Public Republic Art Studio

Ноктюрно

6 февруари, 2010 от ·

Арманду Вентура Ферейра

Превод от португалски: Димитър Ангелов

Nostna snimka
Снимка: José Antonio Galloso

Винаги, когато минава край някоя църква, тя се кръсти. И с такава убеденост прави това, че аз я питам:

- Луиза, защо се кръстиш?

Тя ме поглежда учудено и отвръща:

- Защо ли? Защото съм религиозна. . .
- Ти – религиозна? – питам аз недоверчиво.
- Разбира се, да не смяташ, че съм като теб?
- Аз ли? Нямам за какво да се кръстя.

Луиза не спори, стисва ръката ми и казва тихичко:

- Кръстя се и заради нашите грехове. . .

Разсмивам се:

- Ама какви грехове, Луиза?

Луиза не отговаря, пуска ръката ми и с раздразнение се отдръпва от мен.
Ние сме сами в полето и Луиза се страхува от вечерния мрак. И аз я оставям да се успокои, отново да дойде да се облегне на ръката ми и да ми каже с печален глас:

- Толкова си лош! А и в нищо не вярваш.
- Не вярвам в нашите грехове. Нямаме грехове…

Но Луиза има. Тя смята, че нашите бягства всяка вечер в полето са грехове, които поради незаконната ни връзка се превръщат в ужасни нещастия.

- Да, да. Имаме… имаме толкова много… Ах, Жуау! Толкова много грехове!…
Ето че Луиза започва да плаче тихичко, отначало неохотно, после по-силно, защото се трогва от собствените си сълзи, след това… след това, защото плаче до мен, опряла се на ръката ми, склонила глава на рамото ми.

Ако ме познаваше, Луиза щеше да знае, че този плач не ме трогва; тъкмо обратното – дразни ме. Но какво да се прави? И затова казвам:

- Луиза, ела, искам да те заведа в къщи.

С разглезен глас на галено момиче тя отказва:

- Няма да тръгна, искам да седна…

Още сме близо до тъмната горичка, където доскоро се прегръщахме. Повеждам я отново натам и сядаме на земята, цялата покрита със сухи листа. За да стихне плачът на Луиза, ах, бедният аз, трябва да проявя някаква нежност.

- Луиза, хайде, престани вече…

Ръцете ми докосват гърба й, обхващам я през кръста и я целувам. Но устните й са студени и аз я питам:

- Страхуваш ли се от нещо?
Очите на Луиза търсят моите, после тя леко свежда глава и някъде отдалече, с блуждаещи очи, втренчени в земята и сухите листа, отговаря:

- Страхувам се, че ще ме оставиш.
- Колко пъти съм чувал това! Още колко пъти Луиза тъжно ще ми казва тези думи, които показват безпокойството й и я терзаят? Ах, Луиза! Ако знаеше как нарастват у мен угризенията на съвестта и раздразнението, което ми причиняват те, и желанието, което ме обхваща, да те напердаша и колко ми е трудно да ти кажа съвсем спокойно и единствено за да те утеша:
- Не се измъчвай, Луиза, аз те обичам… Моят вече познат отговор не я успокоява.
- Но няма да се ожениш за мен.
- Мила, още не мога да се оженя. Не печеля достатъчно.

Сега виждам снопчетата лунна светлина, които се промъкват между дърветата и рисуват контурите им върху земята; виждам отстрани хълма, материално толкова близо до нас, но толкова далечен заради тишината, в която спи; виждам дървото край пътя, по който дойдохме – неподвижно и злокобно с големите си клони във формата на бесилка и не зная защо някакъв студ пронизва тялото ми; и това ме кара да мисля за кафенето, там долу в осветеното градче, където по това време седят приятелите ми, разговарят и се смеят безгрижно.

- Винаги казваш това, а аз страдам. Знам как ме одумват всички, а трябва да търпя и майка ми.

Стига, дойде ми до гуша Луиза да продължава да ми разказва за своите терзания, да се сърди и да ме обвинява. Какво друго мога да направя, освен да я утешавам? Нищо. Съвсем нищичко! Ясно е, че не мога да се оженя, че никога няма да се оженя за Луиза. А тя има право, и майка й има право, и устите на хората, въпреки че говорят твърде много, също имат право. А аз съм “чудовището”, “прелъстителят”. Луиза продължава. И говори ли, говори…
- С теб се погубих, с теб трябва да изляза на правия път.
Сега се сещам за тази песен:
“Розите на цветята…”

Беше на една вечеринка – Езекиел Сегиню свиреше чудесно на мандолина, – когато забелязах Луиза.

Танцувахме дълго:
“Розите на цветята…”
И аз казах на Луиза:
- Ти си красива като розите… като красивите рози…
Тя се засмя и аз добавих:
Освен това танцуваш добре. Луиза пак се засмя:
- Ти се занасяш с мен!
- Аз ли? – и сложих лявата ръка на сърцето си. – Аз винаги казвам истината.
И така продължихме цялата вечер. А когато танците свършиха, хората започнаха да си шушукат:
- Жуау ухажва Луиза.

После времето продължи своя ход. Отидоха си, както е естествено, един след друг сезоните, отиде си и целомъдрието на Луиза. Защото нейните шестнадесет години я правеха очарователна, защото се смееше от сърце и ми намигаше, защото устните й бяха свежи, защото животът в нейните обятия беше хубав и моето желание да живея имаше само два предела: времето и пространството.

Изпитвам нежност и сега, когато си спомня за тези рисковани бягства от надзора на майка й; затова не се измъчвахме (но само в началото…) от това, дето говорят за нас. Бяхме готови на всичко — само и само да се целуваме. Осъзнавахме нашите хитрости и това ни караше да се чувствуваме горди от геройството си.

Кой ме дръпва така силно за ръката? А! Луиза! Луиза, която ми крещи:

- Не ме слушаш, не ми обръщаш никакво внимание!…
Разкривено от яростта, лицето й вече не е на шестнадесетгодишно момиче. Това е лице на жена, която се бори за живота, която иска да се вкопчи в мъжа, направил я «нещастна».
- Успокой се и не прави сцени — казвам аз сурово. Но Луиза не може, трябва да излее душата си, трябва да страда, трябва да оплаква живота си – живот без надежди. Аз съм най-близката цел, аз съм според нея водата, която ще утоли жаждата й. И страхът, че няма да успее да я изпие, я вбесява и отчайва.

- Ах, вие мъжете искате само да се забавлявате, а после жените страдат. Но с мен така няма да стане. Утре ще ме оставиш и ще си намериш друга. Но заклевам ти се, кълна ти се, че няма да бъдеш на никоя друга, та дори ако трябва да свърша в затвора.

И докато тя говори с разкривено от гняв лице, аз си мисля: горката, горката Луиза. Горките жени! Заплашват ни наляво и надясно, като че ли са способни да избият половината свят. Всъщност тяхната сила стига единствено за да отказват на мъжете, които ги желаят.

Но те умират, умират да се отдадат. А мъжът изпозва това и обладава. И обладава обикновено всички Луизи, които се чувствуват самотни в семейното огнище, на които им е дошло до гуша да търпят родители, братя и сестри, които искат нова рокля, а не я получават, които искат да се развличат, а не могат. И ето че се появява спасителят и точно тогава с тях е свършено…

Свърши ли? Свърши. Но плаче. А защо плаче? И тя самата не знае. Аз съм до нея, отпуснал съм дясната си ръка върху крака й. Но тя не усеща. Далече сме един от друг, изпълнени със съмнения един към друг. Плаче, защото знае, че няма да се оженя за нея.

Плаче, защото е съвсем обикновена шивачка, а шивачките живеят зле и никой друг младеж от кройката, към която тя страстно се стреми, няма да поиска да се ожени за нея. В къщи майка й осъдително й крещи:
- Ти си позорът на семейството!

И понеже всички хора са съгласни с това, Луиза също смята, че е позорът на семейството. И на нея й е жал, че е безсрамница. Шикиня – дъщеря на един от най-едрите земевладелци в района, има любовник в Лисабон. А в градчето говори ли се за това? На Шикиня й е все едно. Впрочем, когато я срещнат на улицата, всички я поздравяват:

- Добър ден, Шикиня.

И в поздрава им има някаква почит към спокойствието, което тя проявява, въпреки че има любовник в Лисабон. Още никой не е отишъл да каже на майката на Шикиня:

- Вашата дъщеря е пропаднало момиче.

Пропаднало? Защо? Движи се сред най-отбрано общество… А и майка й нямаше ли любовник, пък е дама, уважавана от всички. Преди много години тя, когато поиска да избяга с морския офицер, какво стана? Нищо. Прекара няколко месеца в Лисабон. И никой не каза, че морският офицер е прелъстител. И никой не престана да проявява същото почитание към майката на Шикиня.

Аз съм продавач в магазин. Не печеля достатъчно, а имам планове в живота. Харесах Луиза, още я харесвам, но не мога да се оженя за нея. Всички мои мечти биха отишли по дяволите. Луиза, детето, семейството и край.

Трети служител на г-н Мендоса, втори след време, а след много, много години, когато вече ми е побеляла косата, може би първи. И цял живот с Луиза, със семейството на Луиза… и една заядлива съвест, изпълнена с безпокойство и угризения.

Да, ходих с Луиза по тъмните кътчета и “грешах”. Затова Луиза се кръсти. Какво да прави тя? Какво да правя аз? Ах, господа, колко е сложен животът, как неговите подбуди към онова, което ни се струва толкова естествено, в края на краищата се подчиняват на законите, които ни обвързват.

Кога ще се промени това, за да можем аз и Луиза да вървим по нашия път? Нито аз, нито Луиза сме прави в отношението си един към друг, а в същото време тя се измъчва, аз се измъчвам, пък и причини за това не ни липсват.

Оттук никой не минава. Само ние седим тъжни един до друг. Погледът ми се мести наслуки по сянката на дърветата, по пролуките, изпълнени с лунна светлина.

Ако се изправя, ще видя светлините на градчето, които се изкачват по склона чак до замъка, и лампата на църквата, която осветява в кръг фасадата й. Гледам небето и ми е приятно да наблюдавам как луната се лута между клоните на дърветата.

Вечер, когато Луиза се изтягаше на земята и лежеше с полуотворени очи, загледана в небето, сякаш аз не бях до нея, не зная защо си представях, че в нея има нещо загадъчно.

Разчувстван, навивах на колелца косите й. А тя, сякаш не усещаше моите ласки, продължаваше дълго да мълчи. Чак след това аз си отивах в къщи и прекарвах нощта буден, в писане на стихове. Луиза не излизаше от мисълта ми нито за миг. Колко са далече тези времена! Сега тя страда и плаче. А на мене ми омръзна да я слушам и казвам:

- Хайде да си вървим. Вече е късно и майка ти ще се сърди.

Говоря спокойно, но Луиза не отговаря. Настоявам:

- Престани вече. Хайде да си ходим.

Ставам. Луиза продължава да стои и плаче. Главата й, опряна на гърдите, потрепва от бурните ридания. И вече раздразнен, казвам отново:

- Искаш ли да си тръгваш или не?

Луиза бавно извръща глава към мен и ме гледа с разкривено от болка лице, сякаш ме вижда за пръв път:

- Остави ме, мога да си отида и сама. Върви си, остави ме…
- Не бъди глупачка! Ставай!

Но тя почти изкрещява упорито:

- Не искам да вървя с теб, остави ме!
- Е, добре, сбогом.

Тръгвам решително и шумно през сухата шума. Зад мен остават риданията на Луиза, които малко по малко преставам да чувам, докато сякаш утихват. Дали защото тя спря да плаче, или защото вече съм далече?

Но не се обръщам и вървя все по-бързо, ядосано и бързо. Когато стигам до пътя, един едва доловим стон ме кара да се спра. А след това — тревожен вик:

- Жуау!
Виждам Луиза да тича. Чакам я с протегнати ръце
- Жуау, страх ме е.

Докато я целувам и тя ми се отдава доволна, като дете, приютено в прегръдките на майка си, аз натъжен си мисля: „Горката, горката Луиза.”

Превод от португалски: Димитър Ангелов

“Ноктюрно” – “Nocturno” – in: Nocturno, Lisboa, 1956

Armando Ventura Ferreira
Роден през 1920 г. Поет, разказвач, литературен критик, журналист. Публикувал е два сборника с разкази: “Ноктюрно” (1956), “История без портрет” (1963) и стихосбирката “Космическият кораб” (1963). Умира през 1987 г.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini