупят всички измислени грехове.
Трябваше нещо да се промени. Жените трябваше да започнат да обичат мъжете си.
Беше почти два и слънцето прежуряше.

Гробището започна да се изпразва. С едната си ръка жените оправяха черните си забрадки, а с другата стискаха ръцете на децата си, сякаш предчувствайки, че денят, в които те щяха да си тръгнат и да ги оставят сами, наближава. Жените щяха да продължат да се грижат за домове си и за своите мъртви, но никога нямаше да бъдат щастливи.
Нещо трябваше да се промени.

Беше задушно, а лястовиците кръжаха все по-ниско над земята. Заваля топъл майски дъжд.
Досега никога на Задушница не беше валяло.