Public Republic Art Studio

Луди, луди баби

5 февруари, 2010 от · 3 Коментара

Бисер Вълов

Pyt
Снимка: Eddi 07

Имам много баби. Трудно ми е да кажа точно колко. Причината е, че мога да броя до съвсем малко. Колкото да върша работата си. Няма да бъда прецизен в споменаването на този мой крайно недостатъчен запас от числа, за да не предизвикам подигравателния ти смях. Пък и за да не подскажа нещо, което не би трябвало да знаеш засега…

Смятам да ти разкажа своята биография. Ако моят живот въобще може да се впише в подобен формат. Затова и не слагам представката “авто” отпред. Може би думите ми ще бъдат сухи и малко дървени, но казаното от мен ще бъде истински живо. Биографията ми е съвсем кратка, понеже съм съвсем обикновен. А и никога не съм имал претенцията, че съм нещо повече от братята ми.

Така де, всички сме резултат от моментната наслада на родителите си и чак по-късно ни се обяснява, че сме се появили на този свят заради едно или друго… Когато проявим характер. Безсмислици! Аз никога не съм проявявал характер. И поне мога да бъда сигурен, че не съм резултат от грешка. Мнозина и в това се съмняват…

Роден съм преди … тридесет и осем години. Поне така чух. Тогава Никола разказваше за общите ни преживявания на приятелите си и го спомена. Никола е баща ми. Той е единственият човек, към когото ми се струва, че изпитвам благодарност. Все пак съм резултат от неговите усилия и решителност да се появя. Майка ми е мъртва. Умряла е, за да се родя аз. Аз съм странен.

Май вече споменах, че имам братя. Те също са много. Де да можех да ги преброя! Щях да имам поне мъничък ориентир за своето съществуване. Надали щях да успея да се определя ясно и различимо, но поне щях да се сравня с другите, да открия мястото си сред тях… Сега мога да кажа единствено, че имам братя. Че съм виждал само част от тях и че всички те са ме изоставили. Защото не съм им нужен, нито пък те на мен. Аз съм самотен.

Около мен хората непрекъснато говорят, обсъждат, споделят. Аз се стремя да стоя настрани. Да върша своята работа и да не се намесвам в нищо. Но неприятното е, че близките ми ме оценяват единствено в най-критичните моменти. Тогава ме гледат с очакване, сякаш аз съм избраният да променя нещо.

И ми е трудно да го призная, но аз винаги ги разочаровам. Крия се в инертното си спокойствие и не правя нищо повече. Преструвам се, че не забелязвам надеждата в очите им. И си мисля, че едва ли ме обичат… Аз съм безчувствен.

Понякога ми се струва, че постоянно се въртя в кръг. Че всичко се повтаря и промяната е само привидна. Тичаш постоянно напред, преодоляваш препятствия, оставяш след себе си спомени, но така и не успяваш да се отскубнеш от плена на числото “пи”. Оставяш точици по дъгата на живота и колкото и да се луташ и бавиш, неминуемо се връщаш в началната си позиция.

Единственият изход е да спреш и да се оставиш прахът и забравата да полепнат по душата ти още докато си жив. Неприятна перспектива. Моята душа е птица, която жадува свободата от първия ми ден. Имам чести пристъпи на отчаяние, последвани от опити за полет. Но полет не се случва. Тежести възпират крилете й и чувам единствено монотонният й, заглъхващ глас. Аз съм затворен в собствения си кръг.

Сигурно всичките тези думи ти се струват тъжни. Но грешиш. Просто такава е моята перспектива. Това е кратката биография на живота ми. В нея няма големи и малки събития. Всъщност, дори няма мои събития. Питаш се какъв съм аз? Защо живея? Каква е ролята ми? И аз ти отговарям – да бъда слуга. Аз съм слуга на бабите си. Събирам в себе си целият им генетичен код, но не го пазя. Дарявам го на всеки срещнат.

Това е моята роля – да дам на всички едно и също. Наследството от бабите ми е моето предопределение. За тях съм чувал да разказват толкова истории, доколкото никой не е в състояние да брои. Някои ги определят като сиви и скучни, а за други са весел спомен. Някои се стремят да ги прогонят или умъртвят, а други ги наричат божи дар.

За мен всичките тези определения нямат значение, но не и за теб. Бабите ми са много по-странни и интересни от мен. Те са дъщерите на времето. Отделните мигове. А аз съм просто стар, стенен часовник…

Дано точно ти някой ден да срещнеш моите най-луди, луди баби!

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • деница // 5 фев, 2010 //

    много добро, иска ми се да е начало на роман

  • Васи // 7 фев, 2010 //

    По-честичко да пишеш, моля!

  • Мария Николова // 1 май, 2014 //

    Откровение-много последователно развитие на преживяното.Навлизаш в миналото поколение и вярваш в бъдещето. Така е за мен. Върви сам , ти ще напишеш невероятни неща. Успех.Мария

Коментирай